(Пред)пролетHa ... шекерено-бонбонена - ТР ТЕМА 57

....Есента започнах работа като нередовна учителка в отдалечено село с преобладаващо турско население. Класна ръководителка на 3 клас. Хората бяха дружелюбни. Децата мили и обичливи. Колегите - сърдечни. На първия учебен ден получих планина от букети. Чувствах се прекрасно. Бях уважавана и зачитана. Повечето учители бяха млади като мен и също учеха. Имахме сходни проблеми. Разбирахме се добре. За първи път в живота си се чувствах на място. Намерих си нова приятелка. Учителката по френски език. Месно момиче. Викаха и Галя, но се казваше Гюлшен. Беше слаба, дребна, с огненочервена коса и луничаво усмихнато лице. Беше много енергична и неуморна. Нямаше спокоен ход, винаги подтичваше. Имаше най-звънливия и заразителен смях, който някога бях чувала. Беше толкова фина и нежна, че човек трудно можеше да проумее мечтата и да строи язовири. Гюлшен без колебание беше отказала да влезе в друга специалност. Беше решена да опитва всяка година докато не я приемат точно това. По-късно, когато се опознахме добре и бяхме започнали да си доверяваме тайни, тя ми сподели, че се подготвя да кандидатства в университет в Истанбул. Семейството и твърдо беше решило да се изсели.....

.....Когато дойде пролетта баща и замина за Турция. Отиде да купи къща в Истанбул. Върна се да вземе дядо и и баба и. Щеше да ги устрои и да се върне за останалите. Раздялата на възрастните хора с дома им, с гробовете на предците им, с родното село, с природата, с роднините и приятелите беше сърцераздирателна. Прегръщайки ги осъзнах, че много скоро Гюлшен и всички тези любими хора няма да са до мен. Толкова дълго махах след колата,  плаках и ридах, че уплаших Гюлшен, майка и и сестричката и. Никога не бях плакала така в живота си. Изплаках си всичката мъка от детството и несбъднатата любов.
Гюлшен замина веднага след края на учебната година. Трябваше да мисли за кандидатстването в университета в Истанбул. Обещахме си да си пишем редовно, да се чуваме по телефона и да им отида на гости.....

