Православието като начин на живот 2

zazo, Бог прощава всичко, но преди това човек трябва да осъзнае греха си, да се покае и наистина да пожелае повече да не греши. След това чрез Светите тайнства изповед и причастие, човек получава прошка от Бога. Всеки човек, преминал през този процес правилно, т.е. чистосърдечно и нелицемерно и подготвен чрез пост, е усетил лекота и просветляване в сърцето. Пожелавам и на теб да го изпиташ. В този момент наистина се чувстваш чист като роса Този процес съвсем не е автоматичен, защото ти влагаш много преди да го постигнеш, да работиш върху себе си духовно, да подтиснеш страстите. Не е щрак- покаяние, щрак- изповед и причастие и хоп- прошка. Това е усилие, духовна работа, но наградата е голяма. И след всяко Причастие излизаш на една идея по- високо духовно ниво. За съжаление, след като си излязъл от църквата чист, понякога дори веднага грешиш с някоя мисъл, с някое осъждане. Но такава е човешката природа още от първородния грях на Адам и Ева. Пътят е дълъг. Приемаш го и вървиш, защото наградата е твоето спасение, а може би и на близките ти.
 Това, че Господ е пожертвал Своя Син за да изкупи нашите (на всички хора) грехове, не ни освобождава от техните последствия, освен ако не пожертваме гордостта и страстите си и не тръгнем по пътя към Него, а той неминуемо минава през Светите тайнства, за които писах по- горе.
 Ето и известен отговор на въпроса ти за доброто и злото. Просто понякога други могат да се изразят по- добре от нас. Затова смятам линковете за ценни, както и живата дискусия  

Благодаря за пожеланието, Надето, но както вече казах аз съм вярваща, но не и религиозна.
И въпреки, че не спазвам канона и църковните ритуали, смея да твърдя, че съм имала своите мигове на капка роса. Без каноничните пости, без изповед и причастия, без дори да стъпвам в църква. Нямам нужда от посредници с Господ.
 
За мен има един Бог и той е създател на всичко - реализирано и нереализирано.
Тези неща с първородния грях, с изначалната и вечна грешност, опрощаването на греховете, с дявола и бесовете са си чисти алегории, защото самите писания са притчи. Да не забравяме, че са "дадени" на хората преди доста години, когато това е бил начинът да бъдат разбрани. Според мен не бива да се приемат буквално. Повечето хора отнасят всичко написано в тях към нашият материален свят, а в същност там винаги се има предвид душата на човек, нематериалното ниво, частичката, чрез която сме единни с Бог.

Прочетох посочената статия, но за мен това е поредното преливане от пусто в празно и нищо-не-казване. И определено не дава отговор на въпросите ми.

Конкретни въпроси:
Болестите зло ли са?
А неизлечимите болести?
А смъртта зло ли е?
Православните християни, които спазват всички ритуали и канони "имунизирани" ли са срещу тези неща?
Ако са добро и са от Бог, значи Бог все пак не прощава на всички всичко.
Ако са зло, то тогава ни трябват свети тайнства и спазване не на десетте Божии заповеди, а ни трябват нови тайнства за умилостивяване на Сатаната!?!

zazo, смятам, че е редно първо да изчетеш нещата, които посочих в предходния пост.
Освен това мисля, че въпросите ти не са по темата.

зазо, отговор на въпросите, които поставяш, се намира духовно. Ние тук можем да изпишем и 500 страници с опити да обясним защо и как вярваме в едно или друго, но това е личен опит на всеки вярващ човек. Много от нещата звучат парадоксално, нелогично, наивно, но това е така, защото ние имаме нужда всичко да ни бъде раздробено и обяснено и чак тогава прозираме великия смисъл на всяко нещо, а не защото нещата наистина не стоят така - просто и на пръв поглед обикновено.

