365 тайни от моя живот ...тема №2

ZinaSt, много се радвам  за теб И аз мисля, че е хубаво да си изживееш тръпката сега, когато й е времето, а във времето ще стане ясно какви са посоките 

Кофти работа са недоизживените тръпки - все нещо ги мислиш, копнееш, напомнят ти за себе си, покой нямаш и се пренавиваш .... и ако не се изживеят, когато им е времето, а по-късно, то не е същото 

---

Sourcherry  изживей я тази тръпка такава, каквато е 

И гуш по другата тема 
Може би всеки има своята пропаст, която трябва да прескочи, за да надскочи себе си. И за да успее, трябва да бъде достатъчно силен, да обича себе си и да бъде обичан. Ти набираш инерция, сила и ще скочиш, когато си готова 

Алена, тайната ми е, че няма изживяване, то не е възможно да се обясни. Правих опити да си обясня, но не мога. Достатъчно зряла и умна съм, за да знам, че не е илюзия, не е въображаемо, защото не ни свързват онези неща, които се случват при обвързаните с дом и деца.
Аз бягам, той бяга - аз към него и от него, той към мен, аз към него. Кръговрат, емоции, усещания, които неописуемо се сливат.
Пораснах сякаш, всичко е така тайно пазено от нас, в огромното ми желание да няма наранени и няма да има. Но мисълта, че го има, че е там, че има чувство, което е толкова взаимно ми дава огромни заряди да летя, в иначе преглътнатите емоции и трепети.
Всичките ми теории се превърнаха в пух и прах, изопачено ми се струва всичко онова, което съм смятала за правилно и за принцип. Друга съм, но поне вече се намерих и ме има... в сърцето му, в мислите му, в погледа му...
Много хаотично звуча, който иска да прескача и да не чете. Не мога да тая повече, буря е, ураган, някакъв огромен тайфун от емоции, който се опитвам да усмиря и май успявам.
Но.... искам, не бих се отказала, просто защото се случва веднъж, не може да е повторяемо, просто няма начин...

Sourcherry, ако можеш така....и по този начин....само че....колкото и да е силен емоционално един човек...накрая му идва прекалено.
Аз не мога така....или имам нещо, или го нямам....
Гоненици не признавам, не мога да се правя и на духовно извисена и да си мечтая някак платонически, или пък не за друг човек...
Не мога да си кажа.....ами то сега не става, то има пречки, не искам да има наранени....наранени винаги има....и колкото по-бързо един човек го приеме и разбере и свикне с тази мисъл....толкова повече ще му помага това в бъдеще.

Sourcherry 
Струва си, щом те кара да се чувстваш така! 

Sourcherry, само един мъж е истинския - последният от описаните. А от такъв мъж никога няма да искаш да избягаш, на него никога няма да му хрумне да бяга и после да се връща... Изобщо, всички сме преживявали и другите мъже, но един е истинският!

Онзи ден разбрах, че и дебела и слаба да си, все е кофти усещането за човека и много малко жени наистина се приемат, и се харесват такива, каквито са. Моя приятелка е много слаба, на тези години, на които вече сме, лицето и е болезнено слабо. Заговорихме се на масата за здравословно хранене и една от другите дами директно я попита: ама ти колко килограма си. И при все, че тя цял живот варира между 40-43 кг с дрехите и изглежда като дете, отговори: ами 47-48 кг. съм. При което отсрещната страна и каза: ооо, не може да си толкова и мисля, че това много я подразни, и засегна, защото и пролича. Гледам как и някоя сочна дунда като я питат колко килограма си, тя все гледа да спести поне десетина, та даже 20, а тази моя любима приятелка, добави 5, за да изглежда по-стойностна в собствените си очи, защото виждайки я никой няма да повярва, че е почти 50 кг.
Булимията е страшна, мъчителна... Докато нещото, провокиращо я, не се отстрани, няма измъкване. Идва и си отива на периоди, свързани с човека, заради когото се сдобиваме с булимия. Докато майка ми беше жива, на периоди ме връхлиташе гадното нещо и ме мъчеше с дни. Откакто я няма на този свят, се спасих от два проблема, за които лекарите ми казваха, че изцяло са свързани с отношенията ми с нея, а аз не вярвах, че при уж здравомислещ човек като мен, това е възможно. Вторият проблем беше кожен дори! Не можех да си обясня как кожата ми реагира по подобен начин заради това, че ние двете не се понасяме, но е факт - три месеца след смъртта ѝ аз в един ден просто осъзнах, че вече нямам кожен проблем, който ме мъчеше години наред нелечимо.

