Православието като начин на живот 2

Евангелският разказ за богаташа и бедния Лазар е единственият пряк и конкретен разказ, в който нашият Спасител, Господ Иисус Христос, разкрива истината за задгробния свят. В него Той ни разкрива нагледно към какво води греховният начин на живот.
Някои смятат този разказ за притча (иносказателен разказ), но повечето от древните Св. Отци го смятали за действителна случка. Такива са Св. Киприян Картагенски, Св. Амвросий от Милано, Св. Ириней Лионски и др. Като се основават на факта, че в притчите Си никога Господ Иисус не споменава лицата с техните имена, а тук е споменато името на Лазар, което довежда до това разбиране. Ето какво гласи този разказ:
"Имаше един човек, който ходеше облечен в дрехи от пурпур и скъп лен и всеки ден се наслаждаваше на богата трапеза. Имаше и един сиромах на име Лазар, който лежеше покрит със струпеи (рани) пред вратата му и беше доволен да утоли глада си с трохите, които падаха от трапезата на богаташа. Дори и кучета идваха и лижеха струпеите му". (Лука 16:19-21)
Първото нещо, което ни прави впечатление при четенето на тази притча е че се разкрива една ярка картина на две крайни състояния-крайно разточителен и богат начин на живот и крайна бедност. Днес, ако запитаме някой, на когото сме разказали, или който е чел този разказ:
-Коя от двете участи бихте предпочели? Те най-вероятно биха ни отговорили-живота на богаташа. Но нека да не избързваме да пожелаваме този живот, а да разгладеме внимателно какъв е той. Какъв е нравственият облик на този човек? Може ли един добър човек така егоистично да пирува всеки ден, пред лицето на крайната бедност и мизерия, която е пред очите му?
Явно сърцето на такъв човек не е добро, щом е могло да се радва при стенанията на болния и струпав сиромах пред дома си. В едно такова лукаво сърце вероятно не би се настанила истинска радост, а само дестилирани капчици от нея. Ако настоящето на такъв човек е такова, какво ли пък ще бъде задгробното му състояние. Ето какво казва Св. Цар Давид за този тип хора, които са придобили неправедно богатство: "За тях няма страдания до смъртта им и силите им са крепки; за човешки труд ги няма... Гордостта ги е обвила като огърлица... изпъкнали са очите им от тлъстина... на всички се присмиват... говорят надменно... И ето, тия нечестивци добруват на този свят, трупат богатства" (Пс.72:4-8;12) Но ето и отговорът, който дава Псалмопевеца преди човек да изпадне в отчаяние, ако стигне само до тези стихове: "Тъй на плъзгави пътища си ги турил Ти и ги сваляш в пропаст. Как неочаквано дойдоха те до разорение, изчезнаха, загинаха от ужаси! Както СЪН изчезва след събуждане, така и Ти Господи, като ги СЪБУДИШ, ще унищожиш техните блянове (Пс.72:18-20). Ето какво велико събуждане очаква всеки от нас: "Умря сиромахът... Умря и богаташът" (Лука 16:22). И двамата са събудени започва истинският живот. Вече ни е показано истинското състояние и на Лазар и на богаташа. "И в ада, като беше в мъки (богаташа), той вдигна очи и видя отдалеч Авраам и до него Лазар. Тогава извика: "Отче Аврааме, имай милост към мене и прати Лазар да намокри върха на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в този огън. "(Лука 16:23-25). Ролите и местата вече са разменени, сега вече горе на доброто място е Лазар, а долу в отчаянието и угризенията е богаташът. Псалмопевецът под въздействието на Светия Дух добре е знаел, че не може да се избяга от Божията справедливост, като възкликнал: "Душата ми е непрестанно в Твоята ръка" (Пс.118:109).
Днес се срещат доста хора дори и между християните, които казват: Къде е Бог?
Не вижда ли Той какво се върши по земята? Значи може и да няма Бог, щом се случва всичко това.
Ето какво би казал Св. Йоан Златоуст на тези хора: "Бог едни хора наказва тук, а други не наказва. Наказва някои, с което пресича греховете им и облекчава тамошното им наказание, или даже съвсем ги освобождава от него, като същевременно чрез наказанието им вразумява живеещите в нечестие (за вразумлението на които има редица предпоставки). А други, напротив, не наказва, за да могат ако бъдат внимателни към себе си, да се покаят и засрамят от Божието дълготърпение и да се избавят, както от тукашното наказание, така и от тамошното мъчение. Ако пък не ги вразуми Божието дълготърпение и продължават да пребъдват в нечестие, тогава ще бъдат подложени на заслужено наказание, заради своята твърда небрежност". За да се убеди в истиността на тези думи, от човек се иска твърдо търпение и пълно доверие в Божият промисъл. Като видял Лазар в мястото, където пребивавал древният праведник, неразкаялият се приживе богаташ не посмял да се обърне към Лазар, а помолил Авраам за милост. Авраам обаче бил категоричен: "Чедо, спомни си, че ти получи благата си (доброто), докато беше жив, а Лазар-злото;Сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш. И освен това между нас и вас зее голяма пропаст, за да не могат тези, които искат, да преминат оттук при вас, нито пък оттам при нас". (Лука 16:25-26).
