АВГУСТинче тепърва се учи да сяда, лази-но мама обувки за прохождане вече запази

На мама


Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".

Не помня кога за последно погалих с ръка

косите ти бели, със мъдрост обкичени...

Не зная дали съм добра дъщеря.



Но помня как босичка тичах във парка -

усмихнато гледаше мойта игра.

Мечтаеше с мен - макар да бях малка

ти беше до мен и в смеха, и в плача.



И помня, когато през сълзи премигвах

как нежно поглеждаше в мойте очи.

Във твойта прегръдка утеха намирах,

заспивах щастлива - без страх, без сълзи.



Ти дала си много - не искаше нищо,

мечтаеше само да стана Човек.

И знам, че понякога си плакал скришно

за моите болки - и търсела лек.



Научи ме всички до мен да обичам,

научи ме силна да бъда - дори

когато душата на болка обричам

да не показвам на никого мойте сълзи.



Незная дали добра дъщеря съм,

незная дали се превърнах в Човек,

но знам, че съм още дете във душата

и искам във парка да тичам със теб.



Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".

Не помня кога за последно погалих с ръка

косите ти бели, със мъдрост обкичени...

Обичам те, мамо, дори и когато мълча...


КАТО ТЕБ

Учудваш ли се, мамо, че те галя?
Едва потрепват кичурите пъстри.
Косата ти навярно е познала
дъха на позабравените пръсти.

Не смееш даже поглед да преместиш -
от страх да не прогониш топлината
в ръката ми, която толкоз често
отвънка е затръшвала вратата...

Не се страхувай, мамо! Погледни ме!
Порасна непослушното момиче.
Аз знам, че можеш, затова прости ми,
че не разбирах колко те обичам.

През сЪлзи неведнъж си ми желала
да бъде дъщеря ми непокорна...
Е, нека имам, нека е такава,
и нека грешките ми да повтори!

Един ден мойте сЪлзи ще покапят
под първата й ласка мълчалива...
Аз ЗНАМ, че тоя ден ще го дочакам!
И като теб ще чакам - търпеливо.


МАЙЧИНИ ТРЕВОГИ

Насън отново ти се върна, мамо,
приседна бавно, тихичко до мен,
с ръка погали крехкото ми рамо
и впи в мене поглед озарен!

За майките животът продължава,
дори, когато те не са сред нас!
Майките и горе не престават
за нас да мислят всеки ден и час!

Сега, когато аз съм майка вече,
разбирам колко нужна си ми ти!
И в този свят объркан и обречен,
пак твоята звезда над мен ще бди!

На дъщеря ми

 Защо потрепваш, мила птичко,
 Защо припляскваш ти с крила?
 Нима у нас си нямаш всичко,
 какво ти липсва у дома?

 Дните бързо отминават,
 годините летят, летят,
 грижите по теб остават
 и тръгваш ти по своя път.

 С любов голяма аз те чаках,
 в мъки тежки те родих.
 Когато се роди - аз плаках.
 Себе си във теб открих.
Сладка мамина душица,
 скъпа моя дъщеря,
 ти си вече тъй голяма
 и изхвърчаш от дома.

Грешките ми не повтаряй,
 бъди мила и добра
 и никога недей забравяй,
 че животът е борба.
 Животът е борба, която
 трае цял един живот.
 Животът е борба,
 която се печели с много пот.

 И на тръгване поспри се,
 дъх дълбоко поеми,
в майчини очи ти взри се
и по своя път тръгни!

Скъпа моя, златна птичко,
родена с толкова любов
аз знам - у нас си имаш всичко,
но ти просто имаш свой живот!


