Re: Огледален свят/Нарекох те Фериха/ по БТВ ~ тема 68~

Значи...в един момент и до една степен  намирам за съвсем разбираемо да не се приеме каквото и да е след тези изстрели...
И аз преминах през това/неприемане/ и не само непосредствено след финала на 67-ми еп.
Според мен, гледайки нещо и в случая сериала и историята му, всеки зрител има желание и очакване варианта който гледа да е ако не еднакъв, то поне да се доближи до неговият собствен.
Да, ама това няма как да стане, защото ние като зрители гледаме нечий чужд вариант за историята на даден сериал.
Разбира се, че имаме възможност гледайки да го приемаме или не в някаква степен, това си е наше право като зрители, за съжаление обаче, забравяме, че имаме и задължението пак като зрители, да не му отнемаме правото да го има като възможен и чужд вариант в случая на екипа.

За финала... при така стеклите се обстоятелства към времето на финала на 2-ри сезон, с невъзможността на Хазал да продължи снимки в 3-ти сезон, а с дадената заявка и желанието на екипа да го направят, малко са вариантите и за съжаление всички водят най-логично до смъртта й в чисто технически план.

Но как без Фериха? Без нея няма да е същото...
Според мен има и още нещо, което също влияе за липсата за усещане на онази магия при гледането преди и след това, на сезон 3-ти и на ПЕ.
И то е свързано не толкова и със смъртта на Фериха дори, или с артистите и умението им да ни пленят отново, не и толкова до продължението на историята, която сама по себе си също носи свой заряд/по мое мнение/ тук за мен основната причина е другаде и тя е в онази нагласа и мотивация отправена към зрителите за това какво ще гледат, какво ще преживеят водени от героите започвайки разказа за историята им в сюжета. В АФК цялата приказка не е просто приказка за живота, за любовта, а приказка за живота на Фериха и Емир, за техният живот и тяхната любов. Конкретни случки, конкретни съдби, конкретни чувства и конкретни наши емоции като зрители. Това бе причината да се привържем толкова към тях, да ги усетим толкова близки и  като реално съществуващи за нас, макар и като зрители.
Затова и голямата част от зрителите на тази приказка ФЕмир, очакваха, че финала ще е щастлив за тях, защото е приказката за тях и защото ФЕмир завинаги са подходящ щастлив финал за нея.

Предполагах и все още мисля така, че изобщо не са имали първоначални намерение за 3-ти сезон. Но как и защо е възникнала идеята за следващ не е толкова важно в момента, защото фактите са други и те са- има епизоди след 67-ми, има и една нова линия заложена в ПЕ.
Т. е. поне за мен приказката продължава, защото вече е приказка за любовта и не само за ФЕмир.

Според мен онази част от зрителите които не успяват да гледат след изстрелите  или да не е с нужното удовлетворение, имат основание да търсят донякъде виновниците за това в екипа.  И за мен те носят част от отговорността с начина си на показване и разказване на приказката два сезона, но колкото и да го повтаряме, какво ни помага това?
В случая ще трябва да си помогне всеки сам като зрител, да намери причини и да продължи или отказвайки се да не се чувства ощетен.  

Магията с която гледах, а и си повтарям сега епизоди от АФК е една, започвайки да гледам АФКЕЙ и ПЕ, не я открих, но сега разбирам за себе си, че това което получавам като зрител след 67-ми до 72-ри и  8-те епизода на ПЕ носи своята магия също, защото приказката за любовта и живота въобще продължава.
Приех за себе си, че ФЕмир не са били крайна цел на историята, нейн финал, а само спирка от това пътуване, пътуване с любовта в един човешки живот.
Само една част от приказката, нейното начало.

Затова гледам с магия всичко след изстрелите, не с онази преди, а със следващото й ниво на разгръщане именно на онази първа и начална създадена от ФЕмир. Онази магия която носи любовта, не само като чувство, а като поглед над живота, като начин на живеене.

А и Емир научи това именно с любовта на Фериха, научи се да живее обичайки и с любов.
Затова и техният край, няма да е и негов край, а ново начало, нова и следваща стъпка по пътя на живота му и любовта в него.