"Когато видиш нечестивия, казва Златоустовия праведник, че не го сполитат никакви бетствия тук на земята, не го облажавай (не му завиждай), но плачи за него и го съжали като човек, който там (в задгробния свят), ще бъде подложен на бедствия. Напротив пък, ако видиш, че някой иска да придобие добродетелност, а пък е изложен на различни изкушения, считай го за блажен и го облажавай! Защото на такъв тук му се прощават всички грехове, а там го очакват много награди за търпението му". Ако беше спасението на душата много лесно, светите праведни и благочестиви отци не биха предприемали такива духовни подвизи и казвали: "По-добре тук ни накажи, Господи, а там ни помилвай!" (Св.Ефрем Сириец). Други пък разчитат на други за спасението на собствената си душа. Ето какво казва Св. Йоан на тези хора: "Някои грешат като казват на приятелите си: Ти ще се застъпиш за мен в оня ден! (деня на пришествието Господне), други пък казват: "Моят баща е мъченик!" Трети пък: "Моят чичо е бил епископ!" На тези празни надежди никой не трябва да се обляга защото, "ако баща ти е бил мъченик, това може да ти послужи за най-голямо осъждане, понеже ти имайки у дома си примера на добродетелността, не си се оказал на висотата на тази добродетел". Разговорът, който следва в евангелския разказ между Авраам и безумния богаташ, ни разкрива доста съществени и актуални истини, които се срещат в днешно време. Днес много хора се надяват на такова сабитие, за да повярват, но дали е така? Нека видим как се развива тази случка.
Богаташът се обръща към Авраам с думите: "Моля ти се тогава, отче, прати го (за Лазар) в бащината ми къща. Понеже имам петима братя, нека ги предупреди, та да не дойдат и те в това място на мъката" (Лука 16:27). Богаташът иска духът на Лазар да се яви на земята или да възкръсне. Та по този начин да помогне. Но дали позволява Господ това? - Не, и не случайно, защото "Имат Мойсей и пророците, нека ги слушат", защото, "ако Мойсей и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят" (Лука 16:29-31). Днес подобни маловерци казват, че ако видят някой жив мъртвец биха повярвали. Да биха повярвали, но дали биха се покаяли и променили живота си, под ръководството на Божиите разпоредби. - Не. Едни биха го слушали от любопитство, други вероятно биха се подсмивали, трети пък биха казали че е халюцинирал. Днес ние имаме не само Мойсей и пророците, но откровението на Отца, изявено ни чрез Сина, и то е "помазанието, което вие получихте,(както казва Св.ап Йоан Богослов) от Него(Иисус) и пребъдва у вас и няма нужда да ви учи някой(например някой възкръснал мъртвец), но понеже самото това помазание ви учи на всичко и е истинско и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е научило (1 Йоан 2:27).
Истинският християнин е убеден в тази си вяра не поради доказателства, а поради вътрешната си връзка с Бога, заради личния си духовен опит, и поради духовната си любов към Христовото учение. А пък нежелаещите да повярват не могат да бъдат вразумени от нищо, защото няма по-глух от онзи, който не иска да чуе! Има и друга причина, поради която Бог не допуска току-тъй мъртвите да се явяват на живите. Тази причина е съществуването на дявола. Св. Йоан Златоуст казва" Когато живели апостолите, дяволът е въздигал лъжеапостоли; когато се явил Месия, той издигал лъжемесии, когато били въведени здравите догмати на вярата, той насаждал ереси навсякъде". Днес отдавна по-голямата част от хората са обърнали гръб на Св. Писание и вместо на него вярват на врачки, екстрасенси, баячки, медиуми, спиритисти, теософи, като черпят сведения от тях за своята лична съдба. Така дяволът им дава такива сведения, като с цената на това погубва душите им. Затова Живият Бог не допуска мъртви да учат живи на благочестие, за да не би дяволът да се възползва от това и да въведе нещо от своите лъжеучения. С казаното дотук не се изключват и явявания на мъртви на живи, но това става само при изключителни случаи и то само при Божие допущение.

В този паднал свят местообитанието на бесовете, където душите на новопредставените се срещат с тях, е въздухът.  Владика Игнатий описва по-нататък това царство, което трябва да се разбира добре, за да може напълно да се обяснят съвременните "следсмъртни" преживявания.
          "Словото Божие и съдействащият му Дух ни откриват посредством своите избрани съсъди, че пространството между небето и земята, цялата видима за нас лазурна бездна от въздух, поднибието - това е жилището на падналите ангели, свалени от небето...

          Свети апостол Павел нарича падналите ангели "поднебесни духове на злобата" (Еф. 6:12), а главатаря им - "княз на въздушната власт" (Еф. 2:2).  Множество паднали ангели са разпръснати из цялата прозрачна бездна, която виждаме над себе си.  Те непрестанно създават смут във всички човешки общества и във всеки отделен човек, няма злодейство, няма престъпление, в което те да не са подстрекатели и участници; те насочват и учат човека на грях с всевъзможни средства.  Вашият противник, дяволът - казва свети апостол Петър, - като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (1 Петр. 5: и по време на земния ни живот, и при отделянето на душата от тялото.  Когато душата на християнина, напуснала земното си жилище, се устремява през въздушното пространство към небесното си отечество, демоните я спират, стараят се да намерят в нея сродство със себе си, със своята греховност и падение, и да я смъкнат в ада, приготвен за дявала и неговите ангели (Мат. 25:41).  Те правят това според правото, което са получили" (еп. Игнатий, събр. съч. т. ІІІ, стр. 132-3).
          След падението на Адам, продължава еп. Игнатий, когато раят е бил затворен за човека и Херувим с огнен меч бил поставен да го пази (Бит. 3:24), главатарят на падналите ангели - сатаната - заедно с ордите на подчинените му духове, застанал на пътя от земята към рая и от тогава до спасителното страдание и животворното смърт Христова не допуснал по този път ни една човешка душа, разделила се с тялото.  Небесните порти се затворили за хората.  И праведниците, и грешниците слизали в ада.
          Вечните врати и непроходимите пътища се отворили само пред нашия Господ Иисус Христос" (стр. 134-5).  След изкуплението ни от Иисус Христос "всички, явно отхвърлили Изкупителя, завинаги са притежание на сатаната - техните души след раздялата с телата слизат право в ада.  Но и християните, склонни към грях, не са достойни за незабавно преселване от земния живот в блажената вечност.  Самата справедливост изисква тези склонности на християнската душа към греха да бъдат преценени и да се определи, какво преобладава в нея - вечният живот или вечната смърт.  И всяка християнска душа, след излизането й от тялото, я очаква справедлив Божий съд, както е казал светият апостол Павел: ,... на човеците е отредено да умрат един път, а след това - съд" (Евр. 9:27).
