В момента чета ... 21

„Докато вървяха към квартирата му, тя изобщо не бе допускала, че ще стигне до такава близост и в първия миг се уплаши: сякаш докосването я бе сварило неподготвена (онази постоянна готовност, характерна за зрялата жена, отдавна бе останала за нея в миналото; бихме могли да открием нещо общо между нейния страх и страха на младо момиче, целунато за пръв път – момичето още не е готово, а тя вече не е готова и тези  „още“ и „вече“ се намират в някакво тайно родство, както са сродни чудатостите на старостта и детството). Той я премести на кушетката, пристисна я към себе си и започна да я гали по цялото тяло, а тя се чувстваше в прегръдките му безформено мека (да, именно мека, защото от тялото й отдавна си бе отишла всепоглъщащата чувственост, даряваща незабавно в нужния момент мускулите с ритъма на напрягането и отпускането и играта на десетките фини движения)."

Малки-големи момченца.
Малки-големи момиченца.
И игричките между тях.
Изглеждат цинични.
Но това са неподправените помисли на всяко трепкащо тяло и сърце.
Макар че не изглеждат като разказите „за сърцето“.

И в друга книга бях почувствала как женкарството (с положителна или отрицателна отсянка) е нещо непреодолимо за някои мъже (дано не са нашите! ), едва ли не като други „по-невинни страсти“ – пиене на кафе, ядене на шоколад, пилеене на пари. Не само в книгите, но и в реалността са такива „тези“ мъже - дори често семейни, с високо ценени от тях съпруги: като кученца, следващи примамливата диря - жените… Да ги усетят, помиришат, пробват: една след друга, една след друга – всички са различни все пак, нали?!

„Регистраж“ и „контактаж“ – това много ми допадна, макар да се смята, че може да съм от „засегнатия“ пол. Но ми беше някак забавно и никак обидно. Изобщо във всички разкази с преследване на жени от мъже с едничка ясна цел, все пак и самите жени бяха участнички във всичко това и след като всичко е много фино и игриво, няма насилие и грубост, по-скоро ме усмихваха тези ситуации (разбира се малко по-особен е въпросът със семейните хора).

За първи път си помислих, че Кундера се интересува от сексуалността повече, отколкото от комунизма. Преди мислех, че двете теми са горе-долу с еднакъв приоритет. Сега по-видимо комунизмът присъстваше само в първия и последния разказ.

Много ми харесаха заглавията на разказите, както и подзаглавията на частите в някои от тях. Тези „вътрешни“  заглавия харесвам и в някои от романите на Кундера. А също и честото използване на скоби (понякога няколко поясняващи думички, понякога цял параграф). Май започнах да ценя повече Кундера – другите книги ги минах малко набързо и тризвездно…

Две несъгласия имах- и двете са вечни: защо може да се каже „леко момиче“ с лоша отсянка (не съм феминистка изобщо, просто понякога роптая срещу тази несправедливост), а не се казва „леко момче“; дори изразът за „такива“ мъже носи някаква гордост за тях (имам две обяснения, но едното не е „за пред хора“)… Освен това ми беше странно и използването на думите стар, стара, старост  за мъж и жена на 35 години. Но самият разказ беше интересен – не съвсем „реализирано“ увлечение към една жена на 20 години и чувството за неопределеност след 15 г. при срещата със същата жена –същите ли са хората след толкова години, особено когато първата среща е била в период на формиране на личността, а после – може би това е среща със съвсем различен човек… Телата са различни със сигурност, да. Но не само… И все пак - години за предаване ли са 30-40, дори 50-60? Сякаш жените са по-склонни да се свият, да се почувстват немлади, да приемат като защита ролята „майка“ и за забравят всичко друго…

Преди всеки следващ разказ си казвах – дано и следващият да е за секс, любов, отношения мъж-жена… В много сборници са включени разкази с различни теми. Тук заглавието подсказва общата тема, но сякаш на моменти го забравях и се чудех какъв ли ще е следващият разказ. Не исках да се сменя темата... В повечето жените изглеждаха като жертви, като обект на желанието, но „победата“ на мъжете в повечето случаи ми подсказваше за какво всъщност (скрито) копнеят и жените…

Любимите ми разкази – 2, 3, 4, 5 („Златната ябълка на вечния копнеж“, „Фалшивият автостоп“, „Симпозиум“, „Старите мъртъвци да отстъпят на младите“). Разкази, след които помълчавах малко, не ми се искаше да препускам бързо, за да запазя финото усещане… След като приключих книгата, „Златната ябълка на вечния копнеж“ и „Фалшивият автостоп“ прочетох отново - най-любимите са ми!