Мисля, че екипът бе сам в лабиринта след финала на еп. 67.
Епизодите от 68-ми до 72-ри навярно бяха и "опипване" на очакванията на зрителите, както и на възможните техни решения за сезон 3-ти.
В епизодите от 68-ми до 72-ри-ри, самият екип според мен не са наясно напълно какво точно искат и правят с изключение на една сюжетна линия и тя е в образа на Емир, неговият живот и път след смъртта на Фериха, предполагам и затова в един момент хванаха нея за основна и включиха допълнителни.
Заложила вече нова фабула, и то с онези образи и герои които можеха да намерят място в историята и без участието на Фериха, т.е. онези които основно бяла около Емир.
Приятно бях изненадана от раздялата с някои от героите. Очаквах да е подобаващо и това което ми предложиха от екипа, бе няколко степени над очакванията ми.
Невероятно леко, естествено и логично. От една страна пълно, но и без излишни обяснения кой, къде и защо, казано, показано, загатнато за всеки един от тях толкова колкото е нужно/поне за мен/
И още нещо, което особено ми хареса...финала на всеки му беше като по мярка. Сякаш всеки си влезе в собствените обувки, облече собствената дреха...онази на душата и сърцето му, на дълбоката му същност.
За героите и образите с които се разделихме...по-добре така, отколкото ненужно и излишно в историята, защото това би раздразнило допълнително не много доволните зрители, така, че намирам идеята за добра.


В крайна сметка се получи нещо като трилогия с епилог. В същност за себе си определих ПЕ като епилог на АФК 1-ви и 2-ри сезон и АФКЕЙ 3-ти сезон.
Нямам отговор само защо го стартираха с номерация на епизодите от 1-ви...

Независимо от пропуските, независимо от натиска на зрителите, екипа все пак успя да пробва, да опита и да направи нещо различно и неочаквано, дори мисля и не правено до момента в сериал.

Щеше наистина да е повече от добре, ако АФК бе с финал в онзи миг и онзи танц на Фериха и Емир, в онази любов в очите им, миг преди тези изстрели, които направиха на пух и прах едно усещане за любов, едно време от почти две години/за някои от зрителите/ като изгубено и напразно...
Да, но екипа решиха друго, разбира се една част от зрителите не приеха това, други успяха.
Разбира се, че е различно за всеки, всеки има своята различна истина и право на нея.




Би било наистина хубаво, ако можеше да приключи сериала със сватбата и танца им, като танц и на любовта им в бъдеше и завинаги, ама не стана...

Аз много се бунтувах като зрител,   какво ли не изписах даже, ама мирясах и нещо повече от това, въртях, суках, мислих, премислях и даже си намерих повод да се съглася с тях.

Затова и всичко от сезон 3-ти и ПЕ го изгледах с удоволствие/е, и мрънках от време на време    че нали и освен зрител се правя и на спец режисьор и сценарист   /
Намерих си нагласа за себе си, намерих си ъгъл от който можех хем да гледам това в момента, хем да си запазя това преди...именно усещането за Фериха, за любовта им, новото и новите случки, герои, да не са в конфликт и двубой с нищо от това до момента.
За всичко последвало намерих за себе си място, логика, връзка, и само не ми хареса, че оставиха ПЕ без финал.
Още 2 епизода бяха нужни и всичко щеше да се нареди добре. В ПЕ, нещата и за екипа бяха доста по-ясни, сценарият се движеше бързо, стегнато и много добре по мое мнение.

Рейтинг, пари, недоволни фенове, имаше и някаква моментна криза в сектора изобщо, защото спряха много сериали на куп...изобщо в крайна сметка нямам идея кое точно спря ПЕ?
Г-н Аксой му признавам това, че хич не се церемонеше с никой, ама явно накрая някой не се изцеремони и с него...няма незаменими и всевластни, всеможещи хора-няма.

Аз не съм наясно каква е технологията да се направи един сериал, ама това е вид работа, та в този смисъл, за мен оставането на ПЕ без финал е по-голяма грешка даже и от това, че решиха да предпочетат смъртта на Фериха.
Да оставиш нещо в което си влагал ресурс...пари и хора, ей така до никъде, за мен е липса на професионализъм...

