Истанбул - 21

Козметика, ослушваш се за кодчета за намаления и продукти, които вървят с подаръци и може да се попадне на "находки". Пък следващия път, когато дойдеш в София, ще направим среща

     Сутринта дойде с шума от търговците и туристите навън. Харесвам х-л Ейфел и защото около него е някак по-спокойно, намира се на една пресечка над линията, улицата е павирана и изключително чиста, няма автомобилно движение (само цистерната за вода и колите, зареждащи магазините). В долната част на квартала търговците са повече, респективно шумът и мръсотията също, а прибирането вечер ми е малко по-дискомфортно. Тук имам чувството, че директно от булеварда влизам в хотела и е светло като денем. Както съм казвала, хотелът не е най-важното, но има някои предимства, които не са излишни.
     Закуската, както винаги, бе богата и вкусна, но отново бе в лобито, а не на терасата отгоре. Не питах защо е така, ама ако има трети път в този хотел, ще полюбопитствам. Друго си е да имаш гледка отвисоко.
     След закуската се срещнахме с останалите и през Еминьоню отидохме към Юскудар, а оттам, с първия потеглящ от върволицата 15-ки отпрашихме за Бейлярбей. Неслучайно използвам тази дума – повечето от вас знаят, че автобусите се движат като на рали, когато имат възможност. Между другото, и Силвия в доста дългия си и интересен разказ при тръгването спомена, че в този дворец е подписан мирния договор (познат ни като Санстефански), което налага да се поразровя повечко, че ми стана любопитно.
     В двореца се влиза срещу такса от 20 лири, има някакво намаление за ученици и студенти, с карта ISIC, а за деца до 6 г. май е безплатно. Като цяло намаленията са въпрос на преценка на служителя на касата, ако нямате документ. Входът в градината е 1 лира. Минава се през дълъг тунел, в който има магазин за сувенири и се излиза в двора на двореца, който е малък, но много добре поддържан. В него има бамбукова горичка. Тук стана интересно, защото ние бяхме 9 човека, към нас се присъединиха трима от Търново, които използвали трансфера на фирмата, обаче влизаха отделно от групата, но паралелно с нея. Екскурзоводката ги гледаше лошо. Струва ми се, че беше права, защото трансферите са част от екскурзиите на място и би трябвало да не се ползват вместо градски транспорт... но хора разни. Наредихме се да чакаме, ама групи доста. Повечето бяха без собствен екскурзовод, но по облеклото личеше, че са заедно. Малка част от групата ни влезе с една такава компания и доста се е забавлявала, а ние, все пак, успяхме да влезем преди българската група от Търново, като имахме беседа на английски. Дамата говореше някак меко и особено, сигурно затова и разбирах.
     Дворецът е красив, заслужава си, макар, естествено, да бледнее пред Долмабахче. Особено впечатляващ е басейнът с фонтан, служил за естествен източник на свежест и хладина, в голямата зала на І етаж. Полилеите и изрисуваните стени, както и картините в стила на Айвазовски по таваните не може да не те грабнат с красотата си. Вътре не се снима, но пък в другата част на градината имаше чуден изглед и към моста и снимките са чудесни. Един дворец, спомен от миналото, в подножието на техническото достижение от ХХ век – двете в пълна хармония помежду си.
     После решихме, че ако отидем до Кадъкьой и бика, може да не успеем да заведем нашите хора навреме пред Долмабахче, но транспортът беше изключително бърз и още в 11:30 бяхме на Кабаташ. За съжаление нямаше удобен тур по Босфора по това време и запълнихме времето с хапване, кафе и чай и добруджанската група потегли по-рано от нас за Йълдъз. Ние изчакахме да предадем подопечните на екскурзоводката и също отидохме нататък. Точно преди показаните от Таня сводове на крайбрежния булевард е сп. Ciragan, на която е едноименния дворец, превърнат в хотел (не знам какъв е достъпът до него, но бих се пробвала да го огледам по-отблизо друг път). Може да се слезе и на тази спирка и малко да се повърви напред. Ние слязохме на следващата - Yahya efendi, върнахме се двайсетина метра назад и там се засякохме с eli-alex (само че го разбрахме после).
     В Йълдъз има доста лалета, ама и доста баири. Пълно беше навсякъде с булки, които си правеха фотосесии. За награда, че изкачихме баира, седнахме да изядем по едно гюзлеме при групата от Добрич (да не се губят грамове от ценното тегло, важно е ), а те разказаха за двореца, който бяха посетили, докато ние отидем. После заедно се отправихме към езерото, в което имаше голям фонтан, за компенсация на липсващия такъв в Емиргян и си направихме много снимки, след което бавно се спуснахме към булеварда. Там веднага дойде автобус и ни отведе отново на Кабаташ, за да изчакаме нашите хора, които вече трябваше да са разгледали двореца. Трябваше да ни звъннат, като излязат. Да, ама не! Звъняли без 359 пред номера и това костваше още 1 час чакане. Накрая, все пак, си ги прибрахме и потеглихме към Капалъ чаршъ, за да добият новите представа какво е, а ние тръгнахме по улицата вляво, за да излезем зад пазара и оттам да се гмурнем в обсъжданата търговска зона между Капалъ-то и Египетския пазар.
     В горната и част, тази откъм Капалъ чарши, почти всичко бе затворено (беше почти 18ч.), но колкото по-надолу слизахме, толкова повече хора имаше и всички работеха, доста до късно, въпреки, че бе събота. Между другото в петък вечерта, след затварянето на Мъсъра, частта вдясно от него, където са сирената, маслините и кафето на Мехмед ефенди, в голямата си част работеше. Според нашия приятел Емил, в събота самия пазар работи от 8 до 8, а в неделя – от 9 до 7.
     Купихме някои дребни неща и после, вече по тъмно, седнахме на по балък екмек при гемиите до моста. Този път не останахме гладни, но благодарение на поредното упражнение на мъжа ми, в сандвича ми „нямаше” лук – само около 200 грама . Две хлапета, продаващи мокри кърпички, ни позабавляваха със закачките си. Харесаха си мъжа на dobrudjanka и дълго стояха при нас. После нашите придружители най-после решиха да се приберат да си почиват, а ние планирахме да отидем до Св. София и да се порадваме (някои - и да поснимат) на красивата нощна гледка.
     Като минахме, обаче, от другата страна на моста, видяхме корабче, което тръгваше на нощен тур по Босфора и бързо решихме да се възползваме. Цената беше 10 лири на човек. Повечето останаха долу, в затворената палуба, но котките не издържахме и се качихме горе, където се насладихме на чудно осветените сгради, ритмичната музика и свежия (макар и студен) босфорски вятър. Движихме се изключително близо до брега, доста бавно. Завихме веднага след първия мост, но въпреки това си струваше. Около час е тура. В Ciragan имаше сватба, отвън прибираха украсата (колко цветя отидоха в чувалите... ), а вътре купонът течеше с пълна сила. На Ортакьой кипеше от хора и светлини. За пръв път минаваме Босфора по тъмно, след три дневни тура – преживяването е различно, но не по-малко прекрасно.
     С връщането ни на пристанището решихме да се прибираме (не по желание на котките, досещате се), пробвахме казан диби в едно ресторантче до хотелите и по леглата.

