Болката от раздялата с любим човек

Всичко ще се оправи,длъжни сме да вярваме в това и някой ден живота ще ни покаже,че всичката тази болка си е струвала!!!

Напълно съм съгласна с мненията на Даяна. Един ден ще се появи "Човекът", който ще ни покаже, че всичката тази болка и жертви в името на "единствения" са си стрували. Силно се надявам и вярвам в това, иначе за какво живеем.

Има дни,в които ми е ужасно самотно,плача и ми е празно....но вече знам,че не е заради НЕГО,а заради идеята,че съм сама,че няма с кой да си споделя деня и до кой да заспивам. И си казвам,че трябва ме крепи мисълта,че един ден ще дойде такъв човек,ще дойде следващия..и ще остане  Smile изпадах в депресивни състояния,но месеци след раздялата знам,че не е той причината,а това,че не живея така,както съм си представяла и планирала.


това са най-гадните дни и аз плача още , все по-рядко след една година , но плача...точно затова , че съм сама, че искам а няма с кой да споделя , че си тръгвам от работа , а няма на кой да кажа , че се прибирам...че искам да приготвя нещо в кухнята , а няма на кого....днес явно ми е ревлив ден

Аз бях 17-годишна патка, когато мен ме зарязаха. Много бях влюбена, по детски, силно, безусловно. Голям рев, голямо чудо беше, но като че ли най-най-голямото чудо мина за няколко дни до седмица-2. И после като взех та се видях в огледалото една чорлава, с кръгове под очите и кървясали очи от реване и неспане, една такава бледа и свалила 5 кг за седмица и половина и си викам: "Ми то хубаво, ама докато аз тук приличам на герой от сръбски хорър филм, моичкия бивш си живее живота, ходи си с новото гадже, на ресторантчета, по планинички, кефи си се и хич не му пука аз дали си изревавам очите по това как еди коя си лятна вечер сме се държали за ръце в борисовата." И се взех в ръце. Осъзнах, че аз може и да не намеря друг такъв (което не се оказа вярно  ), но няма капка смисъл освен дето съм сама, да седя и да се вгорчавам допълнително, да си съсипвам здравето, да си съсипвам настроението, да стресирам на първо място себе си, а на второ и родителите ми, които гледат как на нищо не мязам и то не от болест, не от нещо истинско страшно, а защото някой си там ме бил зарязал и си вее байряка сега. За няколко минути направо се потресох от самата мисъл, че аз мязам на плашило, а той сега се кефи на първи влюбени мигове. Пуснах си някаква тъпа комедия тип "Двама мъже и половина", поразсмях се макар и малко насилено, наспах се, изкъпах се и от следващия ден - яко спорт тичане по 5-12 км на ден, нови дрешки, няколко книжки на Тери Пратчет (препоръчвам на страдащи по каквото и да е), няколко нови вида към колекцията растения. Разходки с дружки близки или не толкова, без значение. Не съм бесняла по барове и не съм търсила следващ, но се постарах аз да се чувствам максимално човек аз самата за себе си. Ей така насила. Ревяло ми се е, стресирана съм била и то много в началото особено, но много бързо се изведох сама от тоя кошмар с това, че гледах да се грижа за времето си, за емоциите си, за това да има нови неща и да постигам напредък. Стегнах се с ученето здраво, влязох в трудна специалност с висок бал в СУ, стегнах фигура, заприличах на 2 х човека, който бях преди цялата история. И взе, че съвсем ми мина.

Това с нареваването вкъщи не си е работа. Живеем колко? 70-80-100 (рядко) години. Млади и съвсем здрави и свежи сме още по-малко. Айде сега да пилеем по година-2-3 за някой дето в това време си гледа живота.

х1000   
И това не важи само за провалените връзки, а за всичко!