Като се говори за страха, ние хората обикновено разбираме някакъв робски страх, в който ти си подчинен, уязвим пред един зъл господар. Не такъв е нашият Бог, но за нас е възможно да познаем Него тогава, когато отхвърлим себе си, всички относителни неща на този свят, целият товар, който носим, когато напълно оголим себе си и съзнаем - ето, това съм аз и се намирам в ръцете на своя Създател, и съзрем и познаем Него, Неговия мир, цялата Негова необяснима, парадоксална любов, това, което само душата може да познае и което не може да се обясни с никакви думи, нима "виждайки" Него съвършения и виждайки себе си, престъпника срещу Неговата любов, няма да стоим в тих и благоговеен страх и мъка, че огорчаваме Него и всеки ден отново и отново Го разпъваме на кръста, а Той в смирение приема?

liese, много красиво пишеш. Все едно е поезия. Но въпреки красивите ти думи вместо отговор, в мен отново изниква въпрос: Бог и Христос едно и също ли са за теб? Бог ли е разпънат на кръста? Умрял и възкръснал ли е? Защото аз си мислих, че Бог е вечен. И Христос е само негов човешки син, а не е Бог.
И като пишеш за себе си като за "престъпника срещу Неговата любов", изначален грешник, като говориш за страх и срам как спазваш "възлюби ближния си като себе си"? Защото, за да обичаш ближния, на първо място трябва да обичаш себе си. А как се обича грехът?

Спирам с въпросите, защото очевидно отговори няма да има. Разбрах, темата явно е само за посветени и не ви се обяснява на назадналите.

zazo, добре дошла. Не спирай да пишеш. Не, темата не е само за посветени (каквото и да значи това), а е за православното християнство и за начина ни (на православните християни) на живот.

Ще се опитам да ти отговоря на малка част от въпросите (само от последния пост). Те (въпросите) издават душевно смущение. И ще ти кажа от къде иде то, защото го изживях. Ти си (вероятно като мен) рационално мислещ човек, подлагащ на съмнение всичко. От малки сме приучвани да поставяме съмнението напред, защото така човек върви напред, учи и знае.
Само че вярата не е съмнение за нас (слагам се в общия кюп, макар да съм със слаба, немощна вяра). Ще ти цитирам думите на една моя приятелка от църкавата - "мислещите трудно се обръщат във вярата" и е така, права е.

На въпросите ти (чисто мои отговори, така както искаше):

Болестите зло ли са? - Неминумиемо, но като от всяко нещо и от тях може да се извлече добро, да се научи урок.
А неизлечимите болести? - Да, също.
А смъртта зло ли е? - Не, смъртта е логичен край на земният ни път.
Православните християни, които спазват всички ритуали и канони "имунизирани" ли са срещу тези неща? - Не съм видяла нито един православен, който да няма болка физическа или психическа. Не, не са.
Ако са добро и са от Бог, значи Бог все пак не прощава на всички всичко. - Не, и Той никога не е обещавал да прости на всички всичко.
Ако са зло, то тогава ни трябват свети тайнства и спазване не на десетте Божии заповеди, а ни трябват нови тайнства за умилостивяване на Сатаната!?! - На мен не ми трябват никакви "тайнства" за умилостивяване на дявола. Старая се да се боря с него в себе си. Рядко успявам да го преборя, но и през ум не ми е минавало точно от него да прося милост.

Зазо, добре дошла.

Жени, благодаря ти за искрените отговори.
Аз за себе си съм намерила отговори на много от написаните от мен въпроси, просто ги зададох към момичета, в чиито изказвания виждам противоречия и ми се щеше да чуя тяхното обяснение за тях.

Не смятам, че има съвременен човек, който да не определя себе си като мислещ. Но истината /за мен/ е, че Бог не може да бъде познат с разума. Не и с нашия човешки разум.
Въпреки това, не бива всичко казано и написано от някой някога, а и много често пренаписан и поправен да бъде приемано за чиста монета и при това буквално. Знаем колко неща са премахнати официално от Библията, колко чистата политика през вековете е редактирала...

Логика си има, при това невероятна, но за съжаление 2000 години след Христос все още не сме в състояние правилно да тълкуваме думите и делата му.

Самият факт, че в 21 век говорим за Сатана, за бесове, за Божи гроб, за ритуали запазени по форма, но изпразнени от съдържание, е достатъчно красноречив. Големият въпрос е как да върнем у хората Вярата в Бог /не в църквата!!!/. А се опасявам, че с подобни обяснения няма да стане скоро.


А въпроси мога да задавам до безкрай...
1. Ако приемем, че смъртта е логичен край на жизнения път на един възрастен човек, защо да е зло?
2. А когато иде реч за смъртта на невръстно детенце, какво логично има тук?
3. Ако болестите и смъртта са зло, т.е. са от Дявола, то значи той винаги е категоричен победител в битката между него и Бог. Поне аз не съм чула някой да е останал вечно жив. Мераклии много, но ...

