Преди и след „Каква е вината на Фатмагюл?” (Fatmagul'un Suçu Ne?) – Тема 201

Добрачно общуване на младежта. Преди сватбата момчетата и момичета се срещат и завързват запознанства, част от които постепенно прерастват в брак, основно на седенки (сидянки, пупрелки), на селски масови празненства на открито, които се съпровождат с хора (ура) и край кладенци («на герани»).

 Добрачното общуване, където младите могат да се виждат с представители от противоположен пол и да общуват с тях, става по места, негласно отведени според обичайното право за такова общуване, където всъщност то и може да произхожда; във всички други случаи едно «безконтролно» общуване строго се осъжда и обикновено не се практикува. Следователно, такива «мероприятия» като сидянки, уро, а също и «на гираня» трябва да се разглеждат като институти на добрачно общуване на младежта, където ергените и момите се запознават, завързват своите отношения под надзора на възрастни, довеждащи, в крайна сметка, до сватовство и сватба.

Силата на обществените закони тук се проявява в това, че изборът на брачния партньор от самото начало се контролира от възрастни и само в малка степен зависи от случайност. Нравствеността в отношенията между представителите от противоположен пол не само се възпитава с наставления, но и за нейното спазване постоянно и внимателно се наблюдава, и, в случай на дори и най-малко отклонение от смятаното за прилично поведение, веднага се взимат съответни мерки. Родителите или други роднини постоянно посещават сидянки, уро, като не оставят дори за миг без наглеждане своите дъщери. По такъв начин те контролират тяхната нравственост и ергенът практически никога не може да остане насаме с момата.

Седенки (сидянки). Вечерно време неомъжените девойки (моми) се събират вкъщи у една от своите приятелки на седенки («на сидянки»), тук също идват омъжени и възрастни жени. Българите в Крим преди залез слънце запалват огньове навън. Гайдаржия на гайда свири народни мелодии – и това е призив към съселяните да дойдат при огъня. Жителите на селото сядат край огъня в плътен кръг.

На седенките, провеждащи се в период, свободен от полските работи, винаги се заемат с някаква работа, обикновено свързана с правене на дрехи: предат, бродират, плетат. По такъв начин, седенките са и колективна форма на труд. Почивката, развлечението и тук се съчетават с работа; трудът е не само най-важна необходимост в живота на селянина за поддържане на достойно съществуване, но и най-висша морална ценност.

Тъй като в периода на селскостопанските работи практически цялото население взема в тях участие според силите си, то само през есенно-зимния период жените спокойно могат да се заемат с още едно изцяло тяхно задължение – изработване на прежда, конци, тъкане, плетене и, в крайна сметка, – производство на дрехи, което се осъществява предимно в домашни условия.

Младите девойки, освен че помагат на по-възрастните жени, имат и пряко задължение – да натъкат и да направят за себе си част от зестрата: килими, бельо за легло и пр., която на сватбата се подлага на всеобщо оглеждане и според количеството и качеството на тези изделия всичките присъстващи определят нейните достойнства като бъдеща жена и домакиня. Затова и младите девойки са наистина заинтересувани в това да не губят напразно свободното си време.

Седенките започват от деня на св. Ана (29 август) и до Сирница (50 дни преди Великден, пада се на време от средата на февруари до средата на март), те, следователно, както вече бе казано, обхващат есенно-зимния период.
Девойките се събират на седенки по «ъгли», тоест всяка от тях отива там, където се събират представителите на онази махала, към която тя принадлежи. Ергените, обратно, могат да преминават от една къща, където се правят сидянки, към друга.

Характерът на изпълняващи се по седенки работи се определя от забраната да се преде в навечерието на петък и сряда. През тези вечери по-голямата част от девойките бродират, а по-възрастните жени – плетат. През съботните вечери седенки въобще не се правят. Седенките започват от 6-7 часа вечерта и продължават примерно до 12 часа през нощта. През топлите вечери те се провеждат не в къщата, а навън, край нечия къща, като се използва фенер (финер).

Скоро, след като момите и жените се събират и започват работата си, тук идват и ергените. Влизайки в стаята, те поздравяват всички присъстващи, а на всички омъжени млади и по-възрастни жени в знак на уважение целуват ръка.

Ергенът (йерген), на когото му харесва някоя от девойките, моли за позволение да поговори с нея у присъстващите възрастни жени: «Може ли да съ приказва?». След като получи разрешение, той доближава до своята избраница, застава край нея отляво и взима с дясната си ръка крайчето на нейната престилка. Ако девойката е съгласна да поговори с него, то той сяда край нея отдясно и те общуват. По време на разговора момата няколко пъти става, напомняйки на момчето, че време е да пръскат, показвайки с това своята скромност.

