Къде да си намеря половинка

Какво е тръпка?

Самотата е най-страшното нещо на тази планета. Поне според мен. Но в много случаи, след поредния скандал си казваме, че сме уморени и не искаме да продължаваме напред. Теглим една майна на всички и всичко. Втълпяваме си клишета от типа "след жена/мъж и автобус не се тича, защото винаги идва друг", а не се замисляме,дали този другия автобус няма да вози кофти. Може пък и да е по-добре, разбира се. С климатик, удобни седалки и т.н. Но не е много сигурно. Доста често не успяваме. И в крайна сметка, на подсъзнателно ниво се опитваме да намерим автобус, който е като първия. Оставаме тъжни и разочаровани от живота. Вървим напред с гордо вдигната глава, а вътрешно не искаме да сме живи. Човек не е създаден, за да е сам. Но въпреки това, съзнателно отбягва десетки възможности да бъде щастлив. Някой ни заглежда в метрото или на улицата. Самодоволно вирваме нос и гладим собственото си самолюбие вместо да се усмихнем и да вдигнем ръка. Да кажем едно "здравей." Пък знае ли човек..Определяме себе си като оптимисти, реалисти или песимисти. Но всички
тайничко се надяваме да открием правилния. И въпреки това, на всеослушание твърдим, че няма любов и всички около нас са тъпаци. Докато имаме избор, отхвърляме
този и онзи с лека ръка. Не се замисляме, че може би правилния човек вече е минало. Иска ми се да имаше някаква система за сигнализация.
"Дзън-дзън! Поздравления, току-що вие убихте голямата си любов. Вече няма нужда да се напъвате." И всичко да приключи ей така. Да, но няма такова нещо. Започват се и се прекратяват взаимоотношения. Досадни, пусти и стряскащи. Самозалъгваме се, че всичко ще е наред. Оплакваме се и скимтим. А в крайна сметка проблема си е единствено в нас и не можем да избягаме от себе си.

Проблемът с тръпката е, че е временна. За това има и толкова раздели и разводи. Тръпката замъглява възприятията на човек и когато вече я няма се изправяме пред суровата действителност. Ако сме били с даден човек само заради тази тръпка и нищо друго не ни свързва с него, ами дотам сме.

Кой каза, че тръпката задължително е до нас? Някои хора си остават тръпка за цял живот, дори и когато пътищата се разделят.

Kой каза, че тръпката задължително е до нас? Някои хора си остават тръпка за цял живот, дори и когато пътищата се разделят.

Проблемът с тръпката е, че е временна. За това има и толкова раздели и разводи. Тръпката замъглява възприятията на човек и когато вече я няма се изправяме пред суровата действителност. Ако сме били с даден човек само заради тази тръпка и нищо друго не ни свързва с него, ами дотам сме.

Това са може би неизживяни тръпки. Тези хора си остават тръпка, точно защото не са до нас. Това позволява да имаме идеалистични представи за тях.

Това са може би неизживяни тръпки. Тези хора си остават тръпка, точно защото не са до нас. Това позволява да имаме идеалистични представи за тях.
В реалността тръпката изчезва и ако след нея може да има обич, тогава вече става връзката.
Не вярвам на хора, дето в семейството си имали онази същата тръпка от първите дни.

Може да съм прозаична, но не мисля, че семействата ги крепи тръпка. Крепи ги обич и уважение. Ще се повторя... Да забравиш егоизма си и да ти пука за друг освен за теб. Защото на хората им пука първо за тях, после за роднините им (биологически естествено) и чак тогава за всички останали. Обичта е да ти пука за някой, освен теб без да ти е роднина.

Далеч от очите, далеч от сърцето си живееш понякога с години, но ако се срещнете ти потреперва нещо. Не можеш просто да подходиш с безразличие. Има хора, които никога не можеш да направиш безразлични.

А заради какво друго да сме били с този човек?