В момента чета ... 19

Pipi_ , благодаря!   И за калинката, и за коментара.

 Пиши в темата. Не се притеснявай да споделиш как ти чувстваш книгите, как на теб ти въздействат. Тук не е важно как се изразяваме, важно е, че го правим.

 Аз не умея да се изразявам възвишено, просто изливам набързо това, което съм почувствала. Дори често не намирам думи, с които да опиша прочетената книга. Някои книги са като малки изящни картини в красиви рамки. Гледаш ги, харесваш ги, а не знаеш какво да кажеш. Просто чувстваш, че ти въздействат.

 Днес завърших "Четецът". И толкова ме трогна...Харесах я тази книга. От самото начало я четох леко и с интерес как ще се развие, но просто първата част леко ме озадачи и дори споделих тук.
 Неочакван беше краят за мен. Сигурно много ще плача ако гледам филма. Но няма да го гледам. Не харесвам Кейт Уинслейт. Може  и добре да играе, но на мен ми е с еднакво изражение винаги, една такава вглъбена, гледа с празен поглед, не може да ме грабне присъствието й.
 А книгата достатъчно ми въздейства и ще я запомня.
 Препоръчвам я и на тези, които не са я чели.
 Авторът е съумял да улови най-важното и да го предаде с малко думи и с много чувство.

 

Днес си взех "А планините ехтяха" на Хосейни. Нямам търпение да я започна.

Според мен е много симпатична книга. Много я харесвам, даже скоро си я препрочитах. Но аз харесвам много и Заеко, бягай. И въобще Ъпдайк.

А аз от петък съм се метнала на тема Фицджералд, ами харесва ми, леко , лежерно, приятно четиво - прочетох " Великият Гетсби", " Леденият дворец", " Диамантът, голям  колкото Риц", сега съм на " Първи май".
Естествено до сега най ми допадна Гетсби, не съм гледала още филма, но Леонардо ми е любим актьор и през цялото време си го представях в ролята, голямо удоволствие бе за мен прочита, именно заради този факт. С удоволствие ще изгледам и филма, чух само положителни отзиви за него.

Бутински,
"Когато бяхме сираци" е много хубава книга, според мен. Много изящен стил има този писател, много ми харесва. Чела съм още "Остатъкът от деня" (също много хубава, и филмът с Антъни Хопкинс и Ема Томпсън , режисиран от Джеймс Айвъри е вълшебен направо)и "Никога не ме оставяй". Последната не ми хареса,  заради сюжета. Много потискащ.

         

„Министерство на болката“
Явно ми е стигнало да се занимавам с проблемите на (бивша) Югославия в някои други книги. Преживяла съм си болката за съседните ни с тях, а тази не ме развълнува толкова, колкото очаквах (освен първите части). Ценно беше разглеждането на разпадането на Югославия от гледна точка на езика, литературата, както  и последиците за „обикновения“ човек…
Разбира се изобщо не мога да си представя какво е да си принуден да живееш далече от корените си, всичко назад да се разпада, да се  налага в края на 20-ти век да бягаш от война (а не по чисто икономически причини). Отново благодарих, че нещата при нас се развиха поне без война и че не сме били част от действителна федерация. От друга страна общото пак е неизбежно – между „нашите“, източните хора… в сравнение със западните. Така е било и сигурно така ще бъде…


„Стъкленият замък“ много ме развълнува (щом я четох и разказвах на глас).
Отново темата за преминаването на границите (трудна тема  поради липсата на измеримо понятие „граници“ в отношенията). И вечната тема (разглеждана в толкова книги и филми, а тук не ми беше досадна, защото Джанет просто разказва, без съдене и тежки думи, с отдаване на дължимото на всичко хубаво) – любовта в семейството, от родители към деца, от деца към родители, между самите деца (последното – отношенията между четирите деца – май беше причината за оцеляването). Направих паралел с четената неотдавна „Когато Господ беше заек“ (която бързо забравих), но „Стъкленият замък“ ми хареса повече.