При мене беше почти същото, направо едно към едно, като изключим нараненото его и смазаното самочувствие, иначе това с обажданията, молбите и т.н.... наистина няколко месеца не бях на себе си. Дълго време ме глождеше чувството за вина, че съм си тръгнала, знаех как се чувства, защото аз бях преживявала същото преди. И аз изтрих всичко, снимки, фейсбук, скайп... Помага, наистина, но това, което ми помогна беше и времето, както и новата ми любов (аз го срещнах, малко преди да се разделя с предишния, та направо от една връзка влязох в друга, но не съжалявам за нищо, защото разбрах какво ми е липсвало в старата, което даже не съм и осъзнавала). Но не съжалявам нито за миг, че си тръгнах, защото имах чувството, че в противен случай ще стигна до 4-ти километър...

Иначе за болката от раздялата... ами наистина е ужасно, но преминава, просто трябва време и да приемеш факта, че нещата са приключили и постепенно да събереш сили да продължиш напред.

Здравейте, момичета, и аз преживявам раздяла след 13,5 години заедно. Сега сме аз на 34г. той на 32г.
Порастнахме заедно, аз бях тази, която си тръгна... До скоро работех много и сега си мисля, че в динамичното си ежедневие не съм усещала в какво се е превърнала връзката ни.
Напуснах работа и за няколко месеца видях,ч е ние всъщност сме свикнали да живеем заедно, като съквартиратни...
Поговорихме и на следващия ден се изнесох...
Не се търсим, много рядко си пишем и се виждаме, ако ми затрябва нещо от останалия багаж... Все още плача, но вътре в себе си съм убедена, че няма смисъл да пордължаваме.
Той искаше да се променя, щяло да става както аз съм искала, аз не искам това...
Тръгнах си преди 2 месеца.

на всички желая кураж един ден спира да боли

Даже мога да ви кажа точно кога... В мигът, в който ясно осъзнаете, че този за който НЕ ВИ ПУКА е бившият Осъзнаете ли, че всъщност не страдате за него, а за себе си, ще спре да ви пука дали ще го засечете случайно, дали ще се обади, дали ще пише, дали ще минете поокрай дома му, дали си е намерил ново гадже. И точно в този миг ще започнете да се радвате на всяко малко нещо около вас и да се наслаждавате на живота. 

Здравейте,момичета!
Известно време не писах,просто защото нямаше какво ново да споделя.Но днес,7 месеца след раздялата,мога да кажа,че се чувствам добре Времето наистина лекува,поне на мен ми помогна,да си осъзная нещата,да се убедя,че съм направила правилния избор,да се излекувам от болката..Не мога да кажа,че ако го видя или чуя,няма да ми трепне нищо..Но днес съм по силна и вече знам,че това е моя път,и той ще е без него.
Не съм забравила за болката,не съм забравила как стоях на една пейка,валеше страшен дъжд,а аз просто си стоях и си плачех..Не съм забравила колко силна(физическа) е тази болка и пожелавам на себе си и на вас,да не я преживяваме отново..
Нямам човек до себе си,но се радвам на живота и не спирам да вярвам,че моя мъж един ден ще се появи!
Благодаря на всички за подкрепата,защото когато е споделена,болката е половин болка!Вие много ми помогнахте!
Не се предавайте момичета,всичко ще се оправи,не сте сами!

Блазя ти. Аз се разделих с моя преди 4 месеца. Видяхме се отново преди 2 седмици и съм пак в изходно положение.

На мен ми стигаше само един телефонен разговор, за да се почуствам пак там. А ми предстои и виждане - още прехвърляме багаж. От преди два месеца. След 12- годишно съжителство.
Искам да заспя и като се събудя, всичко да е преминало.

+100

2 месеца е малко време
на мен ми трябваха почти 2 години

Ох и аз съм на 2 месеца и седмица време от напускането на общия дом. Мъчно ми е да се връщам и винаги плача, но повод за това са по-скоро спомени, а и неговата тъжна физиономия като видя съвсем зле става.

После си припомням суквартирантския ни начин на живот и трия сълзите. Не съм съгласна живота ми да мине така. Не обвинявам него, просто искам това да приключи, а той все още се надява. Последния път като ходих видях едно коте, плюшено, сложил го на моята възглавница .... оревах орталъка, сега пак се разплаках като се сетих за котето...