Юнско слънце вън пече, мечтата ми е второ сърчице - ТЕМА 38

На 10.юни пих последните 2 хапчета оргаметрил (схемата беше 5дни 2х1,за предизвикване на М)
На 11.юни имах много силни менструални болки и пих но шпа. Но М още няма Някой може ли да каже кога най-късно трябва да дойде?

"Истината е, че никой не ти казва колко е страшно да имаш деца. Във филмите бебетата са руси ангели, които спят на рамото ти винаги, щом искаш да водиш важни разговори. Явно се будят само по време на рекламите. Докато един ден ти сложат твоето бебе в твоите ръце и в този момент ти се струва къде-къде по-лесно да композираш „Малка нощна музика“ като Моцарт, да изрисуваш една капела като Микеланджело или да откриеш някой закон като Нютон.

... отидох да се срещна с бебето си. То не беше русо и не спеше. А този филм не го бях гледала.

Няма да разказвам как треперех от вълнение при срещата с малкия грозноват пакет, нежно плачещ в най-ниската октава на пианото.
Помня очите, които се впериха в мен в очакване да им обещая нещо. А аз не знаех какво се обещава на очи, току-що отворили се в този свят...

... Значи ти си моето дете... Добре дошла в този свят. Къде ти е копчето?! Най-голямата изненада беше, че децата нямат копчета. Всъщност, това е основният им недостатък. Не можеш да ги изключиш, когато ти се иска да поспиш или да помислиш. Или просто да не бъдеш майка в следващите 20 минути.
Не са страшни памперсите, безсънието дори не е толкова ужасно. Най-страшното е, че са ти дали съкровище, с което не знаеш какво да правиш. Случило се е нещо невъзвратимо. Ти си станал Отговорник съкровище и не можеш да си позволиш да бъркаш повече. Можеш да допуснеш само малки, леки, незабележими с просто око грешчици.

Прилича на игра на сляпа баба. В която ти си и бабата, и сляпата. Определено не можеш да уловиш детето. Мислите му пърхат като пеперуда, затворена в кибритена кутийка – за да видиш пеперудата, трябва да я пуснеш.

Това бебе, което онези безотговорни хора в болницата ти повериха, завинаги си е твое.

Откритието е толкова страшно, че дълго не успяваш да се концентрираш. Седиш на спалнята, плачеш и повтаряш като мантра Колко бяхме щастливи. Разбира се, това не се случва на всички, само на тези, които разбират с какво са се заели.

Има хора, които разпределят сълзите си. По малко за всеки период от порастването. Звучи разумно и щадящо. Но аз много уважавам другите. Те сядат на спалнята и изплакват всичките си сълзи наведнъж.

Страшно е да прозреш, че в близките 10-20 години ще трябва да мислиш вместо друго същество и то без да бъркаш. Ще оставиш своята глава, своя свят, за да подредиш неговия. И в мига, когато най-сетне мисленето в чуждата глава стане естествено за теб, да се откажеш да мислиш вместо този друг човек и да се оттеглиш обратно в твоята глава. През това време, разбира се, трябва да си го научил да мисли. Но не като теб, а като себе си.

По време на първата разходка в парка с моето 20-дневно съкровище, което не знаех какво да правя, видях хора с деца. Първата ми мисъл беше Тези са оцелели. Ето, и тези. Още едни... Децата тичаха и крещяха, хората дори се усмихваха, или поне така ми се стори.

И тогава видях една майка. Седеше на пейката. Четеше книга. Буташе количката с детето си напред-назад с крак. И пиеше бира. От бутилката.

Спрях като хипнотизирана да я погледам. Къса коса, тъмносини дънки, плавни движения, усмивка в ъгъла на устните. Никога не се бях сетила да пия бира. Но от този миг тя се превърна в символ на свободата за мен. Знаех, че когато някой ден аз седна на тази пейка и вместо да гледам втренчено в бебето, чета книга и пия бира, вече ще съм свободна. Ще съм спряла да мисля за детето като за безпомощно чудо. И други, минаващи с количка, още незабравили, ще преброят и мен като оцеляла.

