Православието като начин на живот

Благодаря, струва ми се, че там има и други интересни книжки  .

По новата тема мисля, че много хора отхвърлят съществуването на греха, защото това признаване включва в себе си чувството за вина, което не е приятно за никого, особено, ако вината не води до покаяние, а остава само на психологическо ниво. Това може да се забележи още от времето на грехопадението на Адам, който прехвърля вината на Ева, а тя - на змията. За това и съществуват много религии и източни философии, които ти предлагат едно удобно бягство от това, което си извършил.

А по това "Всеки си има своя истина и своя гледна точка". Да предположим, че двама човека стоят в една стая, всеки вижда нещата в стаята от своята си гледна точка, но извън тях двамата стаята си съществува, не се изменя заради тях. Просто ние проявяваме глупост, ако си мислим, че това, което виждаме, е това, което е стаята.

Осъзнаването на греха, според мен, изисква много време и работа (мисловна). Първата реакция на всеки от нас е - не съм толкова виновен (както и liese писа). За това е важно да го има мерилото, "аршина" на десетте Божи заповеди. Важно е да има и разговорите с изповедника, не само да има изповед, а да има обсъждане на това, което ни е смутило. Така се стига до едно по-дълбоко осъзнаване на греха. Защото няма "моята" истина, има само истината. До нея обаче се стига трудно и определено на човек му трябва страничен поглед и мерило, според които да види къде греши.
Такъв коректив като цяло се получава не само от изповедника, но не винаги мерилото е по Божиите заповеди. Прост пример с абортите. За Бог аборта е убийство, защото детето е дете още при зачеването. Тогава Бог влага душа в плода. Според закона (действащ в България) фетуса не е човешко същество и няма никакви права, включително и на живот. Ако извършиш аборт според Божиите заповеди си извършил убийство и то на най-милото си. Според норматива, обаче не си убиец. И стигаме точно до приказката на liese за стаята - убийството си е убийство, но някой не го е видял като такова, защото мери с друг аршин. 

petiasd, направо станахме смешни, да .

Според мен осъзнаването на греха преминава през няколко етапа:

Първо - това е гласът на съвестта.
Тя винаги реагира, макар не винаги да отчитаме нейния глас.
Случвало ми се е да не отчета лоша постъпка или мисъл, но съвестта реагира, като веднага се чувствам някак нещастна. Дори и в случаите, когато мисля, че върша нещо добро, а съвестта не го отчита като добро, у мен да остава едно чувство на тежест и на мъка. И това най-често става тогава, когато върша определени (уж добри) дела, но с гордост. И когато почна да разследвам каква е причината за тази душевна тежест, непременно откривам корена й в гордостта. Съвестта си човек не може да излъже, затова я поставям на първо място. Без значение на това дали някой ни оправдава за постъпките (закона, обществото, приятелите, духовникът дори), щом съвестта ни упреква, никой не може да ни избави от нейната присъда. Не случайно ап. Павел казва, че езичниците ще бъдат съдени по вътрешния закон. Няма да мине оправданието, че не са познавали Бога и християнския закон. Съвестта е Божи закон написан в самото сърце на човека, затова оправдание няма.

Едва на второ място поставям съпоставянето на делата с Писанието - Десетте Божи заповеди, Евангелието, проповедта и духовните книги. Не случайно подготвяйки се за  изповед, измерваме делата си, според написаното там.

И на трето място поставям разговора с духовника, който би трябвало да разпръсне всички недоумения. Трудно е да водиш духовния си живот само по това, което четеш в книгите. Нужно е да имаш като коректив човек, който живее по Евангелието, има духовна мъдрост и разсъдителност. И все пак не можем във всичко да разчитаме на него, без да полагаме усилия да изледваме съвестта си, да изучаваме Писанието, да поемаме отговорност. Духовникът не може постоянно да взема решения вместо нас, а ние да оставаме в комфортното състояние на детинска доверчивост и безгрижие.

Абсолютно.

От два дни се ядосвам, нервя и пиша в темите за езичество и за влияние на религиите върху манталитета и чак сега се усещам, че нашата тема съвсем замря...
Чувствам се зле от това, че се поддавам на правокации, чувствам се зле от това, че млади хора са толкова надъхани и озлобени към Църквата и Православието Питам се кога се е случило това,кое го допусна.? Чувствам се зле и от това, че това озлобление е предречено и в този смисъл нищо добро не ни очаква...Времената ще са трудни...
Никого в нищо не мога да убедя, а даже напротив - разговорите стават все по - разпалени, а постовете все по - изпълнени с ненавист...Само аз се пълня душата с грехове 
Просто исках да споделя

milmich, иска ми се да те утеша, доколкото мога ...

