Болката от раздялата с любим човек

И аз съм изключително мноого чувствителна и дори мазохистка (бях де) по душа и са ми трудни разделите. Даже досега мен са ме зарязвали (две връзки съм имала), никога не съм успявала аз да сложа точката.. докрай! Първия ми приятел ме заряза мен, бях на 21 за което съм му адски благодарна, защото аз не мога да виждам обективно да гледам себе си и да зарязвам хората. Много рев, сълзи.. излезнах даже тогава на обща среща с новата му приятелка, но в крайна сметка го преодолях. Втората ми връзка изкарах доста тежко емоционално вътрешно раздялата.. не съм ревяла много, защото в крайна сметка се оказа, че съм се разделила с някакви мои планове и илюзии, а връзката даже не е била сериозна. Но толкова се бях филмирала, че дълги години не успявах да се отскубна от обекта, просто защото той ме възприемаше за развлечение и не искаше да ме зареже. Стигнах до там, че се появи друг човек, който да ме изскубне от тази заблуда. И сега вече идва третия етап от живота ми - ако реша да съжителствам с някого, (камо ли брак, евентуално деца...) не знам как ще преживея пак загуба. Казвам загуба, а не раздяла защото този път мисля, ако реша да се обвържа сериозно, ще е за човек с когото само смъртта да ни раздели. Тоест след 20-30 и т.н. години. Тогава колко ще ми е тежко не искам и да си помислям. Щом след всяка раздяла си мисля за самоубийство (но само мисловно, в духа на любовната мъка, а не че съм самоубийца), тогава не знам как ще се чувствам...  

А тия дето казват нали си здрав, нахранен имсш покрив над главата, квити там любовни мъки.. просто да си гледат работата. Казвам го защото и нашите така са ме "възпитавали" и опявали, а никак не е редно това. Любовта е много важно нещо в живота на човек и е способна да направи много злини. Особено на такъв човек като мене... който осмисля живота си чрез любовта, а не работа или други занимания. Няма точна формула за справяне с мъката.. това идва според типажа на човека и неговия вътрешен свят. Сега.. и аз срещнах чувстсителен човек до себе си като мен, за първи път ми се случва в живота и може би това е любовта.
Нещото, което наисгина ме интересува и искам да разбера за тези, които имат щастлив брак и са омъжени е как са срещнали мъжа си? Дали са го търсили или той е дошъл случайно/по съдба в живота им? Защото съм си изтрила всички акаунти в сайтове за запознанства вече.. нещо се уморих да търся цял живот това правя и мисля да се концентрирам върху работа/образование и да чакам нещата да дойдат както Бог е рекъл, както се казва, по съдба. Урока, който си научих от грешките е, че насила хубост не става.. ако нещо има да се случва, то ще стане от само себе си. Но определено и сегашния човек, когото срещнах преди години е резултат от търсенето ми тогава. Но сега просто смятам да прекратя всякакви умишлени търсения. Просто ще си живея живота.. те така май се получават нещата.

Не съм го търсила изобщо. Бях сама няколко години след 1 брак с насилник, и след една разсипваща връзка, за която по-назад споменах. И много добре си бях. Бях си казала, че хич и да не намеря повече никой, не ми пука, защото съм си самодостатъчна. Просто в един момент той ме намери. Бяхме колеги, харесвах го, но не съм се замисляла по този въпрос, а и той пазеше дистанция. Той бил влюбен в мен, но поради еди какви си причини, не ми казал нищо. Мина някакво време, и ми каза. Отначало разбира се опипа почвата, и като видя, че явно и аз имам нещо към него, вече ми каза всичко, което чувства. И никога не сме си правили някакви такива номерца, като например "няма да казвам това, да не би да помисли, че съм отчаяна" или други такива. Беше напълно откровен с мен, и аз с него също. Казахме си всичко за миналото. Направи ми много голямо впечатление в началото с изречението, което ми каза: "Виж, всичко е много просто. Аз те обичам и искам да съм с тебе. ". Даде ми да разбера, че и да има пречки, няма да се откаже. А пречки имаше колкото искаш. Но в крайна сметка, минаха почти 2 години, преодоляхме спънките и се събрахме.