Аз нямам съмнения, че екипът/сценаристи и режисьор /имаха своето ясно виждане за сюжета особено в ПЕ, за финала му  при това щастлив, явно г-н Аксой не успя да надскочи сам себе си, а това му беше нужно на всяка цена и на 100% след като реши да тръгне с главата напред след изстрелите в 67-ми епизод.
И аз исках Емир и Фериха заедно и завинаги, ама няма...  
Г-н Аксой реши да експериментира с нас зрителите... но не устиска... за разлика от нас зрителите/които все пак успяхме и гледахме, че и харесахме историята след финалните изстрели/ на собствения си експеримент.

И така...ето една възможна гл. точка...да се приеме финала...
Това е изненада и за мен самата, не очаквах да успея да гледам спокойно, колкото и голяма и пълна да беше нагласата ми. Не очаквах да ми е интересен/макар да исках/ 3-ти сезон, после и ПЕ в такава голяма степен, повече от обикновено любопитство до къде могат да стигнат от екипа.
Много им се ядосвах, но разбрах/за себе си/ че всъщност всичко би могло да има съвсем различен прочит и се радвам, че го открих за себе си, без да губя нищо, спечелих нови възможности на гл. си точка.

И така...

Влюбиха се Емир и Фериха, красива любов, трудна любов, но и силна любов, мина и премина през какво ли не, и отстоя, като казвам отстоя в смисъл беше готова за живота напред, тя любовта им както и те двамата с нея и заедно.
Ама не им било писано...съдба...
Станалото-станало...жестоко и дори цинично звучи-съгласна съм, така е, но живота продължава, продължава като начало с огромната болка.

И ние видяхме наистина пътя на болката, пътя на сълзите на Емир от начало до край, от невъзможността да приеме смъртта й, от желанието му да умре с нея, през чувството за вина, че не успя да я опази, до онзи момент в който той се справи с болката...справи се като реши да живее с нея,  с нея и със спомена за любовта си.
Като казвам справи искам да подчертая, че това не означава, че забрави Фериха или, че забрави че го боли, не...просто болката от път и цел в живота му стана спътница в живота му...има голяма разлика при това съществена.
Болката я имаше, там дълбоко в ляво, тя винаги ще е там, но тази болка няма да му пречи да живее, а ще му помогне да продължи да живее. Защото в тази болка ще остане само усещането за любовта му, не какво е загубил, а какво е имал. Там ще е спомена с усмивката на Фериха, с неговите щастливи мигове с нея.

Това, че Фериха я няма, физически я няма, вече постави Емир в ситуация в която една нова възможна за него любов, не е отказ от предишната му, в случая към Фериха. Тя вече е спомен за него и той по този начин ще я запази, така ще живее с нея и занапред, като хубав и специален неповторим и единствен спомен за любов, но не й призрак на любов, който ще носи допълнителна болка и сянка в живота му.



Скръбта трябва да е здравословна, такава която не погубва и останалия и продължил да живее освобождавайки го онези чувства които биха му попречили да се справи. Тогава човекът който сме загубили заема мястото си в нас като спомен с който може да се продължи да се живее и мисълта за него не е като призрак между миналото и настоящето ни, като затворена и заключена врата за бъдещето ни.



Животът е толкова сложен, а в същото време така кратък и бързо отминаващ.
Защо ни са нужни категорични отговори на категорични въпроси като нищо в този ни живот не е категорично, нито ние в него, нито това което ни се случва в него.
Кратко е времето в което осъзнаваме, че можем да бъдем и щастливи, кратко е времето в което разбираме, че можем да бъдем и доволни от спокойствието, че можем да живеем със загубите си, пораженията ни, пропуските и грешките си.
Кратко е времето в което имаме увереност, че заслужаваме втори шанс, ще можем да дадем и ние втори шанс, че втори шанс има.

Даден ни е кратък живот, но споменът за добре изживения живот е вечен. Марк Тулий Цицерон

Емир и онази част от живота му в който присъстваше Фериха с любовта си, с любовта им за съжаление в момента и за в бъдеще ще е само спомен.
Уви така отреди съдбата. Не Емир и не Фериха направиха този избор.
В момента живота му след нейната загуба е на едно следващо стъпало и ниво, но все още на стълбицата на реалността на битието. Той избра да приеме тази реалност, намери сили да заживее с нея отново. Така ще живее в него и с него и спомена за Фериха и любовта им.

