Много мина, мъничко остана - коя от нас ще бъде следващата Ноемврийска мама?

Бях сутринта на тонове и д-рката не ги хареса и ми каза в 17 часа пак да отида, но не в кабинета и, а в болницата и ако има нещо не ок с тоновете, те ще и звъннат. Отиваме ние с мъжа ми и тоновете пак някакви хипертонични, звъннаха и и тя дойде. Води на критичния минимум, лоши тонове, ден преди нова година. Исках да предизвика нормално раждане, но не посмя, незнаела кога нещата са станали такива каквито са и се страхуваше за бебето дали ще издържи(намерих я тази докторка защото е привърженик на нормалното раждане, седмица преди раждането буквално и не ме беше следила тя). Събраха екипа за 15 мин, през които ми направиха клизма - организмът ми последните дни беше започнал да се изчиства и не ми се и хапваше и почти нищо не излезе. За тези, които се притесняват от тази процедура - не е неприятно, поне за мен не беше. Последва душ, скоростно подписване на документите, които естествено не можах да прочета. След това катетър, незная защо не ми го сложиха след поставянето на упойката, беше най-неприятното и болезнено от цялата процедура. Качиха ме в операционната, поставиха упойката, сложиха чаршафа и до 4-5 минути малкият изплака. Директно ми го дадоха да го видя и цункам и го взеха за процедурите, които им правят. Толкова се развълнувах и плаках, че ми дадоха някакво хапче за успокоение явно. Питаха ме как се казва, а аз от вълнение и сълзи не можех да кажа. До края на операцията беше скучно, слушахме някакво рок радио и така. После ме свалиха в стаята, там, където раждах нямаше интензивно и дойде мъжът ми, които беше отишъл да ми донесе най-необходимото от вкъщи. Беше видял бебо, за кратко го бяха поставили в кислород (незная как точно се казва). Донесоха ни го и го сложиха в леглото до мен. Взех го, заговорих му и той ме погледна така, с едни големи ококорени очи, сякаш аз съм всичко за него, познаваше ме и сякаш се радваше да ме види очи в очи. Не ми дадоха да го поставя на гърда, незная защо. След това го взеха, аз започнах да излизам от упойката и взех да треперя жестоко. Беше вече към 10 вечерта и мъжът ми си тръгна. Изкарах нощта и се раздвижих на следващия ден преди обяд. После се мъчихме с малкия да се кърмим, но той само спинкаше и трудно ни се получаваше. Като се прибрахме вкъщи малко по малко се закърмихме и така около 9 месеца. За първи път влизах в болница през живота си и бях наплашена, но се преживява и не е страшно, най-важното е, че се срещаш със смисъла на твоя живот и няма по-хубаво от това.