Nil desperandum!, нито съм искала да провокирам, нито да богохулствам. Вярата ми не го позволява. А да се обиждам е нещо много далечно от моята природа. Просто вместо отговори няколко пъти ми писаха - чети, всичко сме казали вече. Какъв е смисълът на темата тогава?
А и аз задавам само въпроси, с какво точно не си съгласна?
Не съм отгледана в религиозно семейство, не съм закърмена със Светото писание. Сама търся пътя, чета, задавам въпроси... Ако вие знаете отговорите може да ги споделите по християнски с незнаещия, вместо - това вече сме го обсъждали.
))

zazo, извинявай.
Бог е една същност в три лица, ще си послужа с думите на св. Кирил и Методи, които дават за пример слънцето, което излъчва топлина, светлина и има кръгла форма - то е и трите, така и Бог по Своята същност. Той е вечен, неизменяем.
По въпроса за заповедта за обичаш ближния и как ние обичаме себе си. Аз смятам, че човек трябва изначално да получи разбиране за това за какво е създаден той самият, каква е неговото изначално състояние и предопределение. Ако съзная това, ще мога да обичам себе си без да се превъзнасям и без да се самосъжалявам по начина, по който по светски се разбира самосъжалението. Ако аз прозра, че в мен има някакъв образ на Бога, който образ аз изкривявам, ще съжаля себе си и ако съжалението ми е толкова голямо, ще пожелая да осъществя себе си по начина, по който Бог е вложил в мен да бъде, защото това, което Той влага е винаги най-добро, макар и ние да не го виждаме така и да не го видим така дори и до края на живота си. Ако аз така успея да обикна себе си, ще започна да виждам и другите мои ближни именно като икони на Бога, светини, към които с благоговение трябва да се отнасям. Това е моето разбиране.
Предполагам, че смисълът на това, което Бог е направил за нас, е неразбираемо, защото изначално човек трябва да разбере и съзнае какво е грехът и кое е толкова страшното на греха. Страшното е отпадането от Бога без когото ние не можем да живеем и един миг дори. Значи заповедта, която Бог дава на Адам и Ева, дори няма чак такова значение, можело е заповедта да бъде друга, но хващането на вяра, съмнението, че Бог е лъжец, което змията им казва, че това, което Той им е казал е невярно и че иска едва ли не да покори на Себе Си. Да бихме съжалили и покаяли, че сме се осъмнили в Неговата безпределна любов, Бог щеше да прости и покрие греха си с Неговата любов, но като последица от греха сърцето на човека винаги става по-безчувствено, започваме да се оправдаваме с обстоятелства и други хора; вместо да Му признаем и да се оставим в Неговата милост и доброта. Не Той от нас се отделя, а ние сами с този акт се отделяме от Него и пожелаваме да бъдем сами и автономни; нещо, което е неестествено и непоносимо, но поради свободната наша воля Бог допуска. Старецът Софроний Сахаров пише, че именно това е адът - пълното отделяне от Бога. Човек, който веднъж Го е познал, за него е ад да си представи, че вече не е може да живее в Неговия мир и не може да бъде с Него. Той пише в миговете, че именно в миговете, когато е "съзирал" Бога и Той Му се е откривал, за него най-ужасно е било моментът, в който той отново е захвърлен на земята.
Това е, което се е случило някога с Адам и заради което Бог Син Иисус Христос дойде на земята - за да ни помири със Себе Си. Ние не бихме могли да разберем Него и заповедите Му, ако Той не се беше проявил именно така.

liese, може ли да те помоля да премахнеш обозначенията за скрити текстове. Мисля, че най-добре е да са цели постовете ти, защото и на събеседничката ти са такива.

Ето, че говорим  .
Дай нататък, ще се опитам да съм ти полезна (Бог да пази да ти навредя!).

Първо за ритуалите - за мен не са изпразнени от съдържание. Тук пишем хора, които редовно участваме в Светите Литургии в празничните дни (не само по празници, а и всяка неделя). За мен това е част от духовният ми път. В участието в литургията намерих много, получих много. Нямам как да ти го обясня. Посещавам домът Му, моля Му се, славя Го, показвам уважението и любовта, която питая към Него.
За нас големият въпрос е как да върнем вярата на хората в Бог, но чрез църквата. Нека поясня. Църквата не е храма, това е живото тяло Христово - всички ние вярващите (кръстените) сме част от него. А част от тази църква са и всички Богослужители.