И много правилно си го написала: "Каквото има да става, ще стане от само себе си". Наистина е така. И ако почнеш да насилваш нещата, от това нищо хубаво няма да излезе, а после човек горчиво може да съжалява. Опита ми - с бившия ми мъж - побойника. Толкова бях влюбена в него, че обърнах едва ли не света, за да съм с него и да се оженим. Ако не бях толкова настоятелна и вечно тичаща след него, може би след няколко месеца "занимаване с мен", той щеше да ме остави, защото просто природата му е такава. Но аз не, та не, с него ще съм. А, на ти сега, като ти е толкова акъла. Бой, тормоз, 6 години. Както и да е. Хепи енд, откачих се, макар и много трудно. Но от тогава разбрах какво значи поговорката "Внимавай какво си пожелаваш".

curse,

Любовта е изключително важна, да..
Но докато тя ти зависи от друг човек, няма как да е истинска..
Не вярвам, че може да си щастлив истински, когато щастието ти зависи от друг.
Така се нарушава балансът и затова следват изневери, раздели и тн..

И мене много ме болеше, защото колкото повече си инвестирала във връзката /чувства, емоции, мечти, блянове, копнежи/ толкова повече ще боли. Истината е че всичко отминава с времето и с новата любов. 

Не бъди наивна! Не можеш да предречеш или да знаеш дали цял живот ще изкараш с този мъж.

Естел бързоход - е да, но всеки иска да е така.
Free and wild - бях в същото положение като твойто 4 години, насилвах нещата, до безумие настоятелна, но се радвам, че този човек беше толкова твърд и "не се даде на никоя". Цитирам неговите думи. никога не се стигна до съвместно съжителство, камо ли брак, слава богу направо настръхвам като си го помисля. Той си живееше в чужбина, аз тук, виждахме се отвреме навреме и така. Но ми създаде страшни илюзии и бях в капан 4 години, заради това в момента избягвам всякакви нови илюзии за нови връзки. Радвам се, че си се разделила с него и си намерила любовта в крайна сметка. При мен баща ми бе по-властен човек като по-малка и заради това се получи този лош вкус с мъжете. Сигурно и при теб има нещо такова иначе няма откъде една жена да стои и да търпи такъв побойник (като твоя). 

Exquisite не е така.
Ако една любов е истинска няма зависимости и обрати. Там просто хората се допълват от само себе си.
Зависимости, изневери и раздели има когато просто хората не са един за друг и не гледат в една посока. В този случай единия е съвестния, а другия просто се чуди как да кривне от пътеката. Познавам такива хора, но за всяка манджа си има похлупак в крайна сметка.
Преди време се видях с един стар познат и няма да описвам каква промяна видях. И не в него, ами в себе си и това как съм го възприемала. Преди въобще не осъзнавах колко подло и долно нещо е изневярата (особено в брак) и това да пийваш помалко след работа и да шофираш. Точно това нещо видях в него и спрях да контактувам с този човек. Ами една стара съученичка от училище - станала е надута, високомерна и излиза с женени мъже, това нормално ли е? А в училище ми беше уж най-добрата приятелка. Затова казвам, че човек израства и трябва да си преоретизира кръга от хора, с които общува, било то приятели, връзки и т.н. Без този филтър... винаги ще си в проблеми.

И моя баща е властен човек, но по-скоро моите грешки идваха от там, че на 19 бях безумно тъпа, ако мога така да се изразя. В смисъл, че може би защото баща ми винаги много ме е пазил, едва ли не на въже, почти никога не ми разрешаваше да излизам, камо ли с преспиване някъде. Така че може да се каже, че нямах никакъв опит и бях сляпа и глупава, и вярвах на всичко и на всеки. Толкова явно съм се радвала на свободата си като станах студентка, че първият мъж, който ми обърна внимание (побойника), ми се виждаше като някой зрял, мъдър, невероятен и изключителен човек. НИЩО ПОДОБНО. Но разбира се, човек трябва сам да се осъзнае за нещата, защото родителите като ти казват, че не одобряват, ти си викаш: "Да бе, да, ти ще ми кажеш, аз по-добре знам". Голяма грешка.

