Православието като начин на живот

о.Арсений е любимата ми книга.И аз съм чувала, обаче, че такъв човек не е съществувал, а той всъщност е събирателен образ от няколко свещеника. Фактически - че нещата- случките са истина, но за о.Арсений-  

Да, наистина, такива времена никога не са били, а в случая нашата действителност си е страховита.

simpatikonia е казала всичко точно, както го мисля. Нямам какво да добавя, освен един пример. Снощи в новините показаха хора пред Парламента, запалили свещи. На въпроса на репортера за какво палят тези свещи, една девойка отговори, че не им оставало нищо друго, освен така да се молят на депутатите да ги чуят. С църковни свещи да се молят на депутати  

Надето:) , за съжаление като народ ние не сме духовно бедни (в смисъл на "бедни духом"), а духовно празни. Разликата е огромна. Нашите идеали не са честност, справедливост, добро за всички, а материална задоволеност и личен комфорт. В това ни е проблема. Обикновено народът излиза на улицата или когато няма хляб по магазините (през 1997-ма) или когато нямаме пари да си платим тока. Що за народ сме ние? Никога не излязохме на улицата за да защитим някоя идея. А сегашните протести са умело дирижирани... няма смисъл да казвам от кого.

Няма да е зле да поговорим някой път конкретно върху темата "Религия и народопсихология на българина"

Далече съм от протестите, не чета и не гледам новини, но вчера станах свидетел на шествието и ми се дожаля за тия хора.
Очевидно е, че много от тях осъзнават, че някъде в цялата работа има някакъв проблем, който трябва да се поправи, за съжаление решенията се търсят на места, от където само външно могат да се позагладят нещата, а след това ще произлязат по-страшни неща от тези т.нар. решения. Повечето хора смятат материалния успех и начинът на живот, който се води в развитите държави, за нещо, към което всеки трябва да се стреми. Сякаш цялата индустрията на забавленията и забравата е единственото, за което сме готови и живота си да дадем. Целият технически прогрес и философия на днешния свят служи уж за това да улесни човека, а реално просто ни разглезва до степен да не можем да търпим и най-малката несгода. Хората от страните като Китай, Филипините и много други от третия свят, които всеки ден се борят буквално, за да има какво да ядат децата им, са милиони пъти по-смирени и склонни да разделят с ближните си всичко. Не знам как не можем това да го видим и да се осъзнаем в какво искаме да се превърнем.
Пиша това, не защото смятам, че сме станали абсолютно зли, но защото знам, че не е така и ми е мъчно, че падаме в много заблуди.

Така е! Но според мен това правителство може да спечели рекодите на Гинес със своята глухота и слепота! Хората вече започват да се объркват от това какво става?! Те ли са глухи и сляпи, ние ли сме луди?
Това е уникален протест, небивал до сега в европейската история. Можеби и в световната! Но това е и уникално правителство, което пише в момента своите черни страници в историята на България. Бог да пази България!

Според мен сегашната ситуация показва, че ножът е опрял до кокала.

От тази гледна точка има нужда от коренна промяна.

Успешна и благословена седмица на всички!

Темата за периода 29.07 - 04.08.2013 година е

Участието на миряните в литургията

И понеже аз повдигнах дискусия по-рано да си кажа пак каква ми е болката:
Не се чувствам част от литургията, ако не мога активно да вземам участие. Това ми се случва основно в големите храмове, където пее църковен хор. Слушането на хора не ми дава възможност да се ориентирам в правилното място къде сме в литургията, разсейва ме. В същото време усещането е за пълен покой. Но къде остава "Да внимаваме!" ?! Усещам си главата точно изпразнена от съдържание. Не мисля за нищо. Това не е молитвено състояние. Не мога съвсем точно да го опиша с думи. Обвързването с храма, който основно посещавам, със свещеника, изобщо с хората от църквата го има, не е възможно да не настъпи в някакъв момент. Колко прекрасно е чувството и колко силно усещам думите на Символа на вярата и на Отче наш, когато се казват силно и ясно от всички участници в литургията. Пак ще кажа - усещането за благодат е много силно осезаемо. Ето това ми липсва в големия храм.
А песнопенията сами за себе си са повече от прекрасни.

Аз за жалост не съм въцърковен човек, не съм част от енорията, което, да речем, мога да поправя поне на книга.

Естеството на работата ми обаче не предполага да взимам редовно участие в служенията - бачкам по нощите, и в празници и делници по неумолим график и закон. Това ме изважда от духовния живот на общността. Какво е решението, питам се?

Куркума, не те знам къде живееш, но вероятно има все някъде наоколо храмове, които имат ежедневни литургии. Мога да ти помогна с информация, ако кажеш район.
Много е лошо като си зает в неделите. Все пак семейство трябва да се храни, чакат на тебе, не може да се пренебрегва тази работа.
И аз не винаги успявам да ходя. Пекне ли в ранна пролет слънчо и хукваме по рибарски съботно-неделни мероприятия. Не навсякъде има в близост храм. Предната неделя бяхме близо до Къпиновския манастир (Велико Търново) и пак не можахме да отидем, защото дребното стана в 10 часа. Как да го събудя, намери си детето хладно място да отспи, сърце не ми даде !? А си ме мъчи тая работа, защото пренебрегвам по-важното за детето ... Та, разбирам те много добре.

