Доколко сте открити с приятелите си?

Ама хората не са приятели само, ако мислят съвсем идентично! Така че в случая не намирам опит за "думам ти, щерко; сещай се, снахо". С приятелите ми имаме често различни мнения по един и същи въпрос, което не ни пречи да сме си пак приятели и не си казваме различното мнение, за да кажем на някого нещо завоалирано, както и не се обиждаме от това, че не сме на едно мнение за всичко.

С приятелите си съм открита.Малко са тези,който мога да нарека приятели.Времето пресява и останаха само истинските и ценните за мен хора.Тази женица не ти е приятел,може би е от типа усойници,който трябва да избягваш.Лично аз не мога да понасям злобки и щом ги усетя познанството приключва ! Успех на теб и спри да мислиш толкова за думите на такъв човек-губиш си времето!

а аз се чудя защо изобщо някой си причинява подобни приятели? Роднините не можем даги избираме, децата си не можем да ги избираме, колегите също не ги избираме, нито комшиите..., но поне приятелите си ги избираме и само от нас зависи да са ни приятели или да не са ни приятели, да се виждаме с тях или да не се виждаме. За да поддържа човек приятелство с някой, който му е неприятен, или има някаква сметка от това, или е някаква форма на самонаказване.

Милион причини мога да ти изброя- от възможността да доминираш някого до упражняването по натриване на носа на типаж, който не понасяш. Винаги се гони някакво извратено удоволствие.

Като цяло е доста странно такова словесно упражнение да е насочено към някой, който е етикетиран "приятелка". Възможно е аз да влагам твърде много в това понятие или думата, покрай френдовете от социалните мрежи, много е олекнала.

Не е от социалните мрежи, хората от векове се обграждат с други хора, от които имат полза и които им доставят удоволствие. А има необятно разнообразие от възможни ползи и удоволствия, някои патологични, перверзни, извратени, но все пак ползи и удоволствия.

Аз от приятелите си единомислие не искам. Те са за добро и лошо / или на форумски език - и в слабост, и в дебелост/. Абе нещо като да сте женени, ама по-хубаво.

Тази дама злоупотребява с нашето момиче и толерантността му.
А дано пък да чете тук и да вземе да се познае. Познае, още обиди!
Има хора, които просто с добро не можеш да държиш на дистанция.

Вероятно си права, Бояна. Просто аз много трудно наричам някого "приятел" и разсъждавам от моята гледна точка, която, разбира се, не е валидна за всички.

Никак не държа на единомислието между приятели, но държа на сходните разбирания за морал.
Идеята ми е, че ако тя е лъжкиня и крадла, най-вероятно няма да е моят човек.

Проблемът е, че не ми е точно "приятелка", но сме споделяли лични неща. Моя грешка! Или поредица от грешки. Мисля, че точно от съжаление към нея, я допуснах толкова близо до себе си. И от някаква съпричастност, защото знам как и на мен ми беше трудно в началото и как там наистина не се приемат лесно нови хора, но все пак успях да си извоювам уважението на колегите. Никога не забравям откъде съм тръгнала и в един момент се превръщам в защитничка на слабите. А тя се оказа от тази порода, които се опитват да трупат дивиденти на базата на споделени неща от теб. И даже в един момент започнах да се притеснявам какво къде може да изцепи и да се червя и чудя как да замажа положението.
Ако не бяхме попаднали в един колектив, сигурно никога не бих допуснала подобен човек до себе си.
Но пък хора като нея, отритвани от всички като не добре изглеждащи и некадърни са доста прилепчиви.
Имали сме ситуации на работа, когато съм я молила за съдействие и ми е създавала големи проблеми. Тогава я прикривах пред колегите, които роптаеха срещу нея и на 4 очи се опитвах да разбера какъв и е проблема да свърши задачата на време, докато не я видях, че вместо да работи, си цъка из фейсбук. Това също си остана между нас. Но в един момент стигнах до заключението, че колегите ми никак не грешат в преценката си за нея, че не се справя и допуска много грешки по време на работа. От морална гледна точка я покривах, че не работи, а се отдава на други занимания и задачите, които уж и бяха дадени, за да се облекчи моята работа, си ги вършех сама, за да не се налага после да губя и време да и коригирам грешките. За сметка на това, тя при първа възможност започна на всеослушание да ми обяснява кое било мое задължение. Струва ми се, че от този момент нататък е решила да ме наказва за доверието, което и гласувах. Това ми е наказанието, когато се обграждам със хора-жертви. В един момент аз се превръщам в жертвата на мекушавото си сърце.
Иначе, хората, които смятам за приятели в истинския смисъл на думата, не са ме карали никога да се чувствам по подобен начин. Това са има-няма 3-4 души.

Много ми хареса определението. Имам точно една такава приятелка, която много обичам и с която сме колкото еднакви, толкова различни. Много сме открити и откровени една с друга, до такава степен не съм с никоя една от останалите от приятелския кръг. Които също обичам много обаче и сме много близки.
Не вярвам, че съществува 100%-на откровеност, дори и между най-най приятели.  
Някои от споменатите по-горе "приятелства", както и това от първия постинг на buttinsky, просто ме оставят безмълвна. Човек се чувства много по-добре, когато се освободи от тях. През последните години аз изгубих (някои прекратих аз, някои бяха прекъснати от другата страна), но в двата случая преживях това много трудно, защото винаги съм била открита с приятелите си и в един момент много болеше от изгубеното и захвърлено едва ли не доверие. Чак на 30 години разбрах че съм била много наивна в разбиранията и усещанията си за приятелството, а и за хората като цяло.

С такива "приятелки", само общи приказки, за да не ти спретне някой номер впоследствие.

"
Ако трябва да бъдем точни "етикетът", макар и да не си падам по етикетирането, е "своего рода приятелка".
Наясно съм как приятелството е нещо толкова възвишено, че използването на думата за някои хора с принципи е почти "свещено".
Но темата е за откровеността между що-годе близки хора- били те приятели, познати или хайде да речем, "близки колежки".
Абсолютно съм съгласна, че допускам грешки в общуването си с хората, за да се чувствам по този начин сега не за първи път, затова ми е интересна и вашата позиция, дори съвсем да се абстрахираме от жената,  която ми даде повод да пусна темата.
За пореден път се убеждавам, че съжалението не е здравословна база за изграждане на бъдещи контакти, но наистина ми е много трудно да остана несъпричастна, когато мачкат някого и после забравям да спазвам нужната дистанция.

Чудесно казано.

Нямам такива приятели и не бих изтърпяла нещо подобно. Казваме си истината разбира се, но това е съвсем различно от `настъпване по мазола`, което си е наглост. Има си тактични начини да кажеш истината някому като мнение, когато е потърсено, а не да наливаш `масло в огъня`, когато човекът най-малко от това се нуждае. Ама хора всякакви, не че не съм срещала такива, но шанс да ми станат приятели определено нямат.

А, това вече е друго нещо! Забелязала съм едно странно нещо. Запознават се хора току що и си изпяват един на друг всичкото си житие-битие, сякаш за да се впечатлят един друг. Или пък все едно, че това е първата им и последна среща в живота, и каквото и да кажеш, няма да има възможност да видиш повече този човек и е все тая какво си му казал за себе си. Не го разбирам.
От там нататък, всички усложнения от такава "връзка", която не е приятелство за мен, води до купища недоразумения. Когато думите изпреварват мисълта, няма място за сръдни кой на кого какво казал.
Имам един колега, за когото нарицателното "приятел" се лепва на всеки като "добър ден". За мен е доооста по-тясно понятие.