Малко момче попитало майка си, „Защо плачеш?"
„ Защото съм жена?", отговорила му тя
„Не разбирам", казал той. Неговата майка само го прегърнала и казала „ И никога няма да разбереш"
По-късно малкото момче попитало баща си, „ Защо мама сякаш плаче без причина?"
„Всички жени плачат без причина", само това могъл да каже баща му.
Малкото момче пораснало и станало мъж, но все още се чудел защо плачат жените.
Най-накрая попитал Господ:„Господи, защо жените плачат толкова лесно?
Господ отговорил: „ Когато създавах жената, тя трябваше да е специална.
Направих раменете й достатъчно силни да поемат тежестта на целия свят, и въпреки това достатъчно нежни за да даряват удобство.Дадох й вътрешна сила да издържи раждането на дете и отхвърлянето, което много пъти идва от децата й.
Дадох й твърдост, която й позволява да продължава напред, когато другите се отказват и да се грижи за семейството си дори при болест и изтощение без да се оплаква.Дадох й чувствителност да обича децата си независимо от всичко и въпреки всички обстоятелства, дори когато детето й я е наранило много.
Дадох й сила да помогне на мъжа си да преодолее грешките си и я създадох от неговото ребро за да защити сърцето му.
Дадох й мъдрост за да знае, че добрият съпруг никога не би наранил жена си, но понякога изпитва нейната сила и нейното решение да бъде до него непоколебимо.
И накрая, дадох й сълза, под която да се приюти. Това е нейно уникално право, за да го използва, когато има нужда.
„ Виждаш ли, сине.", казал Господ, „красотата на жената не е в дрехите, които носи, фигурата, която има или в начина, по който си сресва косата.
Красотата на жената трябва да бъде в нейните очи, защото това е пътят към сърцето й - мястото, където любовта обитава."

Заета мама

Ръцете ми заети бяха през деня.
Не можех да играя или да ти почета;
Когато молеше и канеше ме ти,
за теб минутка аз не отделих.

Днес кърпих дрехите и сготвих,после прах,
ти дотърча с рисунка и със весел смях
и каза:"Мамо,виж каква шега!"
Аз рекох:"Синко,чакай малко,не сега".

Внимавам хубаво да те завивам,
молитвата като си кажеш и излизам,
на пръсти отивам лампата да загася -
а трябвало е още миг да постоя.

Животът кратък е,годините летят и изведнъж -
момченцето пораснало е и е вече мъж.
Не е край теб с молбите си безкрайни
и не споделя скъпоценните си тайни.

Албумите с картинки са прибрани,
игрите до една са изиграни.
Молитвата вечерна,целувка за нощта -
това са вече минали неща.

Ръцете ми,заети постоянно,
сега притихнали стоят.
Тъй бавен,муден,празен е денят.
Да можех да се върна и да сторя
онези нещица,които искаше ми ти с:"Мамо,моля!"


„Писмо до мама”

Мъничка, мъничка моя – весело зайче, котенце мило
В скута на мама сега си се свило
Свела главичка на моето рамо –
можеш ли ден да прекараш без мама?

Мама в чашката мляко налива ,
сресва косичките в плитка красива
кърпи чорапки с пробити петички –
мама се грижи за всичко и всички.

Кой ще разкаже на мойто момиче:
как там на небето луната на сърпче прилича,
как се превръща водата в пара, а самолета – кой ли го кара
Питайте мама – тя всичко знае и ще ви каже!

Мъничко мое мило дете, ден тъй без мама не можеш,
но ще мине време – ще станеш голяма и умните книги сама ще намериш
ще сресваш косите в плитка самичка
и ще отлитнеш ти волна кат птичка.

Мама ще бъде с коси побелели, мама ще пази две детски кордели
Ще тъгува и тихо ще плаче, ако не носи писмо раздавача.
Друго не трябва на мама да знае – три думички само -
“добре сам мамо”!

НА МАЙКА МИ

Ако тихо на пръсти
през нощта се завръщам
не отваряй сърдито очи!
Знам-за мене си мислила
и била си намръщена,
но...престори се,че спиш.
Ще е много по-истински
и много по-искрено
да не мисля в момента лъжа.
Ти стаи любопитството,
през нощта попремислила
утре всичко ще кажа сама.
Ще са неми въпросите,
ще говорят очите ми
и ще виждаш в тях
ред подир ред.
След тъй дългото скитане
щом у нас съм се върнала-
значи всичко е вече наред!

…………………………………………………..