          За измъчване на душите, минаващи през въздушното пространство, тъмните власти са определили отделни съдилища и мъчения в забележителен ред.  В различните слоеве на поднебесното пространство, от земята до самото небе, се намират на стража пълчища от паднали духове.  Всяко отделение отговаря за различен вид грях и измъчва душата на него, когато тя стигне до това отделение.  Въздушните бесовски мъчения и съдилища се наричат в Отеческите Писания митарства, а духовете, които служат на тях - митари" (стр. 136).

Може би нито един аспект на православното есхатология не е бил толкова правилно разбиран, както въздушните митарства.  Много възпитаници на съвременните модернистки православни семинарии изобщо са склонни изцяло да отхвърлят това явление като някаква "късна добавка" към православното учение или като "измислено" царство, нямащо основание в Св. Писание, светоотеческите текстове или духовната реалност.  Тези студенти са жертва на рационалистическото образование, което недостатъчно тънко схваща както различните нива на тази дейстивителност, която често се описва в православните текстове, така и различните смислови нива, често срещани в библейските и светоотеческите текстове. Съвременното рационалистическо наблягане на "буквалното" значение на текстовете и "реалистичното" или приземно възприемане на събитията, описани в Свещеното Писание и житията на светиите, правят неясен или даже изобщо скриват духовния смисъл и духовния опит, които често служат за основни православни източници. Затова Владика Игнатий, който е бил, от една страна, "изтънчен" съвременен интелектуалец, а от друга - истински ревностен син на църквата, може да бъде добър посредник, с чиято помощ православните интелектуалци биха могли да намерят път за връщане към истинското православно предание.
          Преди да продължим изложението на учението на Владика Игнатий за въздушните митарства, ще споменем и предупрежденията на двама православни мислители - един съвременен и един древен - към тези, които започват да изследват отвъдната действителност.
          През 19 век Московският Митрополит Макарий пише следното за състоянието на душата след смъртта:  "Трябва обаче да отбележим, че както изобщо в изображението на нещата от духовния свят за нас, облечените в плът, са неизбежни повече или по-малко сетивните, понятни на човека черти, така, в частност те съществуват неизбежно в подробното учение за митарствата, през които преминава човешката душа след раздялата си с тялото. Затова е нужно твърдо да помним наставлението, направено от ангела на  преп. Макарий Александрийски: "приемай земните предмети тук като съвсем слабо изображение на небесните". Трябва да си представяме митарството не в груб , сетивен смисъл, а до колкото ни е възможно, в духовен, и да не се привързваме към частните особености, които изглаждат различни при различните писатели и разкази на самата Църква" (Митр. Макарий Московски, "Православно-догматично богословие", СПб, 1883, т. 2, стр. 538).
          Някои примери за такива подробности, които не трябва да се тълкуват грубо и сетиво, посочва св. Григорий Двоеслов в четвъртата книга от своите "Беседи", които, както вече видяхме, са посветени специално на въпроса за живота след смъртта.
          Така например, като описва следсмъртното видение на накой си Репеат, който видял един грешен свещеник да стои на върха на огромно клада, св. Григорий пише: "Репеат е видял приготвянето на кладите не защото в ада наистина горят дърва, но за да разкаже най-лесно на живите хора за преживяването си, той видял грешниците изгаряни от това, което при живите най-често поддържа веществения огън, за да се научат те, слушайки за известното, да се страхуват от това, което още не им е известно" (ІV, 31, стр. 314).
          На друго място, като разказва как един човек бил върнат обратно към живота след смъртта си поради "грешка" - всъщност трябвало да бъде повикан от земния живот някой си друг, носещ неговото име (това се е случило в съвременния "следсмъртен" опит) - св. Григорий добавя: "когато се случи това, внимателното му разглеждане ще покаже, че не е било грешка, а предупреждение. В безграничното Си милосърдие благият Бог позволява на някои души да се върнат в телата си скоро след смъртта, за да ги научи в края на краищата чрез виденията от ада да се страхуват от вечното наказание, в което не са повярвали само от думите" (ІV, 37).
          А когато на един човек посмъртно били показани златните райски жилища, св. Григорий отбелязва: "Разбира се, никой човек, притежаващ здрав разум, няма да възприеме тези думи буквално...  Доколкото щедрата милостиня се възнаграждава с вечна слава, то изглежда напълно възможно да се построи вечен дом от злато " (ІV, 37).
          По-нататък ще се спрем по-подробно на разликата между виденията от другия свят и истинските случаи на влизането в него след напускане на тялото (опитът от митарствата и много от съвременните "следсмъртни" преживявания явно принадлежат към последната категория), а за сега е достатъчно да си даваме сметка, че към всички контакти с отвъдния свят трябва да подхождаме внимателно и трезво. Никой, запознат с православното учение, няма да твърди, че митарствата не са "реални", че в действителност душата не минава през тях след смъртта. Но трябва да имаме предвид, че това става не в нашия груб материален свят, че макар там и да има време и пространство, те коренно се различават от земните ни представи, и че разказаното на земния ни език никога не може да предаде отвъдната действителност. На всекиго, който е добре запознат с православната литература, обикновено е ясно как да различи описваната в нея духовна реалност от привнесените подробности, които понякога могат да бъдат изразени на символичен или образен език.  Така например, не съществуват, разбира се, видими "къщи" или будки във въздуха, където се събират "данъците", а там, където се говори за свитъци или прибори за писане, с които се записват греховете, или за "везни", на които се претеглят добродетелите, или за "злато", с което са плащат "дълговете" - във всички тези случаи е правилно да разбираме тези образи като фигурални и поясняващи средства, използвани за изразяване на духовната реалност, с която душата се сблъсква в този момент. Вижда ли действително тогава душата тези образи поради постоянния си навик да вижда духовната реалност във веществена форма, или по-късно успява да си спомни преживяното посредством такива образи, или просто не може да го изрази по друг начин - всичко това е съвсем второстепенен въпрос, който очевидно не е изглеждал съществен за Светите Отци и житиеписателите на светиите, които разказват за подобни случаи.  Важно е друго - че съществува изтезаване от бесовете, които се явяват в страшен, но човешки вид, обвиняват новопредставения  за греховете му и буквално се опитват да уловят ефирното му тяло, което ангелите здраво държат - и всичко това става във въздуха над нас и може да се види от ония, чиито очи са отворени за духовната реалност.