На въпросите ти:
1. Ако приемем, че смъртта е логичен край на жизнения път на един възрастен човек, защо да е зло? - Не е зло, болестта е зло. Смъртта е просто край на живота на тялото ни. Ни повече ни по-малко.
2. А когато иде реч за смъртта на невръстно детенце, какво логично има тук? - Всяко живо същество умира. Има логика, признай го. Макар да е ужасно. Няма по-голям ужас за родителя от това да изпрати детето си при Бога. Нормално е детето да изпрати родителите си.
3. Ако болестите и смъртта са зло, т.е. са от дявола, то значи той винаги е категоричен победител в битката между него и Бог. Поне аз не съм чула някой да е останал вечно жив. Мераклии много, но ... - Не. Животът ни в тези органични тела е такъв. Адам и Ева са били безсмъртни в Рая, но са загубили безсмъртието като са извършили онзи (ябълковия) грях.

ПП Да се допълня, не съм съвсем ясна по-горе. В смъртта няма нищо зло. Тя е нещо, което предстои за всеки от нас. Вероятно е най-трудно за човек да осъзнае, че е смъртен, че физически няма да съществува след няколко десетилетия. Смъртта на едно малко дете, на млад човек винаги потриса и разтърсва, предизвиква въпроса "защо?!", носи ужасна болка за близките, но е нормална част от житейският ни път. А нашето поколение е болно, децата ни са болни и вероятно ще живеем във физическите си тела по-кратко от нашите родители. Това не бива да ни плаши, това може да бъде само стимул, да бъде повод да мислим как да живеем, така щото да не се срамуваме ужасно на Страшният съд и все пак, ако е по волята на Бога, да получим място до Него.

Радвам се да чуя, че все още има хора, вярващи във функциите на църквата.
Аз за съжаление не съм от тях. Така като се замисля, в цялото си обкръжение нямам близък открил вярата по необходимост, с търсене и вътрешно желание. За сметка на това имам десетки познати, които кръщават децата си, вярвайки, че това ще им даде някаква закрила от болести, беди и нещастия; познати, обърнали постите в култ към здравословното хранене, култ към тялото или поне в модерна диета; молитвата е обърната на просия - дай ми здраве, късмет, благополучие, съпруг, нова къща, шестица на изпитите... Имам и десетки познати, открили опора в какви ли не модерни езотерични учения - от източни такива, та до идиотското позитивно мислене и американизирани щуротии от типа на "Подсъзнанието може всичко", "Тайната" и прочие.
Но всичко това го виждате и вие... едва ли откривам някаква велика тайна.

Стискаме си ръцете - Бог съществува. Той е единен и вечен във всичките си проявления!
Обаче тая работа с Дявола... 
Приела съм, че добро и зло са чисто човешки категории и са относителни. Доброто за тялото често е зло за душата и обратно - доброто за душата често е зло за тялото. Колкото до т.нар. Дявол, поред Светото писание това е най-извисеният Ангел - Луцифер /Сияен/. И за мен това е една тенденция, съществуваща у всеки човек. Тенденцията на ангела, поставил себе си над Бога. Тенденцията на раковата клекта, забравила, че на първо място тя е част от целия организъм и първо обслужва неговите потребности, чрез изпълняване на основните си функции. Клетка, започнала да работи на първо място за себе си. Надявам се, че никоя от вас не вярва буквално в митично същество с рога и копита.
Приела съм също, че всичко е от Бога - без значение към дадения момент как окачествявам определена случка. Вярвам, че получаваме най-доброто, което заслужаваме към дадения момент. Както се казва в една мъдра мисъл: „Вместо да негодуваме, че не получаваме това, което искаме, по-добре да благодарим, че не получаваме всичко, което заслужаваме”. Така де, и аз да цитирам нещо. 
За мен лично покаянието не беше чак толкова трудно. Достатъчно търсещ и самокритиченн човек съм. Най-трудната част беше да осъзная, че грешките, допуснати от мен са също част от волята Божия и сама на себе си да простя.
Тогава осъзнах и написаното от мен по-горе - че хубаво трябва да обичаме ближния като себе си, но това предполага първо себе си да обикнем, да се приемем с всичките си грешки и недостатъци.