Помниш ли?
Падаха вече листата на нашите вишни.
Ти ме целуна и рече през сълзи: Да пишеш!
Аз се обърнах и твоите сълзи забравих.
Тръгнах през жълтата шума направо-сякаш за мен бе постлала земята богато, мойте нозе да вървят по пътека от злато.
Имаше някъде извори, скрити в горите, имаше стари чешми със мъхнати корита, и езера, засияли сред каменни хребети - с тая ръка исках всички води да загреба.
Имаше някъде пътища с прах и талиги,
влакове имаше дето със грохот пристигат -
как да не бързаш с пламенни бузи от вятъра, щом като чака простряна пред тебе земята?
Имаше някъде други градчета и хора - исках аз техните порти с привет да отворя.
Толкова жадна бях всичко да видя, да взема, че да ти пиша все нямаше, нямаше време.
Мойте години се смееха,сменяха влакове,
твойте мълчаха под старите вишни и чакаха.
Сигурно всичките есени ти си броила,
в мене си вярвала с чистата майчина сила..
Малкото твое момиче сега е голямо,
тича след мене дете и нарича ме мамо.
Помня как първата, смешната стъпка направи, как със ръчичка полата ми стискаше здраво.
После се вдигна на пръсти, вратата отвори, после запита : "Къде ли се свършва простора?"

Може би скоро ше кажа през сълзи: да пишеш!
И ще си спомня и тебе и старите вишни.

Твойта коса като зимните преспи е бяла,
Чакаш ли още?

Ето го мойто писмо закъсняло.......


РЪЦЕТЕ


Ръцете, скръбните ръце
на масата лежат отпуснати,
въжетата на вените чернеят -
пътища,
където са препускали
импулсите на любовта,
красиви са били,
личи по пръстите заострени,
целувани /защо съм сигурна?/
от влюбен юноша
сега пресъхналите длани,
тогава са държали цвете,
повивали дете
и хляб замесвали,
тъй както Времето
ги е замесвало
ръцете,
топлите ръце
на Мама.


На моя син

Ако би могло да се раздава
щастието с майчини ръце?!
Ако може да се подарява
малкото ,човешкото, сърце,
първа аз -повярвай скъпи сине-
моето със радост ще ти дам.
Нищо че без време ще изстине
огъня на моя слънчев плам.
Но със две сърца дали ще можеш
на Живота ти да устоиш?
Всичко двойно -двойно се тревожиш,
двойно да обичаш ,да трептиш.
Двойна скръб и болка ще тежнеят,
като камъни във твойта гръд
Две слънца от вътре ще те греят
дали няма да те изгорят?!

МАЙЧИНА ИЗПОВЕД

Зеленоока моя дъще ненагледна
годините минават ден след ден
шарени мъниста от гердан,
обгръщал детската ти гушка.
Огромна бяла пеперуда
бе кацнала на нежната главица
сред водопад от буйни къдри,
в жесток двубой със гребена ти уморен.
Изяла бе ти моето червило
с дъх на горска ягода.
А сенките ми разноцветни-
подобно на дъга небесна,
по палавите пръстчета
играеха в своята тоналност.
Почуквайки по пода с мамините токчета,
ти тичаше от стая в стая,
сподиряна от весел детски смях.
Сега е тихо в стаята и съм сама-
Сама със спомена.
С герданите в кутията голяма.
Сама с обувките,отдавна вече необувани.
Сама с изгладената бяла лента,
от която ще надипля пеперуда,
останала без своя буен водопад.
Звънецът извъня.
Прогони спомените връхлетели
самотния ми ден.
На прага ярко слънцето засвети,
защото там стоеше ти-
моето пораснало момиче.

Майчина сълза
 Ангел Каралийчев

Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни.
Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?
Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
- Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя.
- Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето.
- Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.
- Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
- Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...
- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът.
- Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...

Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
- Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

Мамо

Прости за всяка лоша дума,
сърцето ти която нарани
и всяка нишка бяла вълна,
която в ореола ти се появи.
Мамо!
Прости ми - неведнъж отхвърлях
вълшебството на твоята душа;
и безпощадно я захвърлях
навън в дъжда и във калта.
А как желая да я стопля,
да я зарадвам и смиря;
да я поставя редом с мойта
и с нея, ако мога, да горя.
И даже сто "благодаря" не стигат,
за да отгатнеш обичта.
А вместо тях букет от думи -
"За мама" - с името ми на гърба.