          Сега да се върнем към изложението от еп. Игнатий на православното учение за митарствата.

                    Учението за митарствата е учение на Църквата. Несъмнено е, че свети апостол Павел говори за тях, когато възвестява, че на християните е отредена борба с поднебесните духове на злобата (Еф. 6:12). Това учение се намира в древното църковно предание и  в църковните молитвеници (стр. 138).
          Владиката Игнатий цитира много св. Отци, които учат за митарствата. Тук ще цитираме някои от тях.
          Св. Атанасий Велики, в написаното от него житие на св. Антоний Велики, описва как веднъж св. Антноний  "с настъпването на деветия час, като започнал да се моли преди храна, бил внезапно обзет от Духа и възнесен от Ангелите нагоре. Въздушните демони се съпротивлявали на издигането му;  Ангелите, спорейки с тях, искали да разберат причините за противодействието им, защото Антоний нямал никакви грехове. Демоните се стараели да покажат греховете, извършени от него още от раждането му, но Ангелите затворили устата на клеветниците с думите, че не трябва да се броят греховете от раждането му, които вече са заличени от Христовата благодат, а да представят, ако могат, греховете, сторени от него след приемането на монашеството, при което той се посветил на Бога. Демоните го обвинявяли, произнасяйки много нагли лъжи, но понеже нямали доказателства, за Антоний се отворил свободен път. Той веднага дошъл на себе си и видял, че стои на същото място, където застанал на молитва. Забравил за храната, той прекарал цялата нощ в сълзи и стенания, като размишлявал за множеството човешки грехове, за борбата с това войнство, за трудностите по пътя до небето през въздуха и думите на Апостола, който казва: "Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата.... на въздушната власт" (Еф. 6:12,  Еф. 2:2), който знаейки, че въздушните властници единствено това търсят, за това се грижат с всичките си усилия, за това се напрягат и стремят - да ни лишат от свободно достигане на небето, ни увещава: "приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден...  та да се засрами противникът, понеже не ще има да каже нещо лошо за вас" (Еф.6:13, Тит. 2: (стр. 138-139).
          Св. Йоан Златоуст, като описва смъртния час, учи: "Тогава ни трябват много молитви, много помощници, много добри дела, голямо застъпничество от Ангелите, докато минаваме през въздушното пространство. Ако при пътуването в чужда страна или град се нуждаем се нуждаем от водач, то колко по-необходими са ни водачите и помощниците, за да ни преведат покрай невидимите вождове и властници на световните господари на въздуха, наричани и гонители, и митари, и събирачи на данъци!" (Слово за търпението и благодарността и за това, да не плачем безутешно за умрелите, което в Православната Църква е определено да се чете на седмата събота след Пасха и при погребение на починал).
          Св. Макарий Велики пише: "Като чуваш, че под небесата се намират реки от змейове, уста на лъвове, тъмни власти, огън, който гори и смущава всички членове на тялото ти, не знаеш ли, че без да приемеш залога на Светия Дух, при излизането на душата от тялото те ще я уловят и ще й попречат да се издигне до небесата" (Беседа 16, гл. 13).
          Св. Йоан Затворник, един от авторите на "Добротолюбие" (VІ в.), учи, че християните трябва "ежедневно да виждат пред очите си смъртта и да се грижат как по-добре да стане излизането им от тялото и минаването на властниците на тъмнината, които има да срещнат във въздуха" (Слово 5:22).  "Когато душата излезе от тялото, придружават я Ангелите, а насреща й излизат тъмните сили, като желаят да я задържат и да я изтезават, за да намерят в нея нещо свое" (Слово 17).
          Също и св. Исаакий, презвитер Иерусалимски (V в.), учи:  "Ще ни настигне смъртният час, ще дойде, и няма да го избегнем. О, ако князът на света и на въздуха, който има да ни посрещне тогава, намереше беззаконията ни нищожни и незначителни и не можеше да ни изобличи според желанието си!" (Слово за трезвостта, Добр., т.2).
          Св. Григорий Двоеслов (+ 604) пише в своите "Беседи върху Евангелието": "Трябва сериозно да размишляваме колко страшен ще бъде за нас смъртният час, какъв ужас ще бъде тогава на душата ни, какво припомняне на всичките ни зли дела, каква забрава за отминалото щастие, какъв страх и каква боязън от Съдията. Тогава злите духове търсят в излизащата от тялото душа делата й; тогава те изваждат на показ тези грехове, към които са я предразположили, за да отнесат съучастничката си на мъчения.  Но защо да говорим само за грешната душа, щом злите духове идват даже при избраните умиращи и в тях също търсят своето, ако са имали някакъв успех? Сред хората е имало само Един, Който преди страданието Си без страх е казал:  "Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо" (Йоан. 14:30). (Слово върху Евангелието, 39, върху Лк. 19:421-47; еп. Игнатий, т. ІІІ, стр. 278).
