"Песен за огън и лед" - 7

Евнухът влезе. Тананикаше си нещо неразбрано. Беше облечен в пищния си халат с цвят на зряла праскова и ухаеше на лимон. Като видя седналия до камината Тирион, млъкна и замръзна.
— Милорд Тирион. — изцвърка гласецът му, прекъснат от нервен кикот.
— А, помниш ме все пак. Вече бях започнал да се чудя.
— Колко прекрасно е, че изглеждате толкова здрав и укрепнал. — Варис се усмихна с най-мазната си усмивка. — Макар да призная, не съм и помислял, че ще ви намеря в скромната си обител.
— Скромна е. Всъщност прекалено скромна. — Тирион беше изчакал, докато баща му повика Варис, преди да се шмугне в покоите му, за да го навести. Стаите на Варис бяха малки и обзаведени оскъдно — три килии без прозорци под северната стена. — Бях очаквал да намеря кошове със сочни тайни, с които да убия времето, докато чакам, но тук и един свитък не може да се намери. — Беше претърсил и за тайни входове — знаеше, че Паяка винаги влиза и излиза невидим, но и те му убягнаха. — Но пък намерих вода в каната ти, богове милостиви — продължи той. — Спалнята ти не е по-широка от саркофаг, а леглото… наистина ли е от камък, или само на пипане изглежда така?
Варис притвори вратата и я залости.
— Мъчат ме болки в гърба, милорд, и предпочитам да спя на твърдо.
— Мислех, че си човек на пухените постели.
— Пълен съм с изненади. Вие да не би да ми се сърдите, че ви изоставих след битката?
— Напротив. Кара ме да мисля, че си член на семейството ми.
— Не беше от липса на обич, милорд. Но съм толкова деликатно устроен, а вашият белег е толкова ужасен, че… — С потръпването преигра. — Горкичкият ви нос…
***
— Варис? — Тирион се шмугна вътре. — Тук ли си? — Само една запалена свещ осветяваше сумрачния, изпълнен с аромат на жасмин въздух.
— Милорд. — На светло изплува някаква жена — пълна, мека и с кръгло като луна розово лице и тежки черни къдрици, с издут корем. Тирион изтръпна. — Нещо не е наред ли? — попита го тя.
„Варис“ — осъзна той и се подразни.