В момента чета ... 16

Кулминационните страници 400-417 (то после имало „втора кулминация”) четох в пълна чакалня на зъболекарски кабинет (вкл. синът ми до мен). Тези страници вече си бяха за избухване (в плач) за мен, но го направих почти вътрешно поради обстоятелствата. Ако си бях у дома, сигурно щях да пусна звук и картина... На филма обещавам да го направя...

Отдавна не ми се беше случвало да критикувам герои, да им се ядосвам, да искам да бяха постъпили по друг начин; отдавна не ми се беше случвало да е ясно какво ще стане с някои неща/герои, но да не искам да приема това и все още да се надявам на друг изход... Изобщо – доста неуравновесени вълнения – не исках да пускам Диего и тази любов, но знаех, че е неизбежно и свършено, че идва друго... (Благодаря ти, Джулиано, че те има!)

И може би за първи път толкова ми се искаше да обсъждаме – какво съм си помислила в даден момент (и вие какво), а какво се е оказало; за отделните герои - примерно как, защо и колко са се обичали Джема и Диего (ама че тъпи въпроси! )... Даже мислех по едно време да пиша на лични на челите книгата (защото в темата няма как) – да питам „Диего защо така...” Разбира се, вече ми стана ясно защо...

Когато останаха само 100 страници, не исках да свършват – за да имам още да чета от тази книга, а и може би от опасения да няма още лоши неща... Исках да се върна да видя какво не ми е харесала в началото (днес ще я прегледам пак цялата)... Всъщност харесването беше като фуния – в началото тясна, после постепенно се разшири (тромпет?!)... Докато накрая излезе недвусмисленият сигнал от широкия край на фунията: „Утвърждаване на живота, любовта, надеждата.” Моята нова Библия за света. Това е творението Пиетро – плод на най-важното решение на Диего (с лентата). Вяра! Благодаря!!!

Ако беше роман без такова послание, щях да дам 4 звезди в goodreads, ако беше просто книга с много драматични събития, които неизбежно улавят читателя и на това се разчита предимно. Но не беше така и получи заслужените 5 звезди. Няма и сладникавост – не е happy end, нито unhappy end; какъв ти happy end след всичко това...  Но не очаквах толкова ясно да се избистри това, че може да се вярва, да просъществува красивото.

Все пак ми идваше да викна като дете с наивната надежда за смисъл „Заповядвам никога повече да няма война!” Макар че то това изобщо война ли беше... Неотдавна четох книги за подобни издевателства в Африка, Китай, Латинска Америка, т.е. далечни места – може би съм си казвала: "Това е далече, това не са европейци"... Дори сцени от нашата „близка” европейска война (Втората световна война) приех едва ли не за дадено в няколкото четени наскоро книги (все пак това е „всеизвестната" война). Но това – толкова близо до нас по време и място?! В тези години си карах спокойното студентство... (И „овцата” беше свободно момиче...). Само чувах по нещичко по новините, но за какви новини има време един младеж?... Единственото, което си спомням, са опасенията у нас, че все пак това е прекалено близо, т.е. притеснения за „собствената кожа”...

Хубаво е, че нямах пълна представя за какво става въпрос в книгата – мислех, че е основно за Босна. А то... какъв дълъг мъчен път... На почти всички места, където бяха двамата, щастието не можа да се отпусне напълно (дори в Хърватия, дори в Рим, да не говорим за Сараево и Киев).

Друг ценен елемент - интересни и ясни второстепенни герои – бащата на Джема., Джулиано, възрастната двойка от Сараево, Себина, Гойко (даже не е ли главен той); за съжаление Аска ще я спомене ли някой, някак...

С една дума отново за „Да дойдеш на света” – „Благодаря!!!” (нищо, че очите са ми като понички днес)

g    

„Не съм сигурна, че го познавам, но знам, че е той. Сложил е някое кило отгоре, с поовехтяла черна ленена риза, червеникава брада, косата не е така гъста. Походката не може да бъде объркана: разкрачени крака, спокойни дори когато бързат, ръцете се люшкат прекалено напред-назад, леко отделени от тялото. Прегръща ме без колебание, притиска ме до себе си, като че ли съм пакет с негови неща, после впива очи в лицето ми. Прави цялостен обход, устните, брадичката, челото. Застива на очите. Остава там, вмъква се вътре. Като морето, разляло се много напред, а сега съединяващо се със самото себе си. Дълбае обратно в изминалите години, за да прецеди дупката във времето през непристойната лакомия на този затрогващ и радостен поглед.”

„Ядохме кебапчета в деня, в който се запознахме. Купихме си от една лавка и ги изпапахме прави, дърво и камък се пукаше от студ. Жената, дето ги печеше, носеше плетена вълнена жилетка и готварско боне. Придружаваше ни в глада,  наблюдавайки всяка наша хапка, щастлива, че оценяваме нейните кебапчета. Те бяха гордост. Гордостта на дребния й живот на крайпътна готвачка. Виждам я, като че ли е пред мен... пролетарско лице, отрудено и все пак безкрайно мило. От онези добронамерени човеци, на които попадаш случайно и ти идва да ги прегърнеш, защото ти се усмихват от дълбините на своя човешки опит и отведнъж те измъкват от другата половина на света, онази унилата, на хората, затънали в своята локва тъмнина. Колко такива щастливци срещах тогава в Сараево! Имаха зачервени от студа бузи, да, но и от свенливост, понеже се осмеляваха да мечтаят.”

Защо Крисчън не дава да го докосват?

тя ще се върне при него с идеята да го спаси.

"Музикалното училище е наблизо ... Изкачвам един етаж ... Музикални фрази и акорди валят върху мен, докато се качвам ...
На стената откривам стария надпис TIŠINA, тишина ... но отдолу има голяма дупка, в резултат на някоя експлозия.
... Сядам на пода пред надупчената стена... Гледам надписа, едновременно смешен и тържествен. ТИШИНА! Мисля си за взрива, за снаряда, обезчестил тишината на тези стени, свикнали да поглъщат ноти."

"Детето отваря невиждащи очи и пред него е силуетът на италианския му дядо, който е продал къщата на своята старост, за да се роди то, парите му са изчезнали в джобовете на Мадоната пънкарка, на тромпетистката, влюбена в "Нирвана". Едно неизрядно рождество, в разнебитени ясли."

Защото, когато е бил мъничък не помня кой точно от двамата - майка му или баща му - е гасил цигарите си в тялото му.