От "Искам бебе" се преместихме, в бременен отчетен се наместихме

Всичко мисля, че започна от петък 29.03.2013г. През целия ден се мотах с мъжа, свършихме супер много работа за един ден. Нали още сме в ремонт от незапомнени времена вече, та най-накрая уредихме и кухнята, избрахме си врата за нея, бои и т.н. Ама цял ден бяхме навън, беше дъждовно. Интересното беше, че аз имах някакво вътрешно усещане, че съботата ще става нещо  През целия ден говорех на ММ, че трябва това да свършим, че утре не може, нареждах му какво да прави аз докато съм в болницата и такива работи. Той съответно не ми вярваше, хах, даже до последно не вярваше, че ще раждам  Вечерта се прибрахме колко да хапнем и ММ искаше пак да излезем на кафе с приятели. Обаче аз се замислих и не излязох, трябваше да си оправя ноктите, веждите, че утре щях да раждам, все пак 
И тъй, легнахме си, спах като заклана, много хубаво. При редовното ми първо нощно посещение до ВЦ-то видях най-накрая тая прословута тапа  Викам си, опа, ето, че бях права  Нищо, сложих превръзка и пак си легнах, много ми се спеше  Така, сега следва най-реалистичния ми розов сън  Не знам защо, може и от дългото въздържание все пак, защо не  , но сънувах един непознат младеж, с който се гонехме като закачливи тийнейджъри  Накрая се озовахме на някаква полянка  и тъкмо на най-интересното (ох, срам ме е) усещам как се подмокрям и отварям очи  Водите ми текнаха, беше вече шест сутринта. Ама пак нищо, отидох си пак до вц, пак си сложих превръзка, то теча спря и пак си легнах, малко ме беше яд за прекъсването на съня да ви кажа 
И тъй, спах още два часа, водите изтичаха на някакви етапи, ясно е сега защо, Кокоската е била цели 4 кила, все пак  Казах на ММ, че трябва да звъня на док, че водите ми изтичат, той милия не знаеше какво става. Излезна си той на работа, казах му да е на близо, влезнах аз във форума и любимата ми тема, от която започна всичко, и ви сервирах закуска и пожелах приятен ден  Моя ден не беше от най-приятните, но за сметка на това завърши с най-прекрасния звук, който съм чувала- плачът на Деница 
Обадих се на док към обяд, тя беше на смяна в болницата, каза- идвай. Знаех си, че трябваше да изчакам, ама ММ ме караше да звъня. Осъзнал най-накрая какво става, ММ придоби странен вид и каза- ама днеска ли ще раждаш 
Отидохме, облякох широката нощница, направиха ми преглед за разкритие (беше по-гадно от всичко останало), три см, още водите не са изтекли напълно. Само ме питат имаш ли болки, аз с усмивка- не  Чакаха ме два часа, правихме два пъти запис на тонове, нерегулярни контракции. Вече нямаше води, най-накрая  Док ми предложи окситоцин, да ускорим процеса, че никакви болки нямаше. Знаех си, че с него е по-гадно за мен, че насилваме нещата, ама просто в тоя момент исках да минава и заминава. Казах добре и ми сложиха система. И така, все едно вода ми преливаха, занизаха се часове- аз имам болки, ама търпими. Казваха щом се усмихваш още не е дошъл момента, казах им, че само ме плашат така  Не знам колко време мина, болките започнаха да се усилват на 7 см разкритие, бяха непоносими. Повърнах два, три пъти от болка (поне не бях яла нищо), разхождах се, лежах, опитвах се да спазвам техниките на дишане и отдъхвах на всяка една минутка, в която имаше провидение  На док смяната й свършваше в седем часа, казах й, никъде да не мърда  Смениха се персонала, дойде някаква дебилна акушерка  Гледаше много странно, и ми предложи и тя да провери разкритието  Леле, направо ми се привидяха рогца на главата й  Така от седем до девет бяха адските болки, всъщност сега като се замисля, търпеше се  Гледах да си почивам на всяка отшумяваща контракция. Казах им накрая, че ми се ходи на тоалетна, сещате се, направиха ми преглед за разкритие и хоп, айде ще раждам  Било е девет часа, не усещах нищо вече, изведнъж някакви сили се събраха в мен, нямаше болка, качиха ме на специалната ложа, вързаха ми краката, показаха ми къде да държа с ръцете, сложиха ми маска с кислород да подишам, док започна да ме насърчава да напъвам и тъй. Напъвам аз от цялото си същество, нищо. Док вика- ще те резна малко, аз- неее  Тя- не може, Деска, само малко  Усещам пак напън и почвам, вече имаме напредък. И с цялтото си разпънато тяло намерих сили да питам сестрата до мен, добре ли се справям  Тя каза- супер, още два напъна и си готова. Другата док, която беше на смяна, реши, че трябва да помогне и ми натисна корема, с два напъна Дени излезе, а аз усетих най-голямото облекчение на света  С периферното си зрение я видях, тя проплака, и си помислих- ооо, поне три кила и половина е  След малко всички се суетят около мене, имам разкъсване външно, за вътре вече е ясно, другата док казва- абе, Марго (моята док) давай направо, аз почнах да крещя- искам упойка, никой да не ме пипа така  Разбира се док викна анестезиолога, в същото време аз чувам чудните размери на моето отроче и все пак се питам, как излезе  В девет и седем минути изплака принцесата.
Идва анестезиоложката, и ми сваля системата да ми сложи упойка, а аз я питам колко време ще спя  Тя ми се скара нещо и ... тъмнина.
Пробудих се към десет часа, вече бях "оправена", огледах се, видях Дени как лежи на долу с главата  Така ги слагат отначало. Донесоха ми телефона, викам си сега как ще зарадвам таткото, те цялата, чакаща ме тайфа, разбрали веднага, видяли Деница, а аз упоена значи  Таткото я видял и веднага казал- айде да я припознавам  , док много му се смееше за това 
И така, така завърши за мен 30.03.2013г., няма по-голямо щастие от това да родиш и да чуеш плача на бебето си, знам, че е клише, но е така. Забравяш всичко на момента, първата нощ все пак си мислех, че тя ми е достатъчна и не искам други деца  С времето казват отшумявало 
Това е, милички, горда съм, че преживях това нещо. Знам, че всяка една ще го преживее, по един или друг начин. Очаквам и вашите разкази скоро