          Св. Ефрем Сирин (+ 373) описва смъртния час и съда на митарствата така: "Когато дойдат страшните войнства, когато божествените пратеници заповядат на душата да напусне тялото, когато, повличайки ни със сила, ни отвеждат в неизбежното съдилище, тогава като ги види, бедният човек цял се разтреперва като от земетресение, целият се тресе...  божествените пратеници, като издигат душата, се изкачват нагоре през въздуха, където са началствата и властниците, и господарите на света от вражеските сили. Те са нашите зли обвинители, страшните митари, описвачи на грехове, събирачи на данъци; те ни посрещат по пътя ни, описват и пресмятат греховете и всичко записано за този човек, греховете от младостта и старостта му, волни и неволни, извършени с дело, дума, помисъл. Голям страх е там, голям трепет за бедната душа, неописуемо притеснение изпитва тя от безбройното множество, пълчища от врагове, които я обкръжават, клеветят я, за да не й позволят да се издигне на небето, да се засели в света на живите, да влезе в страната на живота. Но светите Ангели, като вземат душата, отвеждат я със себе си" (св. Ефрем Сирин, събр. съч. М., 1882, т. 3, стр. 383-5).
          Богослуженията на Православната Църква съдържат многобройни споменавания на митарствата. Така например в "Октоиха", творение на св. Йоан Дамаскин (VІІІ в.) четем: "В часа на моя край от бесовските ръце, Дево, ме избави от съда и оценката, от страшното изпитание, от горчивите митарства, от злия княз, Божия Майко, и от вечното осъждане" (глас 4, петък, тропар 8, песните от канона на утренята).
          Или:  "Когато от плътския съюз на живота душата ми иска да се отдели, тогава ми се яви, Владичице, и събраните безплътни врагове разпръсни, и челюстите им съкруши, с които искат да ме погълнат безмилостно, за да премина безпрепятствено покрай князете на тъмнината във въздуха" (глас 2, утренята в събота, стихири на стиховните). Владика Игнатий привежда седемнадесет подобни примера от богослужебните книги, но и този списък, разбира се, не е пълен.
          Най-задълбоченото изложение на учението за въздушните митарства от ранните Отци на Църквата може да се намери в "Слово за излизане на душата" на Св. Кирил Александрийски (+ 444), което винаги е било включвано в изданията на църковонославянския Псалтир, приспособен за богослужебна употреба. Между другото св. Кирил казва това "Слово":  "Прочее, какъв страх и трепет очакват душата в оня ден, когато тя ще гледа страшните, диви, жестоки и безмилостни, и безсрамни демони, застанали пред нея като мрачни етиопци! Защото и само по себе си това видение е по-страшно от всяка мъка, и като го гледа, душата се смущава, вълнува, страда, тревожи се, и бърза да се скрие при Божиите ангели. Затова се държи душата за светите ангели, докато минава през въздуха, и като бива издигана, среща се с митарствата, които преграждат пътя нагоре, и задържат, и пречат на издигащите се души - всяко митарство за своите грехове ги изобличава... всяка страст душевна и всеки грях имат своите митари и мъчители."
          Много други св. Отци и преди, и след св. Кирил говорят за митарствата или споменават за тях. Като цитира много от тях, гореспоменатият историк на църковната догматика заключава: "Такава непрекъсната, постоянна и повсеместна употреба в църквата на учението за митарствата, особено сред учителите от четвърти век, е неопровержимо свидетелство, че то им е предадено от учителите от предишните векове и се основава на апостолското предание" (Митрополит Московски Макарий. "Православно догматическо богословие", т. 2, стр. 535).

Православните жития на светии съдържат многобройни и понякога живи разкази за това, как след смъртта душата минава през митарствата. Най-подробното описание може да се намери в житието на св. Василий Нови (26 март), където се предава разказът на блажена Теодора пред ученика на св. Григорий за това, как тя минала през митарствата. В разказа се споменават двадесет отделни митарства и се посочва за какви грехове се  прави проверка на тях. Епископ Игнатий доста подробно излага този разказ (т. ІІІ, стр. 151-8). Той не съдържа нищо съществено, което да не се съдържа в други православни източници за митарствата, затова тук ще го пропуснем, за да цитираме някои от тези други източници, макар и по-малко подробни, но придържащи се към същата схема на събитията. Имайки предвид малката достъпност на разказа на бл. Теодора и важността му за съвременния православен читател, счетохме за нужно да го включим в състава на приложение V (бел на прев.).
          В повестта за воина Таксиот (Жития на светиите, 28 март) например се разказва, че той се върнал към живот след шест часа, прекарани в гроба, и разказал следното:  "Когато умирах, видях да стоят пред мене някакви етиопци, чийто вид беше много страшен, и душата ми бе обзето от тревога. После видях двама много красиви юноши и душата ми веднага се устреми към тях, като че ли излитайки от земята. Започнахме да се издигаме към небето, а срещу нас на пътя ни бяха митарствата, които задържат душата на всеки човек и всяко от тях я измъчва за различен грях - едно за лъжа, друго за завист, трето за гордост - и така всеки грях има във въздуха свой мъчител. И ето, видях в сандъка, носен от ангелите, всичките си добри дела, които ангелите сравниха със злите ми дела. Така минахме през тези митарства.  Когато наближихме до небесните врати, стигнахме митарството на блудството и там страшните същества ме спряха, като започнаха да показват всичките ми блудни плътски дела, извършени от детството ми до смъртта, и ангелите, които ме водеха казаха: "Всички телесни грехове, които извърши, докато беше в града, Бог ти прости, защото ти се покая за тях." Но враждебните духове ми казаха:  "Когато обаче ти излезе от града, в полето извърши блудство с жената на човека, който обработва земята ти".  Като чуха това, ангелите не намериха добро дело, което да противопоставят на този грях, оставиха ме и си отидоха. Тогава злите духове ме хванаха, започнаха да ме бият и после ме понесоха надолу; земята се разтвори и аз, воден по тесни тунели, през тесни и вонящи цепнатини, стигнах до самата глъбина на адските тъмници."
          Владика Игнатий цитира и други случаи на минаването през митарствата в житията на св. Великомъченик Евстратий (ІV в. 13 декември), св. Никон от Костанция Кипърска, който видял много души, минаващи през митарствата (ІV в. 23 декември), св. Симеон Едески, заради Христа Юродив (ІV в. 21 юли), св. Йоан Милостиви, патриарх Александрийски (VІІ в., Пролог на 19 декември), св. Макарий Велики (19 януари).