Ох, ох, ох от къде да започна?
На това само искам да ти кажа, че работата е тотално сбъркана, но това са даденостите Хубавото е, че аз познавам и други хора, които не кръщават децата си само, за да не ги постигне "зло"...
Не мога обаче да разбера защо толкова те яде тази мисъл за дявола..Ами, че размислите ти за него, не изместват ли мислите за Бога. Аз гледам да не мисля и да не го анализирам толкова
А мисълта, която си написала много ми хареса. повече от сигурна съм, че четеш и то доста и можеш и други неща да ни цитираш. Според мен това е нормално - да четем, да мислим, да анализираме и ,когато нещо ни хареса и пасне на нашите разбирания да го цитираме. Аз обичам цитатите и смело ги ползвам

За самокритичния човек покаянието не е трудно - това е сигурно, но дали знаеш как се чувства човек, когато се изправи пред съвсем непознат и трябва да се покае? Въобще не е като да си посипваш главата с пепел на ум и да си казваш, че си можела в даден случай да постъпиш по друг начин.  Въобще не съм съгласна и, че грешките, които допускаме са по воля Божия. Обвиняваме го за толкова много неща, че сега ако седнем да го обвиняваме и за това, че НИЕ грешим ще дойде малко в повече. Аз да си простя? Че човек винаги си прощава, Зазо и защо въобще някой си мисли, че човек не си прощава и видите ли трябва мнооого да се заобича. Ами не познавам пора дето да не се обичат - това е заложено в човека независимо как се чувства на думи. Инстинктите ни го вменяват. Чиста биология!!!И точно заради тези инстинкти са думите да обичаме ближния, както себе си! Аз не желая да се приемам с грешките ми и с недостатъците ми - искам да израствам духовно, а не да си ги галя и да им обяснявам колко са ми милички щото са си мои! Има хора убили други хора, но видите ли те не трябва да се разкайват, а да си се харесват и да си обичат недостатъците...Може да пребивам децата си, но няма да се разкая, няма да се променя - аз ще си се обичам и харесвам такава, каквато съм!!! Извинявай за тона, но тази тема и тези изрази, с които ме заливат отвсякъде са доста клиширини и да, дразнят ме!!!! Емоционалността и нетърпението  ми са недостатъци, които за сега не мога да преборя и не ги харесвам!

milmich,за да разведря малко темата , ще ви кажа, че от сърце се смях на това
Цитат на milmich :

"Аз не желая да се приемам с грешките ми и с недостатъците ми - искам да израствам духовно, а не да си ги галя и да им обяснявам колко са ми милички щото са си мои! "
[/quote]  
Аз, за съжаление, често си ги галя, милички са ми, та даже и си ги обичам. Така е./Защото като не обичаш нещо и не го искаш, не го правиш, нали?/Не че трябва да е така. Поздравления за публикацията.

Milmich, ни най-малко не ме яде мисълта за дявола. Не може да ме яде мисълта за нещо, в което категорично не вярвам. Просто ми направи фрапиращо впечатление, колко често присъства в постовете на останалите пишещи в темата.

За покаянието – на непознати не съм се изповядвала и каяла, но знам как съм се чувствала да се покаям освен пред себе си, и пред хората, които съм наранила със свои действия, с грешки, които са преобърнали и моя, и чужди животи.
И къде прочете, че обвинявам Бог в каквото и да било??? Особено пък в собствените си грешки? Просто приемам, че те са част от неговия план за мен, част от пътя, който трябва да измина, за да потърся и намеря пътя към него. Въобще, не знам как е при вас, но моят път към Бог не е бил нито от скука, нито от липса на проблеми, нито от едничката мисъл да се извися. Явно си много добър човек, щом дори не допускаш мисълта да извършиш нещо толкова непростимо, че чувството за собствената ти вина да те саморазрушава. Респект към това! Но, непреодоляното чувство за вина води точно до смазващо необичане на себе си.
Аз не харесвам грешките и недостатъците си, не си ги обичам, както грешно си ме разбрала. Просто живея с тях, стремя се към промяна, без повече да допускам те да ме разрушават. Миналото не може да се промени, но можеш да промениш отношението си към него. Да извлечеш поуките, да предприемеш стъпките за промяна и да продължиш да търсиш!
За нетърпението и свръхемоционалността мога да ти дам лично изпитана рецепта – много деца!
  Лекуват ги идеално и безотказно!