Мило и мъдро разказва Джанет Уолс – може би защото е личната й история. Ако не беше автобиография, би била немислима, като преувеличен роман. Макар че кой знае колко подобни семейства е имало и има на територията на огромните щати (и не само там). За алкохолизма какво да говоря… За избора да живееш по определен начин (дори и на улицата)… За това, че до определена възраст децата нямат голям избор. На тези четири деца раничко им се наложи да бъдат способни да правят избор и да вземат нещата в свои ръце. А началото беше нелошо – принципите за „пълна“ свобода, природосъобразен живот, неприемане на закостенелите норми в обществото – това добре, но… причинените травми (дори да речем да пренебрегнем физическите, които с времето попреминават) според мен също бяха форма на ограбване от свобода.
За мен тези вярвания на родителите с течение на времето се превръщаха все повече в голи лозунги, колкото и добре да звучат по принцип: „Родителите ни често подчертаваха, че не бивало да сме подвластни на страха и предразсъдъците и да се поддаваме на мнението на тесногръди закостенели приспособленци, които размахват пръст и и определят кое е редно и кое не. Трябваше да подминаваме с презрение тези тънещи в  невежество овце, както ги наричаше татко“. Може да звуча като въпросните тесногръди приспособленци и да полагам прекалени (и може би също вредоносни) грижи за семейството, но имаше много неща, които нямаше как да приема.

Първите години в топлите югозападни щати ми се струваха много по-добри въпреки повечето на брой физически произшествия и проблеми с властите (алкохолът беше по-малко тогава). Все още имаше семеен приключенски дух, детска вяра в родителите… Може би защото най-малката Морийн не помнеше тези „добри“ времена, тя…

За мен определящи за извода „надминаване на границите“ бяха спонтанните реакции на децата.


Браво, Джанет!!!


zornitsa, "Леденият дворец" и " Диамантът, голям  колкото Риц" са ми любими (заедно със "Странният случай с Бенджамин Бътън").

Това е роман за един послушник към Златния храм в Киото. Той е обсебен от красотата на храма и вижда в него въплъщение на съвършенството. Постепенно, обаче, започва да открива недостатъци и постепенно достига до безумната идея да го унищожи. Юношеското съзряване е представено в голяма дълбочина, без морална цензура. Емоциите са изключително крайни и наситени. Актът на посегателство върху храма може да се тълкува по много начини- като върхът на една ескалираща лудост, но и като освобождение от една фиксация, откъсване от родителите. Тук също прозира внимателната литературна режисура на автора, но като че ли много от емоциите на героя са близки до авторовите и поради това особено драматични.

Ехо, здравейте  

Аз прочетох
Хареса ми, приятна книжка, става за лятно четиво край море или басейн (аз така я четох  )
На почитателите на Италия и на Венеция мисля, че много ще им хареса!  
Просто се потапяш в атмосферата на Венеция от 17 век. Препоръчвам я, но пак с уговорката, че е леко, приятно и незатормозяващо четиво  

В момента чета
Прекрасна книга! Много човечна, много истинска  
Единствено недоумявам защо е определена като "исторически роман", но това са подробности  
Препоръчвам я и нея!  

Дочетох „Дневник на утрешния ден” – Сесилия Ахърн и въпреки леко захаросания финал запазих положителното си мнение за книгата. Много ми хареса, намерих много положителни послания за мен самата. Никога не е късно човек да намери себе си и да се опита да е по-добър днес с мисъл за утрешния ден.

В момента чета

и макар да не съм я прочела смело мога да кажа, че книгата си заслужава четенето. Разказва се за живота на част от кралското семейство на Камбоджа по време на революцията на червените кхмери за премахване на съществуващия дотогава обществен и политически строй и налагането на невиждан дотогава тоталитаризъм. И до ден днешен не знам каква е разликата между комунизъм, социализъм и другите тем подобни и има ли въобще разлика. Но не това е водещото в книгата. Книгата е за борбата за оцеляване на едно дете, за това какви неописуеми мерки предприемат водачите на т.нар. революция за премахване на всичко познато досега, за прекъсването на всякакви роднински и приятелски връзки, за изкореняването на чувството за род и принадлежност, зе невъоразимите репресии и посегателства над човешкото достойнство и воъбще човешкото у човека.

Но книгата ме впечатли най-вече със стиховете си (бащата на детето, което разказва е поет), с невероятните възприятия за природата и всяко живо същество в нея, за това, че всеки живот е отразява в другия, че и най-малката и незначителна животинка има своето място под слънцето и своето значение за изграждането на Вселената. Има много истории, в които са вплетени традиционни вярвания, духове, добри и лоши и техните превъплъщения. Това може би се дължи и на самата религия, която изповядват (без ни най-малко да съм запозната с будимза). Всичко е толкова поетично описано и то на фона на това ужасно безумие, което преживяват героите.