          Епископ Игнатий не е познавал многобройните ранни православни западни източници, които никога не са превеждани на гръцки или руски език и просто изобилстват с описания на митарствата. Употребата на названието "митарства", изглежда се ограничава с източните автори, но описваната в западните източници "реалност" е идентична.
          Например св. Колумба, основател на островния манастир на Иона в Шотландия (+ 597), много пъти през живота си е виждал във въздуха битката на демоните за душите на починалите. Св. Адамнан (+ 704) разказва за това в написаното от него житие на светеца. Ето един от случаите.
          Веднъж св. Колумба събрал монасите си и им казал:  "Да помогнем с молитва на монасите на абата Комгел, които сега потъват в Телешкото езеро, защото в този момент те се сражавали във въздуха със силите на злото, които се стараят да завладеят душата на чуждоземеца, потъващ заедно с тях."  После, след молитвата, той казал: "Благодарете на Христа, защото сега светите ангели посрещнаха тези святи души, освободиха чужденеца и тържествуващо го спасиха от войнстващите демони."
          Св. Бонифаций, англосаксонски "апостол на германците" (VІІІ в.), предава в едно от своите писма разказа, чут в Уенлок от устата на един монах, който умрял и след няколко часа се върнал към живота. Когато излязъл от тялото си, "подхванали го ангели с такава чиста красота, че не можел да ги гледа..."  "Те ме понесоха - казал той - високо във въздуха..."  По-нататък той разказал, че през времето, когато е бил извън тялото си, толкова много души напуснали телата си и се събрали на мястото, където се намирал, че му се струвало да са повече от цялото население на земята. Той казал още, че там имало тълпа от зли духове и славен хор от небесни ангели, и че злите духове и светите ангели водели ожесточен спор за душите, излезли от телата си, като демоните ги обвинявали и утежнявали греховния им товар, а ангелите облекчавали този товар и посочвали смекчаващи обстоятелства.
          Той слушал как всичките му грехове още от младостта, които или не е изповядал, или е забравил, или не осъзнал като грехове, викат против него, всеки със своя глас, и скръбно го обвиняват...  Всичко, което бил направил през всичките дни на живота си и отказал да изповяда, и много от това, което не смятал за грях - всичко тава сега викало срещу него със страшни думи. И по този начин злите духове, като изброявали пороците му, обвинявали го и намирали доказателства за обвиненията си, определяли даже и времето и мястото на греха - така доказвали злите му дела...  И ето, като събрали на едно място и пресметнали всичките му грехове, тези древни врагове на човека го обявили за виновен и безспорно подвластен на тях.
          "От друга страна - казал той, - малките, жалки добродетели, които притежавах недостойно и несъвършено, говореха в моя защита...  И тези ангелски духове в безграничната им любов ме защитаваха и поддържаха, а леко преувеличените ми добродетели ми се струваха много по-големи и красиви, отколкото някога съм могъл да проявя със собствени сили..."

В споменатата по-горе книга  "Невероятно за мнозина, но истинско произшествие" можем да се запознаем с реакцията на типичния "образован" човек от нашето време при срещата с митарствата по време на 36-часовата му "клинична смърт".  "Като ме хванаха под ръка, Ангелите ме изнесоха от болничната стая на улицата направо през стената. Смрачаваше се, валеше едър тих сняг. Аз го виждах, но не усещах студ и въобще разлика между температурата в стаята и на двора. Очевидно тези неща бяха загубили значението си за измененото ми тяло. Започнахме бързо да се издигаме и докато траеше това, пред моя поглед се откриваше все по-голямо и по-голямо пространство, и накрая то прие такива ужасяващи размери, че ме обзе страх при съзнанието на моята нищожност пред тази безкрайна пустош...  Идеята за времето изчезна от ума ми и не зная колко дълго още сме се издигали, когато изведнъж се чу най-напред някакъв неясен шум, а после, като се появи отнякъде, към нас с викове и кикот взе да се приближава тълпа от някакви отвратителни същества.
          Бесове! - с необикновена бързина съобразих аз и се вцепених от някакъв особен, неизвестен дотогава за мен ужас. Бесове!  О, колко ирония, колко най-искрен смях би предизвикало у мен само преди няколко дни нечие съобщение не само за това, че е видял бесове със собствените си очи, но дори, че допуска съществуването им като твари от определен вид!  Както подобаваше на "образован" човек от края на деветнадесетото столетие, под това название аз разбирах лошите склонности, страстите на човека, поради което самата тази дума за мен имаше значение не на име, а на термин, определящ известно понятие. И изведнъж това "известно определено понятие" застана пред мен в живото си олицетворение!...
          Като ни обкръжиха от всички страни, бесовете с викове и шум искаха да ме дадат на тях, стараеха се някак да ме хванат и изтръгнат от ръцете на Ангелите, но очевидно не смееха да направят това. Сред техния невъобразим и също толкова отвратителен за слуха, колкото и те самите бяха за зрението, вой и врява аз улавях понякога думи и цели фрази.
          - Той е наш, той се отрече от Бога - изведнъж закрещяха те едва ли не като един, и при това толкова нагло се хвърлиха срещу нас, че от страх за миг изчезнаха всичките ми мисли.
          - Това е лъжа! Това не е истина! - исках да извикам аз, когато се опомних, но услужливата памет ме накара да замълча. По някакъв непонятен начин изведнъж си спомних едно съвсем малко, нищожно събитие, което при това принадлежеше към отдавна отминал период от моята младост, за което, струваше ми се, никога не бих могъл да се спомня."