Ода за женските сълзи

Тя плачеше, когато я дърпаха за плитките.
Когато момчетата замерят с прасшка птичките.
Когато до полуда в едно момче се влюби.
Когато жива се оплака, защото го изгуби.
Тя плачеше, когато раждаше в щастлива болка.
Не мислеше защо, не питаше и още колко.
И продължаваше да плаче над болните деца.
За хората без покрив и тези без сърца.
Тя плачеше, когато децата отлетяха
и къщата и дворът смъртоносно опустяха.
Когато се завръщаха, пак плачеше - щастлива.
и тайно, тихо плачеше, когато си отиват.
А после плака гордо, когато стана баба.
От болка пък - че ставаше по-немощна и слаба.
Тя плачеше, когато оплакваше мъжа си.
Преди да го последва, през съ;зи каза на сина си:
- Е, сине, поплачи си но знай:Аз съм много
щастлива жена, защото съм имала шанса да плача за всичко това!


Когато мама я няма

Косата на мама е светла и мека.
Ръката на мама е нежна и лека.
Тя много мила и много добра е
даже, когато не й се играе.

Но често до късно мама я няма -
тя работи в нейната служба голяма
и само от работа ми телефонира
но това не ми стига, то се разбира.

И истински хубаво е в нашата къща
само, когато тя от служба се връща
и погалва косата ми с уморена ръка.
Когато порастна ще направя така ,
че тя да не работи през целия ден
или нека работи, но нещо при мен.

Мама се връща

Тя се връща от работа пеш.
Вее вятърът зимен.
И дърветата, целите в скреж,
път й прява да мине.

Тя е вече пред къщния праг.
Здрачът сребърносин е.
И снежинките - вихрен рояк -
път й правят да мине.

Тя протяга към мене ръце.
Чувам нейното: "Сине..."
И синът с разтуптяно сърце
път й прави да мине.

Мама! Обич безкрайна е тя.
Стихва вятърът зимен.
И звездите далечни в нощта
шепнат нейното име.


ПИСМО ДО МАМА


Каква невеста си била ти, мамо!
как светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана
за първото ти сватбено хоро.

Като сърна на горската поляна
внезапно озовала се в кордон –
изтръпнала – забравила си, мамо,
да сториш на свекървата поклон.

Ти – другоселка в кръг от непознати!
Но те простили малкия ти грях.
сто чирпанлии – набори на тати –
залели всичко с вино и със смях.

А ти в хорото – пъргава, чевръста –
отмеряш стъпка, в свян навеждаш взор.
А плитките ти две змии до кръста –
пленили младоженческия двор.

Какви коси! Едничка ли девойка
въздишала на моминския праг
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг.

Във тях е пресен черноземен блясък
и златото на утринна заря,
среброто на подводен ръчен пясък
и бронза сив на хлебната кора

преливали се буйно или плахо...
Години, мамо, има оттогаз.
И три деца с косите ти играха,
със тях играх във люлката и аз.

Те милваха лицето ми, когато
целуваше ме нежна и добра.
Те паднаха в безреда онуй лято,
в което оковаха моя брат.

Тогава ти завърза ги в чембера.
Сълзи покриха бледите страни.
и дирих аз утеха да намеря,
но лесно ли е във такива дни?

В такива дни аз – плахото селяче –
поисках за гимназия пари.
А ти над бедността ни да поплачеш
зад кладенеца привечер се скри.

На заранта - прегърбена и жалка –
с отрязани коси, с подпухнали очи –
прегърна ме и каза: “ Припечелих малко.
Вземи парите, сине, и учи!”

Сега са други времена, друг – простора.
Пораснах. Учих. Ето ме сега.
Здрависват ме с любов добрите хора,
и ненавижда, мрази ме врага.

Но пиша аз и искам да съм верен,
и любовта стиха ми да краси.
Ала назад ли погледа си вперя,
аз виждам твоите отрязани коси.

