Да се оплачем...

Аз пък да се оплача от бабата под нас - развъдник на огромни черни хлебарки...
Вкъщи е чисто и нямаме, но не смея да отворя нощем балконската врата, защото са пълчища.

Заявила съм смяна на водомер, така ни задължават - да ги сменяме през 10 години, няма как. Идва един младеж и започнва да цъка как няма нужните инструменти за точно този тип и това било само и единствено в компетенциите на техния най-добър техник - Бацила. Обаче Бацила е на море и чак за след месец ще стане, дотогава ще сме си на база. Надявам се поне Бацила да има нужните инструменти и да не трябва да викаме Тенията примерно.
С разлагащ се труп на долния балкон имах грижи миналата седмица, не просто грижи, но лично се наложи да го изчегърнам с една ламарина и да почистя 

  ужасТ.


Има една девойка,за втори път влиза в магазина ни,държи се ужасно нагло и се заяжда,честно,едвам се въздържам,иде ми да я "превъзпитам" и да я пратя с бързия влак обратно в джунглата от където е дошла

Искам да се оплача от майка ми. Преди няма и час ми вдигна кръвното по телефона, а аз не смея да съм по-остра, защото тя хич не е добре със здравето.
Искам да я хвана и здраво да я натупам докато най-накрая не се осъзнае 

Оплаквам се, че днеска си правих тест за бременност и е негативен. Тъпо ми е , сухано ми е, а след час сме на рожден ден. За капак имам чувството, че мъжа ми хич и не се трогна, а той е този, който ми повтаряше, че иска дете. Оплаках се...

За първи път пиша тук, но много се ядосах и имам нужда да споделя. Ядосах за нещо свързано с колеги, с които нашата фирма работи. Звънят те миналата седмица за дефектирал продукт - звъни обаче управителката, която в момента не е в магазина и не знае подробности. Аз чинно звъня на колегите от сервизната ни база (фирмата, в която работя е вносител на въпросния продукт) и ги уведомявам. Отговор - питай за цвят и точен модел и утре ще им приготвим нов за смяна. До тук добре - НО аз цяла седмица звъня по 1-2 пъти на ден минимум в магазина да ми дадат отговор на тези много сложни въпроси. Е отговор не получих и днес ми звъни една от служителките във въпросния магазин и понеже клиентите са при нея явно реши да си измие ръцете с нас и ми заявява "Ама това стои при нас от 1 седмица и отговор от вас няма". Да, ама не позна. Понеже в гаранционните карти пише и телефон на клиента, въпросната я видях днес (гаранционна карта, не служителката), защото изведнъж много се разбързаха и донесоха повредения продукт. Освен замяната си направих труда и на клиента да звънна - да се извиня за забавянето, но и да уточня, че не е по наша вина. Е клиентката беше супер де - още преди да приключа с извиненията ми каза, че напълно разбира, че не е при нас проблема. НО на мен си ми остана едно такова неприятно чувство. Всичко можеше да приключи за 1 ден и доволен клиента да остане и т.н., но заради неясно какви причини, клиентите си стояха без работещ продукт повече от седмица. 

Искам да избягам някъде, искам почивка, просто съм на предела на силите си........
Диагнозата на баща ми наистина се оказа рак на белите дробове, правиха му операция. Консултирах се с лекари, няма да понесе каквито и да е лечения, химио-лъче, аз и за това не искам да им казвам на него и майка ми.
Голяма лудница ми е, живея в стрес да не разбере, говорих с лекарите, уж написаха неразбираемо за него епикризата, ще говоря с лекуващите му в родния ни град......като се замисля, ако не бях толкова упорита и твърдоглава, можеше и никога да не разберем, проблема е от повече от година, симптомите са като на пушач от 50г, какъвто е и той, неизлекувани плевмонии каквито има.......понякога си казвам, че не трябваше толкова да съм настоятелна и да разбирам.....сега полагам макс усилия да скрия всичко.........не мога да му кажа, нито на него, нито на майка ми, какво да му кажа, болен си, неизлечимо, ще умреш/ колкото и да е грубо/........два месеца обикалях с бебето по болници, после и баткото с нас......искам да избягам, да не мисля и забравя....сякаш никога не се е случвало...сама съм си виновна, а нищо не мога да направя........

aniram***
+1
Kак ми се иска всичко да се окаже един кошмар и като се събудя всичко лошо, което ми се случва и предстои да ми се случва да не е реалност....
И ми е тежко, и ми е празно. Нищо не ме радва.... И по-зле ще става, когато се потвърдят съмненията. 