И щом изборът му е-да живее, то нека и живеенето му бъде като живота...
Раздели, но и нови срещи.
Изпитание, борба със загуби, но и с победи.
Мъка, плач, но и с желание и стремеж.
Случайност, несправедливост, но и с личен избор и възможност.
Тишина, мълчание, мрак, но с и музика и светлина.
Празнота, самота, но и с обич и любов.

Нищо не променя възгледите ни за живота така, както самия живот. Борис Крутиер

Емир има правото на избор за това какъв да бъде живота му занапред, защо, как и с кого да го изживее.
Какъв беше живота му, за кого и с кого, преди онези фатални изстрели-аз знам, няма да забравя, както няма да го направи и той.
Затова не са ми е нужни "доказателства" като това да е самотен, мрачен и нещастен.
Ако успее да обикне и да допусне да бъде обичан отново, това няма да са "улики" на забрава или предателство.

Емир заслужава да продължи да живее, заслужава да обича отново и да бъде обичан!!!
В епизодите от 67-ми до 72-ри аз видях душата му оголена от болка, болка за любовта и жената на живота му до този момент неговата Фериха. Толкова и такава болка...силна, крещяща, неописуема с думи, че ми стига за няколко живота напред...
Дори и да не чуя повече името на Фериха от устата му, аз знам какво е в душата му, какво е и какво ще бъде винаги и кое име ще носи тази болка ФЕРИХА!!!
Емир заслужава да продължи да живее, заслужава да обича отново и да бъде обичан!!!

Той премина през всичките етапи на скръбта/за тях писах доста преди/ и стигна до финалният в който реши да живее, живият живот сега. А в него има всичко...дори и неща които смяташ, че вече никога няма да ти се случат. Но никога и винаги са относителни, те по-скоро са безкрайност която ние хората сами искаме да уловим в мярката си за време, за да ни е по-лесно да живеем.

И така живота му леко, по-леко влезе в релси, и както обикновено когато решаваш, че всичко е наред се случва нещо което пак ти преобръща света и живота в него...самоубийството на баща му отново го разтърси, но този път решението му твърдо да отмъсти го доведе не предполагано ни най-малко от него до... любов, да, невероятно, но факт.

Тук възниква въпроса...ама времето е малко???
Е, колко време е нужно? 10, 15, 20 години...кога и колко???
И защо?

Неговата мъка и болка е лична и никой не може да каже кога е време да продължи или да я преодолее и дали го е направил на практика, а не само на думи, това може само и единствено той, именно в момент когато се появят причини, обстоятелства за подобна проверка-в случая Гюнеш е и това за него, чувствата му към нея са нещо като тест готов ли е наистина да продължи напред.

За съжаление фактите са си факти, нашата и неговата Фериха я няма.  
А живота продължава, и аз за себе си успях да приема, че една следваща любов в неговият случай при така стеклите се обстоятелства няма да измести онази която имаха с Фериха, да застраши по някакъв начин нейната уникалност, затова и я приемам за възможна тази му с Гюнеш. Затова й давам шанс.
Не предполагах, че ще мога, но ето че ми се получи.
Но е различно за всеки...спор няма.

Той трябва да обича отново какво ли означава- той да обича отново в крайна сметка?
Какво/кой, кого/ да обича, колко да обича и кога да заобича отново?
Например за себе си установих и то още в 1-ви еп. на ПЕ, как се оказа далеч по-трудно да го приема, отколкото да го поискам и кажа-да заобича отново!!!.
И то именно с появата на Гюнеш. Тогава се замислих/отново визирам само себе си/, че ако наистина му давам този шанс, то следва да приема и Гюнеш, поне да се опитам да го направя.
Може би и за това до някъде я харесвам, разбирам и не ми е като трън в очите.

Според мен той и ще я обича Фериха завинаги, това няма да се промени с една нова любов за него, една нова любов в неговият случай не застрашава тяхното завинаги с фериха. Те си го имат заедно до онзи момент когато реалността е била друга за тях, но за тях двамата. Сега просто тяхното завинаги излиза извън неговата реалност в момента, защото все пак е жив, а нея я няма, така остава като част от опит, отпечатък в него, спомен с който той продължава напред.

Роденият да бъде победител и пречките използва за трамплин...
Колко вярно за Емир...за Емир, който познаваме...