Разкази 6 и 7 - „Д-р Хавел след двайсет години“ и „Едуард и Бог“ - ми бяха направо скучни. От онези, които чакаш по-скоро да свършат, защото на края евентуално се крие нещо интересно, мъдро или неочаквано, т.е. ключът. Манипулирането присъстваше и в двата. Имаше и „контранападения“… А на моменти си мислех за „Нататък билетът не важи“ на Ромен Гари – често беше засягана темата за възрастта в тези разкази на Кундера, а особено при половите атлети това сигурно е още по-голям проблем… Освен че ми бяха по-скучни последните разкази, може би и ми поомръзна играта мъж-жена (като куче-котка): дебнене, изиграване, улавяне... От „Старите мъртъвци …“ нататък разказите започнаха да ми напомнят на Е.Е. Шмит. Дали Кундера е любим писател на Шмит се запитах с тези разкази – понякога в привидно наивен и семпъл стил (не в отрицателен смисъл).

Първият разказ ("И няна да се смее никой") прочетох последен – заради различния преводач в началото го пропуснах (исках първо да прочета разказите „на“ Анжелина Пенчева – от втория нататък). Дали защото първият беше последен за мен и се бях поизморила или наистина е различен – не ми хареса. Освен че ми беше скучен, „поуката“ ми беше плоска (освен ако не съм разбрала нещо), не ми беше и смешно… Любопитно ми е как бих го възприела, ако го  бях прочела както си му е редът в началото, все още гладна за разказите на Кундера.

В обобщение – от всички разкази много ми харесаха само 4, но те ми допаднаха толкова много, че надделяха за определянето на сравнително високата обща оценка.

Определено имаше циничност, която може да не е много лицеприятна, особено по отношение на жените, на семейните хора… Но Кундера сваля маските дръзко, може да се огледа човек без претенции и външни слоеве. А „жертвите-жени“? В края на някои от разказите можеше да се каже кои всъщност са жертвите, не са ли преследвачите? Ако изобщо трябва да говорим за жертви в това вечно преследване…

Въпреки присъстващата „секс-тема“ във всички разкази, имаше повече разсъблечени копнежи, отколкото разсъблечени тела… Общо взето фройдовски теми в сборника, но по-опростено и ежедневно представени, и то с голямото предимство на литературните възможности.

Какво съвпадение, че сега прочетох тези разкази, а след няколко дни съм на една сбирка на тема „Динамиката МЪЖКО - ЖЕНСКО, опозицията, играта и радостта от съществуването на тези два аспекта във всеки един от нас, както и копнежът им към сливане и единение.“

Тези разкази звучат повече като „опозиция“ между двата пола, но аз усетих и уклона към равновесие. Едва ли само Уилиам Уортън мисли, че: „Близнакът на всеки мъж е неговата жена.“ От друга страна в едва двойка, в едно семейство ( въпреки прекрасните изрази – „като едно цяло“, „две тела с една душа“ и т.н.) двамата винаги си остават две отделни личности, няма какво да се напъваме за пълно сливане…

Изглежда за мен беше подходящ моментът за тези разкази – отдавна не съм чела нещо подобно, обичам да сменям темите, видовете, а сега се случи така и беше „гот“.

А за чешката литература – явно съм в доста топли отношения с нея  напоследък. Гледам на бюрото си да не трупам книги, обикновено 1-2, максимум до 4, сега забелязах как цели 3 чешки се „гушкат“ една върху друга – на Храбал, Кундера и Вивег.