          Тук разказвачът се връща към един случай от студентските си времена, когато веднъж по време на разговор на отвлечени теми, каквито често се водят между студенти, един от другарите му изказал следното мнение: "Но защо трябва да вярвам, когато мога с еднакво основание да вярвам и в това, че няма Бог? Не съм ли прав?  И може би наистина Го няма?"  На което той отговорил:  "Може и да Го няма." Сега, застанал на митарствата пред бесовете - обвинители, той си спомня:
          "Тази фраза беше в пълния смисъл "празна дума"; необмисленото изказване на моя приятел не можеше да предизвика у мен съмнение в съществуването на Бога и аз даже не следях разговора особено внимателно - и ето, сега се оказа, че тази празна дума не е изчезнала безследно във въздуха; аз трябваше да се оправдавам, да се защитавам от издигнатото срещу мен обвинение, и така се потвърди евангелския разказ, че ако и не по волята на познаващия тайните на човешкото сърце Бог, то поради злобата на врага на спасението ни наистина предстои да дадем отговор и за всяка празна дума.
          Това обвинение очевидно беше най-силния аргумент на бесовете за моята гибел и те като че ли взеха от него нова сила за смелите си нападения срещу мен; накрая те се завъртяха около нас с неистов рев, като преградиха по-нататъшния ни път.
          Спомних си за молитвата и започнах да се моля, като призовавах на помощ всички светии, които знаех и чиито имена ми дойдоха на ум.  Това обаче на уплаши враговете ми. Жалък невежа, християнин само по име аз едва ли не за пръв път си спомних за Тази, която се нарича Застъпница на християнския род.
          Вероятно обаче поривът ми към Нея е бил горещ, вероятно така е била препълнена от ужас душата ми, че едва бях споменал името Й, когато около нас изведнъж се появи някаква бяла мъгла и започна бързо да обвива отвратителното бесовско пълчище. Тя го скри от очите ми, преди то да се беше отделило от нас. Ревът и кикотенето ми още дълго се чуваха, но постепенно отслабваха и ставаха все по-глухи, по което разбрах, че страшното преследване ни е оставило" (стр. 41-47).

И така, от многобройните примери може да се види какво важно и незабравимо изпитание за душите след смъртта е срещата с бесовете във въздушните митарства. То обаче не се ограничава задължително с времето веднага след смъртта. По-горе видяхме, че преп. Антоний Велики е видял митарствата по време на молитва, когато бил "извън тялото си". Преп. Йоан Лествичник описва случай, станал с един монах преди смъртта му: "Един ден преди кончината си той изпаднал в истъпление и с отворени очи се оглеждаше ту надясно, ту наляво около леглото си, като че ли измъчван от някого; понякога той казваше гласно пред всички, които бяха около него: "да, действително, това е истина, но заради това аз постих толкова и толкова години". А друг път: "не, не съм правил това, лъжете", после отново казваше: "така е, наистина е така, но аз плаках и служих на братята". Понякога даже възразяваше: "не, вие ме клеветите". На нещо друго той отговаряше: "така е, действително, и аз не зная, какво да кажа за това, но Бог е милостив". Наистина страшно и потресаващо зрелище беше това невидимо и безмилостно изтезание и, което бе най-ужасното, обвиняваха го и за неща, които не беше извършил. Уви! Мълчаливецът и отшелникът говореше за някои от прегрешенията си така: "дори не зная, какво да кажа затова", макар че бе прекарал в монашество около четиридесет години и имаше дара на благодатни сълзи... Докато траеше това мъчение, душата му се отдели от тялото и остана неизвестно, как е завършил съдът и какво е решил, и каква присада е последвала" (Йоан, игумен на Синайската планина, "Лествица", Слово 7:50).
          Действително срещата с митарствата след смъртта е само една особена и заключителна форма на тази обща битка, която всяка християнска душа води през целия си живот. Владика Игнатий пише:"Както възкресението на християнската душа от греховна смърт се извършва по време на земното й странстване, също така тайнствено тя бива измъчвана тук, на земята, от въздушните власти, бива пленена или освободена от тях; при издигането й във въздуха тази свобода или плен само се откриват" (т. ІІІ, стр. 159).
          Някои светии, като например преп. Макарий Велики (някои от учениците му видели това), минавали митарствата и се издигали покрай бесовските "митари" безпрепятствено, защото се борили с тях в този живот и са спечелили битката. Ето как описва това житие писателят:  "Когато настъпи времето на кончината на преподобни Макарий Велики, Херувимът, който бе неговият Ангел-Пазител, придружен от голямо небесно войнство, дойде за душата му. Заедно с безбройните Ангели бяха слезли от небето множество апостоли, пророци, мъченици, светители, преподобни, праведници. Демоните се събираха на редици и тълпи по митарствата, за да гледат издигането на Духоносната душа. Тя започна да се възнася, като стояха далеч от нея, тъмните духове викаха от своите митарства: "О, Макарий! С каква слава се удостои!" В това време той бързо се издигаше към небето. От другите митарства въздушните властници отново ми викаха: "Наистина, ти избяга от нас, Макарий!" "Не - тепърва трябва да бягам." Когато той вече влизаше през небесните врати, бесовете ридаеха от злоба и завист и крещяха: "Истина е! Избяга ти от нас, Макарий!" Той им отговори: "Закрилян от силата на моя Христос, аз избягах вашите козни" (скитски патерик). С такава велика свобода великите божий угодници минават през въздушните страхотии, защото в земния си живот влизат в непримирима борба с тях и като ги победят, дълбоко в сърцето си придобиват голяма свобода от греха, стават храм и светилище на Светия Дух., който прави словесното Си обиталище непристъпно за падналите ангели" (еп. Игнатий, т. ІІІ, стр. 158-159).

В православното догматическо богословие минаването през въздушните митарства е част от частния съд, чрез който се решава съдбата на душата до Страшния съд. Както частният съд, така и Страшният съд се извършват от ангелите, които са оръдия на Божията справедливост:  "Тъй ще бъде при свършека на света: ще излязат Ангелите и ще отлъчат злите измежду праведните, и ще ги хвърлят в огнената пещ" (Мат. 13:49-50).