Ох, Бижу, бръкна ми в мозъка и сърцето с тоя пост. И аз имам кожен проблем от 22 години. Голяма борба водих с него, той се модифицираше непрекъснато. В един момент си казах, че го приемам като част от мен и няма да се чувствам грозна и непривлекателна заради нещо, което имам 15-20 дни в годината.
Но от известно време ме мъчи точно тая идея - че проблемът е свързан с един от най-близките ми хора (въпреки че за пръв път възникна няколко месеца преди да се запознаем) или още по-лошо - с неправилното ми отношение към определена категория факти в моя живот, което променям от няколко години насам, но не съм стигнала до пълен успех...

Чери, много си ми симпатична, но ще си позволя
да коментирам ... 

Просто се поставям на мястото на жената на
твоя човек и ми става ...тежко. Ти си знаеш,
разбира се, голям човек съм.

И една тайна от мен в тази връзка. Бях на
20 г., когато хлътнах по женен мъж. Не ми
пукаше много, че има жена и деца. Не
допуснах развитие на нещата, но не защото
беше семеен. Почти 20 г. по-късно толкова
се упреквам за случката, точно защото се
поставям на мястото на жена му, която отгоре
на всичко и познавах.
 

Не съм се поставяла на мястото на жената на някои мъж никога.
И сега не се поставям.

Имала съм връзка с женен мъж, на 20г. бях и аз.
И с жена му се запознах в последствие. Тя си го знаеше какъв е.
Скрупули и вина не съм изпитвала.
После се разделиха, тя си намери друг мъж.

А се упрекваш, защото...? За такава връзка не са ли нужни двама?

Да, двама се иска и ги имаше ....
Писах набързо и без подробности...

Никога не съм има проблеми със съвестта си за такива неща.
Още повече, че никога не съм била от жените, които правят първата крачка или свалят някого- който е бил с мен винаги е трябвало да се потруди, да ме ухажва и прочие.
Но и винаги съм била дискретна и не съм допускала да се разбира и някой да страда  

Имам всичко. Но пак не ми е достатъчно. Искам още любов. Искам. Но у дома.

Тайната е, че умирам от страх, сънувам кошмари, мисля че колегата ми  иска ... да влезе в някакви интимни отношения с мен. На никого не съм казала, от срах, от срам. Моля се, да не съм усетила правилно.

Морал... кво беше това ? По отношение на тази връзка нямам никакви скрупули.
То така е устроено всичко, че тя няма как да разбере, абсолютно сигурно.

Тя е с него и здраво го държи, оковала го е - красив, успешен, зрял, известен... няма да го пусне, а аз не го искам в този смисъл. Така че с нея сме квит.

Няма как любовницата да се поставя на мястото на жената...човекът, който трябва да помисли за нея е мъжът й. Както и в обратния вариант не любовника, а жената трябва да помисли за човека до нея...дори и в такава конфигурация са нужни двама...не може да се обвинява пришълеца.
Понякога съвестта ми се обажда поради едно такова преживяване...но само понякога...беше много хубаво, радвам се, че изживях онзи момент, макар и след това да проливах сълзи за невъзможното, мисля, че такива моменти трябва да се изживяват за да си дадеш равносметка върху някои неща, докато не се случат винаги ще са на пиедесетал и ще бъдат прекрасна и идеални.

Все още съм пълна с морал. Не знам след 1 година или 2, дали ще бъда... но сега искам нещата да са истински морални. До този момент вече 35 години ме води откритостта и честността...така го чувствам.