За Емир, който избра да продължи да живее, да живее борейки се...
с болката, със самотата, с гнева и разплатата...

Онази неповторима тяхна любов с Фериха ще е винаги с него и с мен като зрител станал съпричастен с нея.
Но аз искам този спомен за нея у него да не навява тъга и празнота лишена от усмивката в очите му сега и занапред.
Аз искам той да е щастлив отново, да обикне отново, защото само така ще живее отново.
Така живот отново ще има и за спомена на любовта им с Фериха, спомен с усмивка, спомен за щастие макар и отминало.
Бъдещето на Емир ще даде и бъдеще на спомена за ФЕмир!!!




И така дойде момента с отмъщението за смъртта на баща му...отмъщението на Емир, отмъщение, чрез сестрата на Явуз, Явуз който бе виновника и причината според Емир.
И тук възниква въпроса...той не отмъсти за Фериха, а го прави за баща си, още повече отношенията им никога не бяха така искрени и топли, тогава защо?
Да, има странности в това, но само на първо четене/поне за мен/
Какво ще постигне като убие например Халил/ако той е убиецът на Фериха/?
После какво...и той в затвора, Фериха пак ще я няма, доволен ли ще е от живота си?
Ами това би било безумие...
За мен това отмъщение имаше смисъл само с възможността си да се трансформира в любов, защо не, както предполагам и да му помогне да намери все пак отново смисъл да живее...пълноценно.

Да живее, ама без любов, е може и да има жена близо до него, ама без изгаряща и пламенна любов?!?
Появиха се две жени...Джан и Зюлял.
Странно защо на едната й се даде шанс веднага на другата-не, ама лични предпочитания и усещания какво да се направи.
Защо обаче сега, Джан, се приема, а Гюнеш-не?
Защото Джан е по-отдавна и зрителят я прие все пак, свикна с нея ли?
Не мисля.  
Според мен защото с Джан няма тази опасност от конкуренция на любовта им с Фериха. Джан би могла да му бъде опора и утеха в болката му по загубата на Фериха, една чудесна и удобна спътница в живота му. Да тя може много силно да го заобича, но той едва ли би й отговорил по същият начин, би я обичал може би, ама спокойно, както се обича не една жена, а един човек до теб в труден момент...приятелски.
Докато Гюнеш, ооо, тя носи в себе си онзи заряд и плам на една изгаряща любов пълна със страст, което някак е заплаха за онази му с Фериха.
Което за мен е пълен абсурд, защото няма как тези две любови да си съперничат, безумно е просто.
Нищо не поставя под съмнение и заплаха каква бе и каква ще остане любовта му с Фериха за него.
Случая на Емир е по-специален, тук голяма част от общите фрази за голямата и единствена любов не важат.

Странно наистина, аз не вярвах, че бих могла да приема друга до Емир, но в случая мястото на Гюнеш в живота му дойде просто като следствие на събитията. Не като причина, а като резултат, което до някъде го подсигури като естествено и не натрапено.
Гюнеш- с образа й си намери и място сред усещането ми за Фемир без да го променя по някакъв начин, без да го притеснява или застрашава.

Емир с Гюнеш...
За мен това е различният Емир, на различния му живот в ПЕ.
Нов и стар Емир...не мисля...
Какво би правил старият Емир при новите ситуации и новият му живот, който пак подчертавам съдбата му наложи, не избра сам...
Това в което е избрал той е това да приеме реалността...Фериха я няма, останала му е само любовта му към нея, като една болка и една голяма мъка у него.
Това се носи дълбоко и вътре в него, не като жалейка на ревера му все пак...и да се вижда от всички за тяхно успокоение.

За Гюнеш..иска да започна с това, че намирам идеята за появата й, макар и като начин Емир да изпълни плана си "отмъщение"   спрямо Явуз, за добра, за сполучливо решение на екипа, онзи крехък баланс, тънка граница която е нужна между миналото, настоящето и бъдещето на Емир.

Гюнеш би могла да е именно онази жена отново до Емир, която би застанала до него, без това да помрачи, да попречи по някакъв начин на усещането на зрителя за самата Фериха, за нейната роля и значение, място в сърцето и ума на Емир.