И аз се зачетох в тази тема снощи. Започнах я от самото й начало, но нямах време да я дочета докрай. От теб разбирам какъв е краят . Съмнявам се, че при нормални обстоятелства бих й отделила толкова от свободното си време, но снощи на работа просто нямаше какво да се прави и се зачетох от любопитство. Всъщност самата тема на разглеждане е доста интересна.

Впечатлението ми е, че пишат интелигентни хора с известни, но не достатъчни познания в областта на религиите, но поне имат някаква обща култура. Жалко е само това, че носят в себе си толкова негативи. Все пак да бъдем снизходителни, защото това са душевни рани, които тежат повече на самите тях, отколкото натоварват нас самите. Убедила съм се, че няма нищо по-страшно на този свят от чувството на духовна ограбеност, безверие, безнадеждност, разочарование, недоверие, подозрение и т.н. Такива хора са за съжаление, а не за упрек (не визирам твоите думи, не ме разбирай погрешно). Изпадала съм и аз в подобни спорове и ми е познато чувството, което изпитваш, затова ти съчувствам.

Когато имам време ще дочета темата, но ще си помисля дали има смисъл да се включа. Просто с определен тип хора няма особен смисъл да се разговаря, но от друга страна понякога е осъдително и да се мълчи. Ще видим какъв съвет ще ми даде вътрешният ми глас .

Аз лично пиша в онази тема, защото различни хора ще я четат, не само участниците. А и те самите се катехизират, което би могло да даде плод някой ден.

 

Четох тази статия и ми се прииска да я споделя
http://pravoslaven-sviat.org/2013/06/13/от-препълнено-сърце-говорят-устата/


 
Ох, иска ми се да се включа в онази тема, но извинявайте, не мога да го направя.
Благодаря ви на всички, които го правите, в опит да помогнете на тези, които все пак излагат раните си, защото това значи, че те търсят успокоение. Бог няма нужда да бъде защитаван, но тези хора имат нужда от помощ.

Аз съм на мнение, че никой не може да им помогне, докато сами не са готови да приемат помощ. До тогава ще държат курса на поведение видян и в тази тема.
Не хабя нерви и не трупам гнет от контакта с такива хора. Не и в нета. Контакта на живо е друго нещо. Тогава мога да "предам" някак любовта си. Случвало ми се е. Няма по-хубаво и истинско чувство от удовлетворението да видиш, че на някой душата му се успокоява.
Тук съдържанието на думите може много да се изкриви, не че на живо не се случва - случва се и още как! Но на живо онази искрица в очите се вижда, вижда се и че говориш не за да нападнеш, а с топлина и обич. Различно е. Поне за мен. А и съм много, много далеч от изказа на онези, чиито статии четем с удоволствие.

Жени, на мен пък ми се струва, че "на живо" човек допуща повече грешки, отколкото във виртуалното пространство.
При разговор се случва човек да изпусне по някоя неподходяща дума, докато тук може и думите си да обмисли, а и да изчака да преминат страстите преди да се произнесе  .

Смирение, вяра и личен пример - това са защитите на християнина. Завчера прочетох мемарите на някогашна фанатизирана еврейка комунистка от 30-те години на века, преминала през ада на Колимските лагери и завършила живота си като християнка. Тази й трансформация се дължи на възхищението и от силата и добротата на вярващите лагерници, както и от безусловната жертвоготовност, смелост и любов на бъдещия й съпруг - три пъти осъден лекар, немец католик от кримските колонисти.

"Всички сме грешни" е теза за покаяние, а не за оправдание и омаловажаване на постъпките ни. Божият промисъл не предначертава живота и постъпките ни, а само дефинира законите, по които се движи света. В този смисъл ние грешим не защото имаме такова предначертание, а защото забравяме за него.

Аз ръся равен брой щуротии както виртуално, така и на живо. Нищо не помага. 

simpatikonia, не съм от тези които много премислят. За това по-добре да помълча викам аз  .
Куркума, коя е тази жена? Заинтригува ме.

"Тежък маршрут" на Евгения Гинзбург, Жени. Ако за първи път ще четеш за съветския терор - предупреждавам, че не е никак леко четиво.

(Всички сме така)

Важното е човек да е искрен, Куркума.
По-добре да грешим и да признаваме грешките си, отколкото да говорим с нагласата, че правотата винаги е на наша страна. Второто състояние е по-лошо .


Не съм чувала за тази книга . Благодаря, че сподели.
Къде можем да я намерим и кога е излязла на книжния пазар?