Истанбул - 21

      Най-после дойде дългоочакваният четвъртък. След лудия и болезнен ден на работа набързо нахвърляхме багажа, понеже бях успяла само списък да спретна. Намазахме болното място с илачи, облякохме му дрехи да го топлят и застанахме на старта. Групата от Добрич беше точна и заедно потеглихме към изходния пункт.
     На вас ли да обяснявам какви „пеперуди” имах в корема (за противовес на ножовете в гърба), как нямах търпение и как знаех, че само след 3 дни всичко ще е приключило... до следващия път.
     Водачката ни беше позната от миналото пътуване – много усмихнато и спокойно момиче, което пътува по дестинацията само от няколко месеца, но се справя чудесно. Казва се Силвия. 45 минути разказва за града, без да натъртва, че "това ще видите и разберете, ако сте с екскурзовода", научила е много и дори на мен ми беше интересно). Нито за миг не ни е притиснала за нищо (знае, че няма смисъл при нас, но така беше и с другите), нито е проявила каквото и да е отношение към неползващите екскурзии на място. Като цяло, аз неведнъж съм споменавала, че варненския офис работи много добре и се надявам и софиянци да остават доволни все по-често.
     Пътят мина по познатата схема – спиране в Бургас, на границата и на бензиностанция Селимпаша. Тук да вметна нещо, което ми направи впечатление – от Варна половин час преди нас тръгна автобус на друга фирма, който не само, че заварихме, а и почти ни дублира престоя в Бургас. Причината за твърде дългото им стоене там бе, че водачът беше седнал на една маса и под строй изнудваше пътуващите да запишат екскурзии. Няма да го коментирам, но явно тръгват по-рано, не за да избегнат задръствания по престоите, а именно с цел повече зарибени.
     В 5:10 сутринта автобусът спря на Орду, срещу джамията Лалели и Силвия подкани тези, които бяхме в Ейфел, да отиваме към хотела. В 5:11 служителят на рецепция само се хвана за главата, като видя колко рано отиваме, не по-късно от 5:20 вече бяхме по стаите. Всъщност, човекът беше невероятно любезен и ни даде и на трите двойки по един суит – не беше нещо кой знае какво, но все пак е доста повече от двойно стая – и като площ, и като удобства (официално - и с двойна цена).      Преди това, докато голяма част от автобуса спеше, аз се наслаждавах на любимите гледки в предградията на сънения град – много строежи, част от които през август бяха на фаза дупка, или скеле, а днес са готови, нови строящи се грандиозни сгради с различно предназначение, окосени и поддържани зелени площи край пътя и палмите и лалетата около тях по булеварда. Още там се виждаше, че сме изтървали момента, но и попреминалата им красота си заслужаваше.
     След настаняването за пръв път имахме време дори да поспим, преди да потеглим. Два часа дрямка поосвежиха телата и към 8 и нещо се понесохме по булеварда към историческата част. В това време групата на dobrudjanka отиде към аквариума във Флоря, но за него ще разкаже тя. Ние заредихме пари в картата пред Университета, (има пункт и от страната на Университета, посока Беязид, както и от долната страна, успоредно на спирката) и после направихме стандартния пешеходен тур, но по нашия ритъм. Минахме през Беязид, Капалъ чаршъ, Чемберлиташ... най-после опитахме су бюрек (аз пак изтеглих късата клечка - имаше някаква гад в баницата, ама ми смениха парчето с хиляди извинения; няма да ми е любимото ястие това, ядохме го в Симит сарая, не съм впечатлена)... нататък Хиподрума. Поснимахме лалета в градинките и когато понечих да снимам Египетския обелиск, който от 2006 със сигурност не сме виждали, защото беше в реставрация, се оказа, че сапунерката ни ще стачкува. До там със снимките! Добре, че не бяхме сами, ама май в някаква степен бих предпочела без снимки, отколкото с ядове. Когато нямаш фотоапарат, можеш просто да вървиш и да гледаш, и да чувстваш, и да вдишваш дълбоко, да усетиш Истанбул по-пълно (ако до теб не вървят едни намусени хора от типа "мързи го да е жив" )
     Нататък влязохме в двора на Синята джамия. Достъпът до самата джамия е силно ограничен – вътре се влиза само от 14:30 до 16:30 и от 17:30 до 18:30ч. В другото време може да се разгледа градината и дворчето с фонтана, между минаретата (не знам как се нарича). Каква е причината за това драстично ограничение не знам, предпочитам да не мисля по темата, защото ми минават несимпатични мисли. В крайна сметка в останалите джамии може да се влиза по всяко време, доколкото знам, макар този път да не влязохме никъде, защото... абе, не е лесно, като е друга породата.