Дали стиха ми днес те утешава
и в песните ми виждаш ли, кажи,
отплатата за мъката тогава,
която не на теб, но мен сега тежи?

Едва ли... Ала ще успея, мамо!
Как няма да успее оня син,
пред който като неплатен огромен данък
лежат продадените майчини коси.

На мама

За майките много е писано,
за тези прекрасни жени.
И тяхното място завидно е,
но мене за тях ме боли.

Боли ме за таз всеотдайност,
с която даряват ни нас,
но ние не сме благодарни
признание няма от нас!

Тъй скоро на женския празник,
на моята майка добра
Ще кажа:"Прости ми ти майко,
за всичко ти благодаря!"


ПРИКАЗКА ЗА МАЙКАТА

Святата майчина обич-
покрила с позлата земята,
в приказки, песни , легенди
с много любов е възпята.

Песен такава разказва,
как нежната майчина гръд,
разсякъл сина и с брадва
и бликнала топлата кръв.

Насила изтръгнал сърцето,
че имал заръка една-
за лек и за цяр да го носи
на злата си ,млада жена.

Побягнал след туй през гората-
а буря ехтяла в нощта.
На пън се в тъмното спънал
и паднал с лице в калта.

Изохкало тихо сърцето,
прошепнало с майчински глас.
-Заболя ли те сине? Полека!
Не бързай така в този час!


''Писмо до татко''

Здравей татко!
Откраднах си мъничко време,
за да ти пиша,че съм добре.
Задъхана следвам мечтите големи
и нищо не може по път да ме спре.
Не съм ви забравила.Мисля ви много!
И знам,че ви липсвам-това ми тежи,
но трябва да стискаме зъби,за Бога!
човек в слабостта си най-често греши.......
Така ти ме учеше някога татко,
когато се плашех от черния мрак,
когато ядях до преяждане сладко
или се препъвах във къщния праг!
Тогава ми казваше-''Горе главата!
Стъпчи изкушение,болка и страх!''
Ти стискаше ласкаво -силно ръката ми
и аз се преборвах набързо с тях.
Пораснах щастлива при тебе и мама.
Разбрах що е вярност,любов и уют.......
Готова съм вече!И никога няма,
да ме изплаши човешкия студ!
Така е при мен.............Пиши вие как сте?
Намери ли евтини,сухи дърва?
Мама-лекарствата редовно ли пие?
Пушиш ли още следобед лула?
Изпращам ви малко пари.Да си имате.
Не ми сърди и не питай защо.
Студено е вече навън.Иде зимата.........
Купи си обувки-на мама палто!
Целувам те силно и моля те татко,
не се притеснявай!Аз съм добре.
Ще си дойда по Коледа,макар и за кратко.
Обичам те!
Твое голямо дете


"Раждане"
текст: Ивайло Вълчев

Вик, на болка радост и страх
светът ме тегли навън,
със топли нежни ръце, ме изважда.

Сам, поемам въздух сега
опиянен аз крещя,
усещам колко съм жив и се раждам.
Мамо, родих се с твойте сълзи.

Днес за първи път те разплаквам аз майчице,
колко ли сълзи от мен ще изплачеш ти?

Жив, със кръв от твоята кръв
и плът от твоята плът,
живот от твоя живот ще живея.
Мамо, родих се с твойте сълзи.


Писмо до моето дете

Вечер е. Всички спят – градът, кварталът, съседите – долавям лекото похъркване на съпруга ми в съседната стая. Не ми се спи. Присядам тихо до леглото на моята малка дъщеря и я наблюдавам. Взирам се и в полумрака, различавам малкото отпуснато телце. Ръцете й са вдигнати блажено нагоре покрай главата, едно босо краче се е показало изпод чаршафа, усещам диханието й. Слагам главата си до нейната и в полусън опитвам да надникна в бъдещето й.

…”Виждам красиво младо момиче, надвесено над книга и усилено преглежда някакви записки. Кичур коса пада върху сериозното лице и то с елегантен жест го отметна назад. Лека усмивка прибягна по лицето му и след това изчезна. Беше съсредоточена. Решаваше някаква задача.”...

