През НОЕМВРИ за късметче всяка мама ще е с бебче!- Тема № 19

Ще започна разказа си от деня преди раждането.

Тъй като вече се бях примирила, че ще преносвам, започнах усилено да правя дълги и доста уморителни разходки по около 3 часа на ден с малки почивки. Имах мускулна треска на краката, но не спирах, че и седенето в къщи още повече ме депресираше. Вечерта хапнах доста обилно и даже си позволих да пия една чаша червено вино. Легнах си с мисълта, че на другия ден ще ходя на запис на тонове в болницата, в която ще раждам. През нощта усетих лек дискомфорт, като преди цикъл, но не обърнах внимание и си заспах сладко до към 6, когато болките се засилиха. Станах, направих си кафе, къпах се и през цялото време успокоявах майка ми, че това не може да е началото на раждането, защото се чувствам много добре и болката е напълно търпима. Опитах се да засичам контракции, но бяха много нерегулярни и аз реших, че не е време още. Погледахме телевизия, разхождах се, а майка ми вече минала по този път не можа да изтърпи и извика такси. Не исках да я стресирам допълнително и не се противих. Имах само едно условие, да не казва нищо на мъжа ми, че ако ни върнат от болницата само ще съм го уплашила излишно.
В родилното на болницата бяхме към 8.30

Отделението беше претъпкано. Санитарки и акушерки хвърчаха на всички посоки, защото до този момент вече бяха приети поне 5 момичета /датата 11.11 беше предпочитана и имаше доста секции/ В приемния кабинет ми се скараха защо идвам с нерегулярни контракции, но след прегледа се установи, че съм с 5 см разкритие shok, за което аз даже и не подозирах, поради факта, че болките ми все още бяха напълно търпими. От там задължителните процедури по приемане и подготвяне за раждане и към 10 бях готова за следващ преглед, след който сантиметрите ми вече бяха 7. До тук всичко беше като по учебник. Абсолютно всичко си вървеше гладко, докато не прецениха, че не е нужно да оставам в предродилна, а е по добре да ми включат системата с окситоцин и да ме преместят направо в родилна. От тук започва и лошата част на моя разказ, за който се извинявам на четящите и още неродили мамчета sad
В позата, в която бях на магарето и окситоцина, който ми включиха болките ставаха все по нетърпими, а аз нямах още пълно разкритие. Не ми стигаше и това, ами и кислородната маска, която ми сложиха утежни дишането ми. За около час получих пълно разкритие, но бях толкова изтощена, че не можех да различа началото и края на контракциите. Пукнаха ми водите и се оказа, че са зелени и има някаква инфекция, та малкия трябваше да се извади по най- бързия начин. За отношението на д-р Жекова не искам и да споменавам, заключила съм го като спомен от самото раждане, но начина, по който викаше, обиждаше и бързаше, че имала още родилки отекваше в мозъка ми и не можех да се съсредоточа върху напъните. Времето с пълно разкритие ги притесни, тоновете на бебко отслабваха и решиха да подготвят залата за секцио. Опасяваха се, че е оплетен в пъпната връв и за това не може да слезе през родовия канал. Не знам дали има някакъв майчин инстинкт или бебчо ми е помогнал, но с един напън в 12.25 се появи най- безценния ми подарък Не проплака веднага, оказа се, че наистина е оплетен в пъпната връв и от задържането по време на напъните имаше малко хематомче от дясно на главичката. Акушерката ми го показа и в миг сякаш всичко спря. Беше най- красивото нещо, което някога съм виждала. Забравих всичко в този момент, не чувах какво ми говореха, не усещах шиенето без упойка, не разбрах даже кога са ми извадили и плацентата. Бях като хипнотизирана !
Оставиха ме в коридора, вместо в родилната зала, защото имаше още 2 момичета, които през това време са  приети за раждане. Не ми пукаше вече къде съм и какво се случва. Исках по най- бързия начин да звънна на майка ми, която единствено след първия преглед успях да предупредя, че ще раждам всеки момент. Чухме се, успокоих я, че плачеше и се обадих на мъжа ми да му съобщя радостната новина. Той милия звънял като обезумял, но аз през цялото време бях без телефон и нямаше как да се чуем. Вече пътуваше към София, майка ми го беше предупредила. Избухна в сълзи, когато му казвах мерките. Поревахме си малко, аз полежах около час два и ме преместиха в стаята. Попитах кога ще мога да си го видя, но не получих абсолютно никакъв отговор. 2 часа след раждането, още не ми казваха какво е състоянието на детето. След като минаха да проверят как съм, казаха, че Дани има инфекция, която е причинена най- вероятно от боледуване по време на бременността /най- вероятно болно гърло nea/ и ще полежи в интензивно отделение докато преценят лекарите. Не ме свърташе на едно място. Независимо от мноооото шевове, които имах сновях из стаята като луда и се чудех какво да направя. Вечерта не издържах и коцук коцук, отидох до неонатологията да си видя детенцето. С 300 зора и убеждаване ме пуснаха за 5 мин. Сънчо спеше толкова сладко. Говорих му през цялото време, а той се усмихваше сякаш разбираше какво казвам. Имаше абокат на ръчичката, от която му вливаха 2 вида антибиотик Не спах цяла нощ. Сутринта отново отидох да се моля да ми го донесат, но безрезултатно. Вече на 2-рия ден от престоя, след хиляди ходения и досаждане на неонатолозите ми го оставиха в стаята и идваха само по 2 пъти на ден да му преливат антибиотика. Кърмата ми слезе и се хранихме доволно.
По график трябваше да ни изпишат в четвъртък. Поради инфекцията, която имаше малкия, решиха, че е добре за него да му продължат терапията още 2 дни, а мен да изпишат Е да ама не... пощурях. Беше станало и объркване в резус фактора ми и се оказа, че съм с положителен. Доста от вас знаят колко изследвания, притеснение и страх беше като разбрах, че съм отрицателен. Исках си ваксината, а те ме убеждаваха, че съм с положителен и няма нужда да се слага. Пердето ми беше паднало и отидох в консултативния кабинет да си търся отговорите. Заплаших, че ще подам жалба, ако не ми гарантират достоверността на изследването. Вдигна се страшна пушилка Двете кокошки, които ме убеждаваха, че няма смисъл от каквито и да е действия извикаха Жекова/ тя завежда отделението/, да се разправя с мен. Не знам дали ме позна или какво, но опита да ме успокои. Звънна на шефа на кръвен център София, за да потвърди за положителния резус фактор чрез повторно изследване. Нервите ми наистина не издържаха и казах на докторката, че не излизам от болницата без детето. Така и стана... смилиха се над мен с уговорката да не раздухвам много много случая