     Продължихме към Гюлхане по трамвайната линия (видях изхода на Йеребатан, излезли сме от входа и това е) и потънахме в парка. Лалета много, част от тях свежи, други поизгорели или останали на пръчка. Най-много ме разочароваха местата, където хора бяха лягали в алеите, за да се снимат и цветята бяха смазани. За жалост човешкият фактор не може да се премахне. Преминалите лалета навяваха малко тъга, но е трудно да се избегне тази комбинация от цъфнали, прецъфтели и неразцъфтели. Сигурно е по-красиво, когато има само цъфнали и такива на пъпка, но това е въпрос на късмет. Друг път може да улучим този момент.
     От долния край на Гюлхане (пак не стигнахме кафенето с изгледа - остана за другия път ) излязохме на булевард Кенеди и покрай влаковите линии стигнахме до Сиркеджи, а от там взехме трамвая за Кабаташ, защото имахме среща с останалите. Запълнихме останалото време с чай на брега на пристанището, подишахме босфорския въздух, подуха ни бриза... После всички се метнахме на 25Е. Тук е мястото да кажа, че сме чакали всичко на всичко транспорт не повече от 15 мин. за трите дни. Докато се качим и тръгваха. Автобусът се движеше много бързо, макар че след втория мост запъпли . Ако бяхме слезли, щяхме да минем тази част по-бързо. Въпреки всичко пътят ни е отнел около 40 мин.
     Паркът беше пълен с хора и цветя. Имаше много булки. Езерото тази година бледнее в сравнение с видяното на камерите през миналата, но като цяло красотата е в огромни дози. Чайче на кьошка, много снимки и пълни с цвят очи... Слизайки към спирката видяхме, че EL2 ни чака – качихме се и потегли. Пътят до 4.Левент е стръмен и криволичещ, но новия автобус го взе за не повече от 20-25 мин. (приблизително, нямам снимки за сверка). Спира срещу Сапфир, малко по-напред на булеварда. По-голямата част от групата се повози на хеликоптера, а водачките пихме по нещо освежаващо в закритата част на терасата. Духаше много дори на остъклената тераса, а достъпът до откритата бе забранен. Отгоре гледахме тежкото задръстване, което обхвана всички основни артерии. Всеки път се чудя как в тази лудница хората са толкова спокойни. На нас вече ни предстоеше път с метро, та не ни бъркаше, но за местните не е леко.
     От нивото с цветните фонтани влязохме в метрото и набързо отидохме до Таксим. Морето от хора се лееше по Истиклял, а трамвайчето лежерно подрънкваше по линията, пренасяйки ни в едно минало време. Спряхме да хапнем на познато място. Моят мъж реши да си упражни турския, в резултат от което женската част от нашата група без малко да остане гладна. Ама пък симпатично си изяде дюнера, докато аз фучах гладна. Както и да е, хапнахме, потеглихме надолу и настигнахме останалите, които бяха тръгнали към кула Галата, но музикантите и всичко останало по булеварда ги бяха позабавили. Почти всички знаете какво е Истиклял, някак ми е задължително да мина по него и не ми омръзва... Стигнахме до кулата, пообиколихме, някои поснимаха, а други и се качиха. Ние оставихме за другия път, защото вече имаше доста хора зад нашите, часът на затваряне наближаваше, залезът – също, а ние бяхме без фотоапарат. Уговорихме среща на Чемберлиташ и се спуснахме към моста. (преди това минахме през Диа – купихме си червена леща по 2лири/кг (трябва ми рецепта сега ... и за пилаф с булгур ) и любимата лимонада; не е съвсем беден избора в магазина – за интересуващите се)
После по моста, бавно и лежерно стигнахме до Еминьоню, а любимият трамвай ни отведе до Чемберлиташ, откъдето с част от добричката група слязохме към Ортаклар. Ресторантчето беше пълно до пръсване. Наложи се да седнем на отделни маси, а на тази, на която бяха другите, имаше семейство, което също беше информирано от тук за стамбулските потайности. В залата имаше хора от всякакви националности, а храната, поне на нас, както и преди, много ни хареса.
      След обилната вечеря се понесохме със силно изразен център на тежестта около корема към хотела, позабавлявахме се с уличните търговци и се прибрахме да поспим. Чакаше ни събота, сериозна програма и още емоции.
      Нали знаете как човек не може да спи, като е влюбен... Нямах търпение да дойде утрото...