Стреснах се от лай на куче. Вдигнах глава и разбрах, че се съм задрямала за миг. Погледнах детето си и изведнъж разбрах колко бързо лети времето. Като един миг ми се сториха трите години от нейното раждане. Неусетно, малкото беззащитно бебе е станало момиченце. Все по-самостоятелно, все по-уверено в собствените си сили и все по-малко нуждаещо се от мен. Изведнъж разбрах, че няма никакво значение каква професия ще има, къде ще живее и какви ще са любимите й занимания. Единственото, което има значение е, че я има. Реших да й напиша писмо. Седнах и думите сами започнаха да се нижат на белия лист:

Мое мило дете,

ти си като слънчев лъч в живота ми. Ти си въздухът, който жадно поемам всеки миг. Ти си моят смях, моето щастие и смисъл в живота.

Прости ми за хилядите пъти, когато гласът ми е бил изтъкан с наставнически нотки, за забележките, които сам отправяла към твоите изследващи пориви. За умората и раздразнителността в края на дългия работен ден, за пропуснатите твои малки и големи успехи, за пълното мое внимание, което не можах да ти дам. Единственото, което е важно да запомниш е да бъдеш човек, който върви напред в живота с високо вдигната глава – живей така, че да не се срамуваш от това, което си. Живей пълноценно и слушай сърцето си, то ще бъде пътеводител в живота ти и никога няма да те подведе. Не подминавай ранената птичка, нито обидната хорска дума с безразличие – отдели им част от вниманието си и помощта си. Не завиждай на другите, а се вгледай в себе си и прецени какво можеш да направиш за да станеш по-добра. Имаш шанс да бъдеш каквато пожелаеш – учителка, писателка, художничка, певица, адвокат. Човек или човече – изборът е само твой. Не забравяй, че сама диктуваш правилата на играта и единствено от теб зависи крайният резултат. Избери сама дали да бъдеш победител или победен.

Усмихвай се и бъди щастлива, няма пречки пред теб. Бъди милостива, обичаща и себеотрицателна. С пълни шепи раздавай от щастието си на другите – те го заслужават. Обичай безрезервно, не щади чувствата си и не чакат нищо в замяна. Живей така, че един ден да не съжаляваш за нищо. Вкусвай с пълни шепи от живота и се наслаждавай на всеки миг от него. Наслаждавай се на всеки ден – той никога няма да се повтори, а шанс имаш само веднъж в живота. Хвани го здраво в ръце и не го изпускай.

Каквото и да направиш, никога не забравяй, че ще се гордея с теб и ще те обичам, силно, безрезервно и завинаги.

С много обич: мама

Оставих листа на масата, погледнах спящата си красавица и тихо се вмъкнах в брачното легло. Сънят неусетно целуна клепачите ми и усмихната се отдадох на съня.



"...Мамо,
не остарявай, моля те — и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато.
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защитавай — моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета — понякога
си освежавай със червило устните...
И не умирай — заповядвам ти — до края.
До края съществувай във живота ми..."
Христо Фотев

Аз да ви се оплача от тези бели памперси....От 2 седмици насам всеки един памперс пропуска   Все се омазва малката до шията...Дори като пишка на моменти изпуска.Аз ли съм уцелила скапана партида,те ли са такива...Не са й малки със сигурност,слагам ги точно както си трябва,е няма такова мазало.Оня ден ходихме до Клисура и по пътя дребосъка се изака точно като бяхме седнали да хапнеме.ММ остана в заведението,аз отидох до колата да я преоблека,е не знаех откъде да започна   Най-гадно е като нямаш вода за миене,ами трябва с мокри кърпички.Детето се наложи чисто голо да го съблека и то зъзнеше милото   И това са памперси за сумати пари...Отсега само с Либеро излиза на разходка и си е сухичко милото.Как може толкова да се хвалят пък едно нормално ако да не опазят да не излезе   Повече никога няма да купувам от тях.Мислех,че зелените са зле или пък Пуфис ама то можело и по-зле...