Въпросната разсипваща връзка след първия ми брак - баща ми пак не одобряваше. Имало е за какво. Много алкохол, от 10 години с една жена, с която нямат брак, но имат дете, ама били разделени ... Общо взето сме имали истинска връзка за не повече от 3 месеца, след което се събра отново с нея. И от там нататък - цели 4, почти 5 години аз се разсипах от рев, от страдание, той ме търсеше с обяснения, че аз съм единствената, обаждаше ми се сигурно веднъж на 2 месеца, виждахме се някъде - САМО виждане и някоя и друга целувка и това е. След виждането - потъва вдън земята, нямам никаква връзка с него, защото това сигурно е най-асоциалният тип на света. Няма скайп, няма за постоянно телефон в него, няма и няма начин да се свържеш. Но иначе: "Ако имаш нужда от нещо, само ми кажи". Как?
Истината е, че чак когато се появи сегашният ми мъж в живота ми, и ми показа какво значи "обичам те" не само на думи, чак тогава прогледнах. Един ден установих, че въобще не мисля вече за онзи, че не рева като чуя някоя "наша" песен, че не ми се обръща сърцето като някой ми спомене неговото име ... И така нататък. Едва тогава си изгладих напълно отношенията с баща ми, защото имаше период, в който нито искаше да ме вижда, нито да ме чува, а после уж сдобрени, но все се отнасяше с подозрение към мен.
Ами нали всеки заслужава като обича, на обичта му да се отвръща истински, а не само на думи. Но просто сами трябва да го осъзнаем. Става от само себе си и с времето. Това е.

P.S. Изключително съм горда от себе си от това, че може би година, след като вече бях със сегашния ми мъж, онзи ме намери в скайп (направил си), и както не бяхме се виждали и чували от мнооооого месеци, ми написа да съм отидела до тях да се видим, липсвала съм му. Ма няма проблеми, аз съм на разположение по всяко време, когато на теб ти е удобно. Тъпанар. Написах му, че нещата отдавна не са същите, пита ме защо, и аз му казах: "Вече не те обичам". Замръзна. След известно мълчание ми написа: "Ти никога не си ми говорила така ..." и аз му казах: "Просто прогледнах". След което го изтрих, и после го блокирах. Това е нещо, което преди не бях способна да направя. И най-важното - не ми трепна нищо.
Голям урок. Големи уроци. И защо трябваше да си го причиня?

free - страхотен пост

И аз прогледнах.. преди няколко месеца. При мен с баща ми беше обратното - никога не ме е закачал за нищо, аз си правех каквото исках и от там идваха кашите. Просто бях като теб адски глупава и наивна. Но си права, човек с времето израства и осъзнава грешките си. Като казах властен за моя баща, имах предвид че беше алкохолик (сега вече не пие, на години е) и съм ставала свидетел като по-малка на доста грозни сцени. Животът му никак не е бил цветен. Преди известно време имаше приятелка, с която се напиваха и заедно правеха всякакви мизерии, но се разделиха и така. Ако се върна назад във времето ще се сетя за още неща, особено от неговото пиянство, грубички думи и т.н. но вече минало заминало. Чак сега разбрах какво отражение е имало това върху психиката ми, преди въобще НЕ го осъзнавах за нередно, когато някой ми каже, че съм тъпа и т.н. (това се е случвало с бившия ми "приятел").Единственото нещо, за което най-много съжалявам и ще се окаже трудност за вбъдеще, надявам се да го преодолея е аборта,който правих преди години. Надявам се след години все по-малко да се сещам за него и да се престраша някой ден на деца и семейство.
Иначе за бившия да- същата история като теб wild and free. И той продължава да ме търси -2-3 пъти годишно, когато се прибере тук, знае ми телефона, но вече като чуя неговия глас просто затварям или не вдигам тел-а, ако разпозная номера му, защото вече и ги забравих (има няколко номера). Осъзнах просто, че ме търси за секс (както в твоя случай) и че, това не е любов, както съм си въобразявала. Те много хора ми казваха още отначалото, че това не е връзка и този човек не струва (вкл. и баба ми), но аз бях мноого заслепена. Пък и като "нямам родители", които да ми забраняват и дават акъл в главата. Баща ми винаги е казвал след време ще осъзнаеш грешките, е мерси.. и така. Важното е, че се отлепих от това положение и сега имам съвсем друго мислене. Аз даже не съм се занимавала да обяснявам на бившия, че съм прогледнала и т.н., то това се вижда с действията ми.. както преди време се изрази една съфорумка тук - на кого ще се обясняваш, на него или на себе си. Всичко е от нашата глава - ние каквото сме си въобразили, само Господ може да ни е на помощ.

