В момента чета ... 16

След 140-150 стр. книгата „потече като по масло” (не бих казала по „мед”, горчивичка е, макар че буквално залепнах за нея). Преди това ми беше мудна и бях леко дистанцирана. Може би в първите стотина страници ме разсейваше честото прескачане между минало и настояще. След като действието се задържа повече в миналото, заживях по-истински с героите. Думите започнаха да се леят като пълноводна река пред мен. А и самата аз бях вече по-свободна, по-спокойна, имах време за 50-на страници на ден.
(И си спомних как „опропастих” други хубави книги, като се напъвах да чета в периоди без никаква възможност за четене („Земята под нейните нозе” и „Евангелие според Пилат” са два примера)...

На този етап все още по-интересни ми бяха други отношения – примерно на двойката с Гойко и все още не можех съвсем да си представя любовта между Джема и Диего...

Стилът хем ми харесваше, хем на моменти усещах, че ще последва красиво описание (най-вече на вътрешни преживявания). Сякаш е една схема – споменава се събитието с „обикновени” думи и следва по-метафорично описание. Не че е лошо, но понякога ми идваше в повече, което е странно като се има предвид моя вкус към „необикновеното”. Може би защото въпреки че са красиви „второпластовите” описания, ми трябваше втори прочит на някои. А предпочитах да е по-леко, да мога да ги запомня.

През цялото време  ми липсваше избистряне на образа на Диего. Но може би си е просто такъв – неизбистрен човекът.... (даже чак към 400 стр. си спомних за леко подобен мой познат (фотограф!)...

Определено се страхувах от надвисналата война преди да настъпи... И в тази книга (естествено) ми изглежда силен контрастът с мирното време – каквото и да е то, въпреки всички проблеми и търсения на двойката, на другите герои, изборът все пак остава техен. А по време на война какво ти остава?!... Но когато войната беше вече факт, аз сякаш бях надживяла страха си предварително, отново леко се затворих както обикновено при четене на страшни неща, до такава степен, че ми се стори, че авторката не описва добре войната (в началото й)...

Изморих се и от Джема, изморих се да й съчувствам. Ще има ли истинска светлинка?
Но най-вече продължих да се ядосвам, както отдавна не се е случвало на книга: „Защо Диего това, защо Диего онова”... И защо това Сараево?! (разбирам ги и се ядосвам пак, но се питам - искам да си стоят в спокойния улегнал Рим ли?!).

Но има още време за окончателна оценка.
За авторката обаче безспорно вече мога да кажа – харесва ми, че пише по различен начин - неин, специфичен. Макар и напомняща малко като усещане „Чуй ме” (по отношение на отразяването на „вътрешната картина”), в „Да дойдеш на света” Мацантини пак е намерила как да пише за различни неща в детайли (макар и широко познати - любовта, войната, Изток - Запад). Успява да намира оригинални идеи и да не се слива с обичайното.