Наистина, няма ли начин да отидеш през седмицата? При мен истинското въцърковяване се получи когато започнах да работя у дома. И да ми остава повече време да ходя на църква.
Също през свободните дни ходя на поклоннически пътувания, често пъти с присъствие на св. литургия.

Куркума, щом Бог ти е дал тази работа- значи засега така е решил

Аз също съм мислила, че е най-добре да се седи вкъщи, за да не пропускаш празниците, но после разбрах, че Бог не иска от нас да живеем в стерилен свят. А и ми е по-добре сред хората

Куркума- може да видиш житието на св.Ефросин Готвач- той нямал възможност да се черкува.http://www.sveta-nedelia.org/rm/zitia/e/efrosim.html  тук е краткото.

Колкото за службата- много често съм се измъчвала, че само присъствам, че рядко чувствам нещо. Един свещеник ми каза, че дори да не мога да се съсредоточа напълно  и да се разсейвам, душата ми попива всичко. Също четох, че не е добре да се търсят все духовни утехи, камо ли някакви възторзи и еуфорични състояния, които не са здрави.
Също смятам, че ходенето на служба в неделни дни и по възможност - празнични дни, както и домашните молитви /колкото и малко да са те/ са минимумът, който не трябва да пропускаме. Някак си - става ми тежко като дълго не правя едно от двете неща. Мисля, че някак те ни дават сили да продължим, поставят някаква ограда, помагат ни да не излезем от пътя, сверяват ни часовника.Това е, което мога и се сещам да споделя.

Ех, че хубава тема!  
Напоследък много се пише по въпроса за Литургията и нейната най-съществена част - причастяването на народа.

Жени, по повод на това, което си писала...
Би трябвало ние, вярващите, да осъзнаваме, че имаме като главна задача по време на св. Литургия да се молим. Това е нашето дело - и то никак не е лесно. От нас не се иска нито да пеем, нито да четем, а да се молим. Друг е въпросът, че малцина го правят и това се усеща от околните.

Лично мен пеенето на хора или певеца ме съсредоточава, но и другите богомолци повлияват малко или много по определен начин. Всъщност ние хората си влияем един на друг - и в хубавото и в лошото. По време на Литургията много ясно се усеща дали свещеникът е молитвено съсредоточен, дали хората наоколо се молят и ли са дошли "да огледат" храма и познатите си... В единия случай (ако всички вършат това, за което са призвани) и нас ни обзема молитвеното настроение, а другия случай ... полагаме усилия да се съсредоточаваме, но не винаги с успех.

Само да споделя, че съм участвала в богослужение на нощна литургия, когато в храма са били малко хора, но с ясното съзнание защо са дошли. Усещането е съвсем различно - усеща се и единомислието в молитвата и заедността. Не може да става сравнение с литургия, на която 30% от хората присъстват само телом и заради обичая.

В Православие БГ има една статия за църковния и светския живот и за нямането на време. На мен ми се струва, че ако вярата я има, човек ще намери някакъв начин и възможност да не изоставя задълженията си. Не бих могла по никакъв начин да коментирам случая на Куркума, аз едва ли и в най-заетите си периоди съм била толкова натоварена като него, просто ми се струва, че ако човек има силно желание, може би би намерил малко време.

Това е статията, ако за някого би била полезна: http://www.google.com/url?sa=t&rct=j&q=светски%20и%20цър … bv.49784469,d.Yms


Съгласна съм , замислям се напоследък, че мислите и настроенията ни не остават тайни и неусетени, макар и да ни се иска да бъде така.

liese, и моята работа е свързана с график и много дежурства в празнични и неделни дни.  Хубавото е, че това се компенсира с много почивни делнични дни и когато някой празник се случи в делничен ден, това си е един голям бонус .

Вярвай ми, трудно е човек при тези условия да си създаде някакъв ритъм на посещение в храма, а и неделният ден си е в неделя , няма как да го компенсираме с посещение на храма в понеделник, нали? В този случай няма рецепти. Важно е все пак каква жажда има човек за общуване с другите християни. Ако е член на енория, в която има истинско общуване между хората, макар и по-рядко, той ще жадува да бъде в общение с тях. Друг е въпросът, че ако тази енория е наистина жива и милее за всеки един член от нея, то трябва да се помисли и за хората с нестандартно работно време.

При нас все още е прието човек да търси Църквата, а не Църквата да търси човека, за да го приобщи. А и си мисля, че нашата Църква все още е длъжник на различните  поколения - на децата, младежите, младите родители, а също и на пенсионерите, макар че те най-лесно се приспособяват към нейния богослужебен ритъм. Впечатлението ми е, че го няма индивидуалният подход и целенасочената работа към различните групи хора. Всичко все още остава на принципа - Църквата е тук, а който има нужда - ще дойде и ще я намери. Разбира се има и будни енории и загрижени свещеници. Когато свещеникът има желание, намира начин и не се оправдава с каноните.

Ще се радвам, ако споделите какво се прави в тази насока във вашите енории.