В момента чета ... 21

Без да си кривя душата - по-удачно определение от "неубедителна" така и не ми хрумва: не ми допадна "тъканта" на книгата (вече писах за това натрапчиво усещане, че във всеки един епизод авторката прави сякаш една стъпка по-нататък, повече отколкото е необходимо, което така и не ме напусна до края), но по-лошото е, че сякаш нито една от идеите зад тази тъкан не можа да ме грабне, да ме очарова, истински да ме заслепи (а пък аз така болезнено обичам да бъда заслепявана!), с две думи - да ме убеди в нещо.

Любимата ми част от книгата е морската ваканция на Джема, Диего и Гойко - според мен, това е моментът от историята, в който отчаянието и любовта искрят еднакво силно, в който нито героите имат представа, на кое от двете усещания са подвластни, нито читателите могат да решат кое чувство е по-близо до собственото им сърце и всичко се случва така деликатно, преди да осъзнаеш дали просто да се носиш по течението е най-прекрасното или най-ужасното нещо, което може да ти се случи някога. И сега си давам сметка, че говоря за течения и неща, които искрят, и си мисля за риби... Това е другото, което страхотно ми допадна в книгата - рибешките метафори, които не спряха да се появяват.
Хареса ми и разказът на Иво Андрич за Аска и вълка, който прочетох после, но не знам дали това е някакъв плюс за книгата.

По отношение на моите минуси.
Лицето на войната в книгата чисто и просто ми се стори безлично, като една абстрактна идея за съвсем конкретно страдание, която някой вижда в мислите си, но не и през очите си. Очаква много, много повече в това отношение.
Рядко ми се случва да чета книга, написана от 1-ви лице и да не мога по никакъв начин да се идентифицирам с героя, но този път беше така. Към края това сериозно започна да ме дразни и дори ме обзе някаква странна шизофренична враждебност към самата мен в ролята ми на някой, който познава толкова добре мислите на Джема. Знаех, че от мен се очаква да възприема Джема като изключително силна жена, която е приела в дома си, в сърцето си "цялата болка на света", едно дете, родено от жестокост, но Марагарт Мацантини така и не можа да ми "продаде" този образ, защото Джема е толкова непоправимо инертна, че от един момент нататък самата последователност на обичта й към Диего ми се стори обяснима единствено през перспективата на тази нейна откровена инертност. Предполагам просто до такава степен не успях да схвана усещанията й за майчинството, че се опитах да намеря някакво обяснение.
А Диего.... Бих предпочела да чета за неговите мисли. Толкова нечестно ми се стори, че именно Диего, който сякаш е имунизиран срещу тази инертност, плаща със сърцето и с живота си за любовта си, за любовта си към жена си и към всичко останало.

Към края на разказа за тази одисея на търсенето и откриването на любов/бебе/спасение като някакво откровение за самата мен се появи и усещането, че може би съм прекалено безсърдечно млада, за да чета тази книга. Признавам си, че никога досега дори не ми е минавала тази мисъл, но не ми хареса.

И накрая да се извиня за пространственото обяснение. Позволявам си го само, защото знам, че доста хора от темата вече са чели книгата и са писали доста за нея.