И за пореден път се убедих, че няма място на света, което в даден етап (ако не и постоянно) да е разтърсено от нещо ужасно, от някакво криворазбрано чувство за ред и справедливост на шепа хора, превърнали се в чудовища. Без значение дали става въпрос за нашите родни Балкани, за близкия Изток, за далечна Руанда, а сега видях и Камбоджа. Колко милиони човешки съдби са били прекършени без време заради фалшиви ценности и разбирания. И светът нищо не е научил от тези трагедии, не е станал по-добро място. Защото такива трагедии има и в момента и може би след 20 години ще четем подобния разказ на някое сирийско дете.

Взех тази с книга с надеждата да ми хареса колкото „Стъкленият замък”. Видях, че е на същото издателство и на същата тематика. Мисля, че на харесалите книгата на Джанет Уолс ще допадне и тази. 

Дочетох "Жестокото присъствие на времето"

Не е лоша книга, но не е от тези, дето оставят следа в теб. Мисля, че не е голяма загуба, ако се пропусне. Не е глупава книга, в никакъв случай. Нито скучна (е, на места, може би). Но е много разхвърляна във времето напред и назад. Най-различни малки историйки, ту в днешно време, ту едно-две поколения назад или напред и връзката между тях е, че в някой момент някой от героите се е познавал с някой друг. И точно тук за мен беше препъни-камъчето - много ми беше досадно при всяка нова история да се питам "този сега кой беше, откъде? " и да се връщам назад да си припомням.

Най-общо казано, е книга за това, че всичко може да ти се случи в живота - и добро, и лошо, и трудно, и лесно, и мечтано, и неочаквано. Ако си американец. Някак си през цялото време чувстваш, че става дума именно за американски начин на живот. Колкото и да сме глобални вече, не се отнася за нас, не можеш да видиш себе си в някой от героите. Поне аз.

Повечето герои ми се видяха напълно правдоподобни, но имаше и такива, които ми седяха изкуствено. Нереални.

Предлагам ви цитат за размисъл:

Животът би бил ужасен, ако смъртта не му придаваше спешност и завършеност.

Елинка, благодаря ти за прекрасното ревю на "Под сянката на свещеното дърво".    Определно ме запали да я прочета! На мен изключително много ми харесва будисткия мироглед! И бих искала да прочета художествена книга за събитията в Камбоджа.

Аз прочетох "Забравената градина". О, това е една толкова прекрасна женска книга. В нея авторката се е докоснала до много от най-съкровените и важни теми в живота на една жена - децата, приятелството, любовта, семейството, преходните и непреходни неща в живота... През цялото време четох книгата с удоволствие, но най-силна за мен бе финалната й част. Драматична е книгата, докосва душата. С удоволствие бих прочела и други неща от същата авторка. Всъщност имам чувството, че Кейт Мортън е преродена Бронте (не знам точно коя от сестрите обаче)  

Аз малко се позагубих, но не сън спирала да чета  
В апартамента, който наех за лятото има много прекрасни книги и зарязах Кирето временно. Прочетох "Дума Ки" на Краля, излишно е да давам коментар  . "Време да се живее и време да се мре" на Ремарк, по принцип не обичам книги за войната, но тази беше невероятна, разтърсваща и истинска. Сега започнах "Часовете" на Майкъл Кънингам и по голяма случайност следващата която приготвих е точно "Четецът", така че много благодаря за коментарите  

Здравейте,

Вчера си купих "Клара и сянката" на Сомоса и в момента се колебая дали да не си взема и "Стръв". Помня, че тук имаше фенове на Сомоса, тъй че може ли съвет? Мерси!

Svet, " Странният случай с Бенджамин Бътън" ми е любим филм, дълбоко запечатал се , не съм чела творбата, но може би ще го направя някой ден.
" Леденият дворец" също ми хареса, както и Диамантът, има нещо пленяващо в творбите на Фицджералд, увличат те неимоверно, но аз лично си падам повече по романите.

Някой беше питал за "Краят на господин У", книгата е страхотна!!! Препоръчвам с две ръце!
Бих чела с удоволствие и нещо друго от авторката, изключително интересен стил на писане, мисълта тече гладко, подробностите са точно толкова, колкото трябва - не ти става досадно, а едновременно с това текстът е богат. В книгата е включена много интересна информация за физика, математика, литература.  

Сега започнах най-накрая "Облакът Атлас", успях да не се спойлирам с филма.