     Неделната сутрин ни посрещна с мокри улици – явно градът си беше поплакал през нощта, но после се оправи и пак се впуснахме по маршрутите. Добричката група отиде до Султанахмед и Гюлхане, а ние - в медресето на Джафер ага. Часът беше 9:30, когато влязохме. Момчето учтиво ни обясни, че демонстрация на ебру може да се види от 9 до 7, ама явно в неделя часовата зона е друга . Имаше мъже, които си пиеха чай и кафе, но никой от тях не реагира. Разгледахме ателието през прозорчето и си обещахме другия път да отидем в друг ден и друго време, за да отнесем у дома поне едно лале на хартия. После по долната част на Соук чешме и трамвайната линия отидохме на Египетския за нашите покупки и към 11:20 се събрахме всички, за да се отправим към хотелите.
     Тук вече Истанбул заплака по-сериозно, но като разбра, че ще отидем пак, бързо се успокои. В краткото дъждовно време, обаче, се продадоха десетки хиляди чадъри и набързо морето от хора се превърна в океан от симпатични, прозрачни, разноцветни найлонови куполчета. В този град няма време дори да се намокриш – веднага ще ти продадат необходимото.
     Набързо си взехме довиждане със стаята, докато камериерката викаше „хади, мадам, хадиии, груп гелди”  (това бе софийската група, ама откъде да знае жената) и зачакахме Силвия. Тя дойде с леко закъснение, за да ни зарадва, че ще се прибираме с автобуса-фантом. За щастие веднага и се обадиха, че след висене в участъка от 8 сутринта шофьора и представител на фирмата са взели необходимия документ и в 12:40 вече се качвахме на автобуса от магазина на Коска на Орду, под нашия хотел. Поради непредвидените обстоятелства, а, вероятно, и защото от нашите само трима бяха на островите, този път отидохме директно в МОЛ-а.
     Разходихме се из супермаркет РЕАЛ. Баклавата, купена от там (Cevizli baklava sini – 10.90/кг), определено е по-добра от тази от Лозенград – впечатление, което добих преди време, но сега затвърдих. Сравнението е с левия магазин в Лозенград – този на Коза. От супера е еднообразна, но има много орехи и, за мен, е по-сполучлива. Кашкавалът на конци, купен от магазина (Gursut cecil peyniri – 14.90/кг), също е отлично попадение – нормално солен, сух и изключително вкусен. Малко по-скъп е, но от него не тече вода, като от повечето видове, купени от Египетския (след отварянето на вакуума обикновено има вода и често е прекалено солен). Тулумбичките също бяха приказни. Изброеното беше на промоционални цени.
     Почакахме на пейките между Форум и Икеа и после се събрахме, за да потеглим през Кърклалери за България. За щастие, макар, че бяхме спрени от местната полиция, безименния ни автобус безпроблемно ни върна у дома. Разделихме се с добруджанци и се върнахме в ежедневието.

     Още в понеделник равносметката бе готова: Видяни отново любими места, за пръв път посетени Гюлхане (преди само около входа бяхме влезли, през есента), Емиргян, Йълдъз, Бейлярбей, нощен тур по Босфора, Джаферага медреси. Останали за следващия/те път/и: Баъдат, бика, Отаатепе, Кючюксу, двореца в Йълдъз, Сюлеймание, Карие... и т.н., и т.н., както и неща, които с удоволствие бихме повторили и потретили. Опитани за пръв път: су бюрек,казан диби, гюзлеме и кюнефе – последното заема първа позиция в класацията ми за турски десерти (това, което ядохме в „Ортаклар”, а не това, което хапнаха момичетата в „Ориент” тук), похапнати отново любими неща и оставени за другия път познати и непознати ястия.

     Миналия път заминаващите щъркели ни нарисуваха сърце, за да не забравим да се върнем, сега Истанбул поплака, за да ни каже, че ще ни очаква пак... е, как да не отидеш отново?!
     До скоро, Истанбул!

ако си сложила снимчици не се виждат-ползвай втория бутон на долния ред-за вмъкване на изображение.