Тогава не знаех, че ще се науча как да постъпвам, когато детето ми схруска стъклена чаша, когато изяде силика гела, когато прободе челото си на шип на маса от ковано желязо, когато махне от ръката си абоката, слаган 40 минути по часовник сред ужасяващи писъци, когато се промъкне нощем до леглото ми с думите Сънувах ужасен сън и повече никога няма да спя. Нищо не знаех тогава. Всичко си измислих сама. Например това с кошмарите. Няма проблем, – казах – няма да го сънуваш повече, трябва просто да сменим пижамата.

Въпросът Какво да го правя?! започва да се блъска в главата ти от първия ден. Като топка за тенис. Първо само го гледаш. И то те гледа. Общо взето – гледате се. Не случайно глаголът е гледам дете, отглеждам дете. В по-стария български език се е използвал чувам. Но с течение на времето чуването явно се е оказало недостатъчно. После топката за тенис пак се появява. Започваш да му показваш света. Листата. Облаците. Локвите. Калта. Болката. Прегръдката. Пюрето от моркови... В началото е лесно. Достатъчно е да съзерцавате заедно. И отвреме-навреме да се прегръщате.

После идват въпросите: Защо не бива да пипам играчката на другото дете? (3 г.) Какво значи, че е негова? (4 г.) Защо не може да е моя? (5 г.) Кой решава на кого да е играчката? (6 г.) Ако се бях родил той, щеше ли тази играчка да е моя? (10 г.) Кой съм аз? (12 г.) За каква играчка изобщо ставаше дума? (14 г.) Не съм ли аз играчката? (16 г .) Чий съм? (18 г.)...

Второто дете се посреща по друг начин. Няма нищо общо с посрещането на първото.

При първото се чудиш защо лекаря казва ти да го съблечеш, сякаш той не може да го направи сто пъти по-добре – нали е лекар?! При второто се чудиш дали изобщо си е заслужавало да биеш път в задръстванията до кабинета му, при положение че вече си на път да отвориш собствен.

Второто дете е друг вид страшилище. Второто дете идва с философските въпроси. Ще ти стигнат ли целувките? Коя половина от сърцето си пазиш за мен? Щом аз не съм ти, нито съм тя, нито той, как да разбера кой съм? И как да остана този?

Всеки сравнява първото с второто си дете, навярно така е и с третото. И всеки път всеки усеща, че няма право на това. Единственото общо е, че пак е страшно. Макар и по различен начин.

Истински ужас е, когато видиш себе си в човечето отсреща. Понякога – не най-добрите си черти. Опитваш се да коригираш леко и незабелязано, все едно си художник пред вече готова картина.
Ще мине много време в страх. Единственият начин да притъпим нашия е докато успокояваме техните страхове. Страха от бурята, от светкавиците, от вещици, от учителката в първи клас, от клоуни, от насекоми, от тъмното, от Ам Гъл...

Постепенно разбрах къде е грешката. В мисълта, че децата, които взимаме от болницата, са наши. Не са наши и не бива да правим Нещо с тях. Ние сме техни. Затова не съм знаела какво да правя със себе си. Сърцето ми си беше намерило друго тяло. Ето това е най-страшното от страшните неща. Завинаги ставаш пленник. Доброволно позволяваш да те опитомят. Заради цвета на житото.

И един ден, когато каже: Мамо, благодаря ти, че си се родила с този глас, с тези очи, с тези крака, с тази коса и с тези чорапи! определено е време за една бира в парка.

Да го прегърнеш, да го нахраниш, да му покажеш луната, да му попееш, да го научиш да лети, накрая да го пуснеш. Като хвърчило. Да се надяваш, че няма да има нужда да се върне. И все пак винаги да държиш кутията с бисквити пълна. Какво повече можеш да направиш? И какво по-малко?"