Момите си отиват у дома заедно, а някои ги взимат родителите. Много от тях идват на седенки с майките си или с баби. Интересното е, че дори и през следвоенните години момичетата, когато ходят на репетиции на фолклорни колективи, техните баби ги съпровождат с фенер.

Уро (бълг. лит. хоро) – название на групов танц, който българите танцуват, като се вземат за ръце, и, същевременно, народно веселие, което се прави в неделя и през празнични дни, съпровождащо се с изпълняване на този танц.

На уро се събират в центъра на селото – на мигдан – незастроено пространство, площад, който се прави специално за тази цел. Младите хора танцуват, пеят. Възрастните хора и хората на зряла възраст идват на уро, за да си починат, да си разкажат новините, да пообщуват един с друг, а също и да не оставят младите хора без надзор.

Общуването на младите хора тук става по същия начин както и на седенките, тоест ергенът взима момичето за крайчето на нейната престилка, те застават настрана и си говорят. Обаче по време на танца ергенът не може да се намира около момата, която му харесва, въобще около която и да е мома и, следователно, не може дори да я държи за ръка. Подобно поведение се осъжда и, по принцип, не се допуска. Дори още през 1950-1960-те години на девойките им се забранява да танцуват близо до момчета.

Ергенът може да се среща с момата край кладенеца («на герани»), когато тя, вършейки ежедневното си задължение, ходи за вода. Когато момата с особени медени кофи (бакъри) и кобилица (кубилица) пристига към кладенеца, там вече я очаква момчето.

Най-съкровените сърдечни тайни се разказват именно тук, тъй като само тук влюбените могат да останат насаме, а, например, «на уро», където обикновено има много хора, всеки разговор може да бъде чут от други хора. Влюбените предпочитат да се срещат близо кладенци на края на селото, по дерета, зараснали с храсти и дървета, далеч от очите на всички клюкари (заплюфци).

Ако момчето по време, когато момата набира вода в бакъри, взима в ръка кобилицата й, това означава, че той иска да поговори с нея. Когато момичето набере вода, закачи бакърите на кобилицата и го сложи на рамото, тя заедно с момчето се дръпват настрана от кладенеца, за да не пречат на другите, и започват да разговарят.

Момата води разговора без да сваля кобилицата от рамото. Времето за такъв вид ухажване е неограничено. Ако момата я харесват наведнъж няколко ергена, то нея, един след друг, могат да я спират няколко пъти, при това тя, демонстрирайки по този начин своето здраве и физическа сила, трябва през цялото време, без да показва прилаганите усилия, да разговаря с тях, държейки на рамото си двете пълни кофи с вода. Такава разпространена сред младежите форма на общуване илюстрира, че освен трудолюбието и домакинството, в бъдещата съпруга се ценят също така и физическа сила, здраве, търпеливост, тактичност и способност с достойнство да се преживяват трудности.

Случва се, че момата не иска да разговоря с някой ерген. Тогава последният може да свали от рамото на момичето кофите и да ги сложи на земята. В този случай момата е принудена да го изслушва, но такава постъпка се възприема като проявяване на грубост и невъзпитаност, и неговите шансове да продължи отношенията с момичето, с което той постъпва по този начин, стават минимални.

Всички възрастни хора отбелязват, че разговорите край кладенци за тях са останали едни от най-ярките, незабравими спомени от времената на тяхната младост.

За кримските българи, освен сидянки, уро, на герани, е характерен и такъв вид запознанства като межа. Това е обичай на взаимопомощ, с който се ползват заможните селяни. Те имат възможност да извикат голямо количество хора, могат да ги нахранят, а също и да получат евтина работна сила. Според обичая стопанката на къщата кани всички желаещи да й помогнат в някаква работа. Помощта може да е необходима за чепкане на вълна (чепкам вълна), оронване на царевица и други работи.

Межа се провежда обикновено през зимата, вечерно време. Такива работни вечери са много популярни сред селската младеж. Всички идват облечени в най-добрите си дрехи. Момчетата гощават работещите девойки с курабийки на домакинята, орехи и бонбони, за което според изискванията на етикета те трябва да им целуват ръка.

Предсвадбен етап. Сватовство. Ако отношенията между момата и ергена прерастват в симпатия, младежът предава на своята избраница чрез нейна приятелка пръстен – символ на своето отношение към нея. В случай че момата приема ухажването на ергена, то тя в отговор му предава бродирана кърпичка или цвете, с което той после кичи калпака си.
...