Здравейте!Минаха почти 3 месеца от раздялата,не се виждаме,не се чуваме,не си пишем,изтрила съм го от скайп и фейсбук...Само от сърцето ми,от мислите ми е много трудно да го изтрия...Да,болката е малко по различна вече.Не е онази пареща и нетърпима,постоянна болка,както в началото,но я има и все още е много силна.Има дни в които по малко мисля за случилото се и сякаш се чувствам добре,но има дни в които  съм много тъжна,много самотна,както в самото начало..Сякаш всичко започва отначало.Все още нищо не съм забравила.Най-елементарни неща ме връщат към спомени с него.Нормално ли е това?Може би е твърде рано да очаквам друго.Аз съм много чувствителен човек,а такива хора забравят бавно.Историите,които чета тук ми вдъхват кураж и вяра,че някой ден и аз ще се отърся от болката.
Силно се надявам след време да напиша тук,че вече съм добре,но кога ще стане това,само времето ще покаже...

3 месеца са малко време. Дай воля на емоциите си, ще отмине . На мен ми трябваше 1 година, за да спре. Имаше моменти , в които се молех това да се случи. Случи се. Бавно, постепенно, но стана.Успех

Предполагам, че още си твърде млада, че живота не те е научил да подминаваш разделите с едно махване на ръката и смело да продължиш напред. От моя опит, който съм натрупала във времето знам със сигурност, че не си заслужава да се страда толкова силно за мъж. Просто приеми, че това не е бил твоя човек и че вероятно нещата сега, се случват по този начин, за да дойде нещо по-добро. Трябва да се научим да се съхраняваме, защото после никой и нищо не може да ни върне нервите и сълзите.

Опитвам се да мисля по този начин.Толкова много усилия полагам да мисля,че така е трябвало да стане,че е за добро...Но когато си обичал някой силно и си живял с него и сте имали много мечти за бъдещето,трудно се забравя наистина,много трудно...И преди съм имала раздели,пак не ми е било леко,но по някакъв начин тези хора са ми падали в очите,заради лошото си поведение спрямо мен и по лесно съм ги забравяла,а и съм била по малка..Сега съм на 32г. и е много по трудно.Мислех,че това ще е последния ми мъж и че никога няма да се разделим...Той не ме е обиждал никога,винаги се е държал прекрасно с мен и може би затова ми е много трудно да го забравя...Но,не гледахме в една посока за бъдещето,плановете ни,желанията ни се различаваха...,както и да е...
Бях се посъвзела малко,започнах да приемам нещата и не знам защо преди 2 дни сякаш всичко рухна,пак същата пареща болка,пак сълзи,пак мисли-къде ли е,как ли е,дали наистина трябваше да се разделим,дали ще мога да го забравя някога.......Пак спомени в главата...Много ме боли.....
Господи толкова много искам да спре да ме боли,толкова много искам да спра да мисля за него и да страдам, да забравя миналото, да продължа напред...Искам живота да ми докаже,че това е било правилно решение и че всичката тази болка си е заслужавала....