....Започнах да обмислям разговор с Гюлшен. През годините на раздялата ни си пишехме често. После поразредихме. Гюлшен беше приета в желаната специалност. Учеше къртовски. Следваше мечтата си бавно и методично. Родителите и много се гордееха с нея. Беше отлична студентка и се дипломира първа във випуска си. По този повод им гостувах за първи път в Истанбул. Беше приказно преживяване. Домът им беше скромен, но уютен. Намираше се в квартал Авджилар, заселен с много изселници от България. Церемонията в университета беше парадно-тържествена. Гюлшен получи златен медал и награда – специализация в Америка. Толкова бях щастлива за нея. Смяхме се и плакахме. Радвахме се една на друга. Цяла седмица двете обикаляхме по музеи и исторически забележителности. Бях запленена от красотата на Истанбул и Босфора. Не можех да откъсна очи от гледката на огромните мостове свързващи европейската и азиатската част на града. Бях безкрайно щастлива да тичам и спортувам по крайбрежната алея. Да ям вкусната храна. Да си припомням езика. Гостуването свърши бързо и ние отново се разделихме. Цялото семейство ме изпрати със сълзи на очи. Чувствах ги толкова близки, че сърцето ми кървеше от раздялата. Подновихме кореспонденцията си.Пишехме си дълги и подробни писма. Описвахме искрено всички чувства и емоции, които ни вълнуваха. Приятелството ни макар и от разстояние беше здраво и истинско. След завръщането си в Турция Гюлшен започна работа в голяма държавна компания. Държавата осъществяваше сериозни проекти. Строяха се водни каскади и язовири. Гюлшен беше из цялата страна, понякога и в чужбина. Пращаше ми картички с кратки бележки. Знаех винаги къде е и какво прави. Нямаше никакъв личен живот. Нямаше време за сериозни връзки. Беше се отдала на работата си също като Васил. Не мислеше за деца. Казваше, че има време. Но, не беше така, времето летеше. И за двете ни. Наближавахме 40, а бяхме сами, без смисълът на живота - децата. С навлизането на компютърните технологии и интернет общуването ни стана много по-лесно и постоянно. След училище се прибирах на село в бащината къща, пусках скайп и си говорех със семейството на Гюлшен. Всички бяха живи и здрави. Баба Айше беше малко оглушала и се надвиквахме, но беше с ума си и постоянно ме учеше  и наставляваше. Все ме канеше да им отида пак на гости. Майка Лейля ми се караше, че не се храня редовно, намираше ме за прекалено слаба. Дядо Ремзи не говореше много, но очите му грейваха като ме видеше на екрана на компютъра. Татко Ахмед се тревожеше дали има кой да ми подготви дърва за зимата, да ремонтира покрива и постегне къщата. Всички тихо цъкаха как е възможно да живея сама и мъжът ми да не се грижи за мен. Прави бяха, но не можех да го призная на глас. Знаех, че той няма вина за това. За повече от 15г живот не можах да го обикна. Не можах да му родя дете. Не можах да го направя щастлив. Нямаше какво да го задържи при мен. Не им споделях за лечението си, те деликатно не ми задаваха въпроси. Често баба Айше и майка Лейля ми намекваха, че в Истанбул има много добри болници, с добри доктори. Виждаха мъката на лицето ми, искаха да ми помогнат без да ме обидят. След безпътицата в лечението ми у нас и многото добри отзиви за Истанбул реших да отида на преглед. Тук бях сама, там щях да имам подкрепата на хора, които ме обичаха, които обичах. Те бяха станали истинското ми семейство. Писах подробен имейл на Гюлшен. Разказах и какво съм решила. Какво съм проучила. Към коя болница съм се ориентирала. Тя беше във възторг.  Наскоро си беше купила самостоятелно жилище в квартал Бакъркьой. Щях да отседна там. Достатъчно близо до семейството и в същото време свободна и самостоятелна....

....Светещата дантела на първия мост над Босфора приковаваше погледа. Улиците бяха пусти и притихнали. Огромният град, стъпил на два континента и милионите му обитатели все още спяха. Няколко таксита чакаха пред входа и водачите им любопитно поглеждаха с надежда към мен. Седях вкаменена. Омагьосана. Сетивата ми не успяваха да поемат и обработят цялата красота на мястото и мига. За първи път от много години не се страхувах от нищо и от никой. Леко се притеснявах, но имах предчувствие за нещо хубаво. Беше ми добре. Все едно се прибирах у дома след дълго отсъствие.
   Не усетих кога минаха часовете и Гюлшен долетя с очуканият си  джип. Беше станала отличен шофьор. След една здрава прегръдка, полята с малко сълзи и хълцания, натоварихме куфарите и потеглихме към дома и. Той се намираше в спокойният и сравнително отдалечен от шумотевицата на града квартал Бакъркьой. На изток от центъра. Хубав, уреден и спокоен квартал достатъчно далеч, но и достатъчно близо до всички важни институции. В Йенимахале, в неголям затворен комплекс на име Везувий,  Гюлшен си беше купила кокетен просторен апартамент.
   Развиделяваше се когато пристигнахме. Мраморно море искреше от първите лъчи на слънцето. В далечината се виждаше отсрещния бряг, а на отсамния стърчаха мачтите на множество яхти акостирали в пристанището. Докато се опитвах да обхвана с поглед морето Гюлшен рязко зави и влезе през отварящата се парадна врата на комплекса. От едноетажна къща до входа подтичваше дребен тантурест чичко. Гюлшен му махна с ръка и продължи по алеята, направи няколко завоя и спря пред едно от четирите пет етажни блокчета, от които се състоеше Везув конакларъ....