          Православните християни са щастливи, защото имат учението за въздушните митарства и частния съд, ясно изложено в светоотеческите писания и житията на светиите, но всъщност всеки човек, дълбоко размишляващ дори само върху Свещеното Писание, ще достигне до едно много сходно учение. Така например протестантът евангелист Били Греъм пише в книгата си за ангелите:  "В момента на смъртта духът напуска тялото и се движи през атмосферата. Но писанието ни учи, че там се крие дяволът. Той е "князът на въздушната власт" (Еф. 2:2).
          Ако очите на познанието ни бяха отворени, ние може би щяхме да видим, че въздухът е изпълнен с враговете на Христа - демоните. Щом сатаната е могъл да забави с три седмици ангела, изпратен при Даниил на земята, можем да се представим какво противодействие може да очаква християнинът след смъртта...  Моментът на смъртта - това е последната възможност за сатаната да нападне истинно вярващия човек, но Бог изпраща Своите Ангели, за да ни пазят през това време" (Били Греъм, "Ангелите - тайните вестители на Бога", Ню Йорк, 1975).

Напълно ясно е, че всичко разказано в тази глава съвсем не е онзи "обратен филм" За собствения живот, който толкова често се споменава в съвременните "следсмъртни" преживявания. Този "филм", често появяващ се преди смъртта, няма в себе си нищо божествено, нищо общо със съда, и изглежда по-скоро като психологическо преживяване, повторение на изминалия живот под контрола единствено на собствената съвест. Отсъствието на съд и даже споменатото от мнозина "чувство за хумор" на невидимото същество, присъстващо по време на "обратния филм", са преди всичко отражение на ужасяващата несериозност на хората от Запада по въпросите на живота и смъртта. И това обяснява защо индусите от "изостанала" Индия имат по-заплашителен опит от смъртта, отколкото повечето хора от западния свят - даже и без истинската Христова светлина те все още са запазили по-сериозно отношение към живота, отколкото мнозинството хора от лекомисления "следхристиянски" Запад.
          Минаването през митарствата, което е своеобразен пробен камък за истинността на следсмъртния опит, въобще не се споменава в съвременните случаи и причината за това не е трудно да се открие. По много признаци - отсъствието на ангели, които идват за душата, отсъствието на съд, лекомислеността на много от разказаното, дори самата краткост на времето (обикновено пет-десет минути вместо няколко часа или дни в житията на светиите и другите православни източници) - е ясно, че съвременните случаи, макар и понякога да са поразителни и необясними по известните на медицината закони, не са много задълбочени. Ако тав наистина са преживявания на смъртта, те включват единствено самото начало на следсмъртното пътешествие на душата - те стават, така да се каже, в предверието на смъртта, Преди Божията присъда над душата да стане окончателна (за което свидетелства идването на ангелите за нея), докато душата все още има възможност по естествен път да се върне в тялото.
          Предстои ни обаче да дадем задоволителни обяснения на случаите, ставащи в наше време. Какво представляват дивните пейзажи, които така често се наблюдават? Къде се намира този "небесен" град, който виждат умиращите? Каква е тази "извънтелесна" сфера, с която някои несъмнено се сблъскват в наше време?
          Отговорът на тези въпроси може да се намери в изследвания, чийто характер е съвсем различен от този на гореспоменатите православни източници, в една литература, основана също на личния опит и много по-задълбочена в наблюденията и изводите си, отколкото съвременните "следсмъртни" случаи. Това е литературата, към която се обръщат и д-р Моуди, и другите изследователи, и в която те намират действително забележителни паралели на клиничните случаи, предизвикали несъмнен интерес към живота след смъртта.

Епископ Игнатий (Брянчанинов) е бил в Русия през 19 век един от водещите защитници на православното учение за въздушните митарства. Невярващите и модернистите започнали да му се подиграват. Не по-малко твърд защитник на това учение е бил и епископ Теофан Затворник, който го е разглеждал като съставна част на цялото православно учение за невидимата битка или духовна борба с бесовете. Тук цитираме едно от изказванията му за митарствата, взето от тълкуванието на осемдесети стих на 118-и псалм:  "Да бъде сърцето ми непорочно в Твоите наредби, та да се не посрамя."  "Пророкът не споменава къде и как "да не се посрами". Най-скорошното непосрамване става при надигането на вътрешните борби...
          Втория момент на непосрамване е смъртния час и минаването през митарствата. Колкото и нелепа да изглежда на умните глави мисълта за митарствата, минаването през тях е неизбежно. Какво търсят тези митари у преминаващите? Търсят да намерят у тях своя стока. А каква е тази стока? Страстите. И тъй на когото сърцето е непорочно и чуждо на страстите, у него митарите не могат да намерят нещо такова, за което да се заловят, напротив - добрината, която им е противна, ще порази самите тях като със стрелите на мълнията. Един много образован човек възразил на това с ето такава мисъл - митарствата се представят като нещо страшно, а нали е твърде възможно бесовете да са не страшни, а нещо прелъстително според всичките видове страсти, като ги показват на минаващата душа една след друга. Когато по време на земния живот от сърцето са изгонени страстите и са вкоренени вместо тях добродетели, тогава, каквито и прелъстителни неща да показваш, душата, нямаща влечение към тях, ще се отвърне с погнуса и ще отмине. А когато сърцето не очистено , към каквато страст то е най-привързано, към нея се устремява душата при митарствата. Бесовете я приемат уж като приятел, а после решават какво да правят с нея. Значи много е съмнително душата, в която има все още влечение към предмета на някоя страст, да не се посрами на митарствата. Посрамването тук е в това, че душата сама се хвърля в ада.
          Окончателното посрамване обаче ще бъде на Страшния съд, ред лицето на всевиждащия Съдия" ("Сто осемнадесети псалом", тълкувание на еп. Теофан, М., 1891).