В момента чета ... 19

Ето отновно любимият ми откъс от "Усмивка почти". И жаждата чувствам, и болката... Чрез книгата и чрез спомените ми...

Понякога се пробуждах посред нощ, с пресъхнала уста, и преди още да изплувам от съня, нещо ми пошушваше да заспя пак, да се гмурна обратно в топлината, в безсъзнателността като в единствено затишие. Но вече си казвах: „Просто съм жадна, достатъчно е да се изправя, да ида до умивалника, да пия вода и пак да заспя”. Ала щом станех, щом видех в огледалото собствения си образ, смътно осветен от уличната лампа, щом хладката вода започнеше да се стича в гърлото ми, тогава отчаянието ме завладяваше и с истинско усещане за физическа болка си лягах отново, зъзнейки. Просвах се по корем, обхванала глава в ръце, и притисках тяло о кревата, сякаш любовта ми към Люк бе горещо и смъртоносно животинче, което в бунта си бих могла да премажа между кожата си и чаршафите. И битката се разразяваше. Паметта, въображението се превръщаха в жестоки врагове. Лицето на Люк, Кан, какво е било и какво би могло да бъде. И неспир отпорът на тялото ми, което бе сънено, на разума ми, който бе отвратен. Вирвах глава, съставях уравнения:”Аз съм аз, Доминик. Обичам Люк, който не ме обича. Несподелена любов, задължителна мъка. Точка.”


С извинение, ето и нелюбим откъс от "Доброжелателните".

„Ние сме националсоциалисти и есесовци и ще се подчиним. Разберете: в Германия еврейският въпрос успя да бъде разрешен в общи линии без крайности и съгласно изискванията на човечността. Но когато завладяхме Полша, наследихме три милиона евреи допълнително. Никой не знае какво да правим с тях, нито къде да ги денем. Тук, в тази огромна страна, където водим война на безмилостно унищожение срещу сталинистките орди, трябваше още в самото начало да предприемем крайни мерки, за да обезпечим сигурността на тила ни. Мисля, че всички схванахте необходимостта и ползата“.

„В Reichsicherheitshauptamt се обсъжда възможността, след като спечелим войната, да съберем всички евреи в голям резерват в Сибир или на север. Там те ще са спокойни и ние също. Но най-напред трябва да спечелим войната. Вече екзекутирахме хиляди евреи, а остават още десетки хиляди; колкото повече войските ни напредват, толкова повече ще има. Обаче ако екзекутираме мъжете, няма кой да храни жените и децата. Вермахтът няма възможност да изхранва десетки хиляди ненужни еврейски жени и техните деца. Но не можем да ги оставим и да умрат от глад: това са болшевишки методи. При тези обстоятелства включването им в нашите акции, заедно със съпругите и синовете им, е в действително най-хуманното решение. Освен това опитът ни показва, че източните евреи се размножават повече и са изначалният развъдник, в който непрестанно се подновяват силите на юдеоболшевизма, както и на капиталистическата плутокрация. Ако позволим някои от тях да оцелеят, плодовете на естествения подбор ще бъдат в основата на едно още по-пагубно за нас възраждане. Днешните еврейски деца са утрешните саботьори, партизани и терористи.“  

Подчертаните думи и изрази са... 

„…военното изкуство“

за газовите камиони/камери: „Газът, обясни той, е по-елегантно средство.“
„Затвореният херметически камион използваше собствените си отработени газове, за да задуши намиращите се вътре хора; действително, на това решение не му липсваше нито елегантност, нито икономичност.“

За въпросния газов камион: „Блобел бе въодушевен:  новата играчка му харесваше, нямаше търпение да я изпита.“

 
И друг откъс. Наред с всичко чудовищно в предишните 135 страници, главният герой все още е на етап с подобни мисли. Умее да разсъждава задълбочено нацисткият офицер...  :

„Сега вече по-добре разбирах реакциите на хората и офицерите по време на екзекуциите. Ако страдаха, както аз бях страдал по време на Голямата акция, то не беше единствено заради миризмите и вида на кръвта, а и заради ужаса и душевната мъка на осъдените; по същия начин разстрелваните често страдаха повече заради болката и смъртта, която се разкриваше пред очите им, на любимите същества – жени, родители, обични деца – отколкото заради собствената си смърт, която  накрая им идваше като освобождение.  В много от случаите, мислех си, това, което бях приемал като необоснован садизъм, нечувана жестокост, с която някои се отнасяха към осъдените, преди да ги екзекутират, бе просто следствие от чудовищното състрадание, което изпитваха и което, не можейки да се изрази по друг начин, прерастваше в ярост, но една безсилна, сляпа ярост, която почти неизбежно се обръщаше срещу онези, които бяха първопричината за нея. Ако страшните кланета на изток доказват нещо, то,  парадоксално, това е  ужасната, неизменната човешка взаимност. Колкото и да са загрубели и привикнали, нито един от нашите войници не можеше да убие еврейска жена, без да си помисли за своята жена, своята сестра или майка, не можеше да убие еврейско дете, без да види пред себе си в рова своите собствени деца. Техните реакции, тяхната жестокост, алкохолизъм, нервни депресии, самоубийствата, моята собствена тъга – всичко това доказваше, че другият съществува като друг, като човешко същество и никаква воля, никаква идеология, никакво количество глупост и алкохол не може да прекъсне тази тънка, но неразрушима нишка. Това е факт, а не мнение.“

„…военното изкуство“

за газовите камиони/камери: „Газът, обясни той, е по-елегантно средство.“
„Затвореният херметически камион използваше собствените си отработени газове, за да задуши намиращите се вътре хора; действително, на това решение не му липсваше нито елегантност, нито икономичност.“

[/quote]

Направо се изумих като прочетох скрития текст. Изобщо не очаквах тези думи да са употребени така. Шок!
И как само ни ги поднасяш. Възхитително!