Всяка друга и дошла по друг начин, би отнела от усещането на неповторимост и уникалност, истинност на любовта им с Фериха, защото би изглеждало като забрава и предателство от негова страна.

Ако Фериха го научи да обича и да живее с любовта си, то Гюнеш би могла да го научи как да продължи да обича и да продължи да живее и след болката от загубата на Фериха, именно и отново чрез любовта, този път чрез нейната любов, при това без той да има усещане, че забравя или предава онази с Фериха.

Защото дори и да успя да завърши плана си и нарани Гюнеш, беше изненадан не само от липсата на удовлетворение, но и от самата Гюнеш. Защото тя не му потърси сметка, не го обвини и не се разбунтува срещу него.
Тихо и безмълвно страда все пак обичайки го, защото любовта й е истинска, любов която дава без да дири какво получава или какво й отнема.
Мисля, че това изтласка омразата и гневът у него,  отвори не само очите, но и сърцето му, като видя, че любов има, че е способен все още да обича и това не го уплаши, напротив вдъхна му вяра и надежда за живота му сега и занапред.

По повод на повтарящите се моменти с Фериха...
Това което му се случва с Гюнеш...разбира се, че миналото се проектира в някаква степен, но не се копира, има разлика според мен.
Да, така е за емоциите и любовта...но и емоциите и любовта не са като иманентна страна само за един човек, за една случка в живота ни, още повече в случая на Емир, нека не забравяме, че не той избра да остане сам без Фериха и любовта им.




Влюби ли се той в Гюнеш?
Защо очакваме от него да реагира и да действа, да мисли така както го е правил само и единствено в моментите на първите ни срещи с него?
Нима променяйки се живота му, промяна не настъпи и у него в някаква степен?
Нима всичко което му се случи, като натрупан житейски опит и уроци, не оказват влияние върху него сега?
Разбира се, че като една основна, градивна част/същност/ Емир си е Емир, да, но нима няма натрупани нови детайли и елементи в него, в начина му на мислене, начина по който гледа на живота сега?

Нима живота му в момента да е напълно еднакъв и непроменен от момента в който се запознахме с него, та да очакваме и Емир да бъде само и такъв какъвто го видяхме тогава-като поведение и отношение?
Според мен е напълно логично и естествено да има промяна у него, промяна която не е променила контурите на образа му, а промяна която внася нови нюанси в него.

Представете си следната схема, две двойки...Емир и Фериха-Емир и Гюнеш...

И в двата случая Емир присъства, така е, което предполага да е все Емир, обаче, новото и различното в схемата е останалата част в двойката, сега имаме Гюнеш, затова и няма как Емир да е само този Емир който е бил с Фериха.
Сега имаме един Емир, който от една страна е по-различен именно от онова което Фериха и любовта й промени у него, като опит, като умения да обича, да се учи да обича и от друга, самата Гюнеш, която създава новите условия и предпоставки да ползва този различен опит в живота си вече и самият Емир, като едно следващо стъпало на своята основна база като разбирания.

Ами, ако смъртта бе застигнала Емир?
Разбира се, че дали е Фериха или Емир, е без значение единият от двойката го няма за съжаление, няма го физически, реално и фактически и това прави ситуацията различна.
Ситуацията на любовта им, ситуацията на избори и решения на останалия жив.
Разбира се, че има право да продължи да живее, разбира се, че има право да продължи да обича и да е обичан.

Аз не знам защо всяка любов извън стандарта "Ромео и Жулиета" / в смисъл, ако го няма единият/физически/ да умре и другият/ се определя като не любов?
Или се подлага на съмнение за нейната искреност, всеотдайност, неповторимост?
И се изключва всяка дори и минимална възможност за нова любов/именно след физичека загуба/...какво любовта да не е с някаква квота, изчерпва се веднъж и край?

Толкова е тъжно, че сами се затваряме с граници и калъпи и затваряме не само себе си, но и света около нас...  

Всичко от АФК/1, 2, 3 сезон/ до ПЕ ми помогна да се освободя от част от своите граници и калъпи...като начало като зрител, но признавам, че и като човек извън сериалите вече имам още един по-различен поглед, поне го допускам по-лесно от преди.
Това е причината да съм доволна въпреки загубата на моята любимка -ФЕРИХА!!!