Кураж, момиче! Не може ли поне да кажеш на майка си? Тя му е съпруга, цял живот са заедно, редно е да знае. А за него - нека тя да прецени или говорете двете. Според мен хич няма да й харееса, ако после разбере, че си крила от нея. Не можеш да криеш вечно, то ще се разбере в един момент, най-малкото пак ще опрете до лекари.

Aniram, кураж!
Преди 18г. минахме през този кошмар с баща ми. До последно имаше 2 комплекта документи - с истинската диагноза и една по-благоприятна, за пред него. До последно й вярваше, чак последната седмица преди да си отиде, се усъмни, сякаш, но нищо не каза.

Ани, писали сме си и в другата тема, мила, не бягай, а бъди до баща си, колкото се може повече. Прави разни дребни жестове за него, казвай по някоя мила дума, говорете си истински. Прави неща, които после, в часовете на буквална инсомния, каквито дойдоха при мен, ще ти носят истинска утеха. Защото идва ден, когато остават само и единствено спомените, мъката и усещането за безвъзвратност.

Мама толкова ми липсва, че направо ми иде да вия. Минаха 11 дни от смъртта й и с всеки нов усещам още по-осезаемо и по-осезаемо липсата й. Нито мога да спя, нито да ям. Как и ще работя, не ми го побира акъла.

Да, повече време с него.
Моят баща почина от рак на белия дроб, 2 години се мъчи, беше наясно...мина през всички етапи на терминално болните - гняв, агресия, примирение...
Повече време заедно, направи за него това, друго не можеш.

Ани, разбирам, че ти е много трудно и с децата, чак ме е яд как никой не ти помага с тях и не ти влиза в положението, но поне знаеш, че имаш семейство.
Много пъти си мисля, че ако имах семейството(не само майка ми и баща ми) би ми било малко по- леко...

Благодаря за подкрепата.
Оказа се, че от многото приятели и познати, всички се сещат за мен, само когато имат нужда от помощ.

Аз съм едно дете, и нищо, че живея на 500км от родителите ми, имаме доста силна емоционална връзка. Ежедневно говоря и с двамата по 2 пъти по телефона, те се виждат и с децата по скайп.
Баща ми е повече от два месеца в Сф, но другата седмица ще го приберем  в родния град, вече се чувства и по-добре, след операцията.
На майка ми, и казах всъщност, но тя не го понесе, и за това, после я излъгах след операцията, че всичко е било съмнения, които не са се оправдали. Хистологията е показала друго, махнали са проблема и сега е по-добре. Когато казах на майка ми, тя всеки ден беше пред криза по телефона и почти плачеше, трябваше и нея да успокоявам...... просто няма да го понесе, отделно ще каже и на баща ми.....той доста се беше притеснил след операцията, защото трудно се възстановява, дори се беше отчаял......за това и няма да му кажа, това ще го сломи......

Нямам достатъчно време да обърна внимание на децата. Да, те са винаги с мен, но аз съм емоционално на друго място. На баткото не съм чела приказки, не помня от кога. Искам и на децата да обърна внимание, а съм толкова изнервена и притеснена, че едва се сдържам. Трябва да съм силна и не се издавам пред децата, пред баща ми......искам малко почивка, за да презаредя.

Няма кой да ми помага, защото майка ми гледа баба ми, а вуйчо ми се прави на приятно разсеян. След няколко конфликта с него, е обещал да я вземе, да видим дали няма да измисли нещо, за да не го направи. Казала съм му, че баба ми отива в старчески дом, ако не я вземе, и тя продължава да се държи безобразно и вдига кръвното на майка ми с вечните си недоволства и претенции. Ако не беше баба ми, родителите ми отдавна щяха да живеят в Сф. близо до нас.....но майка ми нали с нейния криворазбран дълг, имам предвид, че има и брат, и ангажиментите към баба ми са и на двамата , не само нейни....но вуйчо ми така си е свикнал, майка ми нали от 17г. си има ангажимент с баба ми, а той дори по празници не се обажда да попита как са.......е, да, но майка ми вече не може да се грижи за двама болни и е време ситуацията да се промени

Оплаках се, мисля се чувствам по-добре.
Благодаря

aniram 
Съжалявам!. Помисли обаче - докога можеш да издържиш така? Емоционално и психически ще рухнеш. Трябва да има някой, който да ти помага не само физически - с децата, ежедневие и пр., а и да си поделите товара на диагнозата. Ако знаеш само ти и ти се налага да живееш с тази мисъл, и да криеш и да успокояваш същевременно - ще се побъркаш!Помисли за себе си също