"Песен за огън и лед" - 7

Церсей беше коленичила пред олтара на Майката. Ковчегът на Джофри лежеше под статуята на Странника, който отвеждаше мъртъвците в другия свят. Миризмата на тамян беше надвиснала тежко във въздуха и горяха сто свещи, отправящи сто молитви към небесата. „Джоф ще има нужда от всички тях.“ Сестра му се обърна.
   — Кой е? — промълви тя, а след това: — Джайм? — Стана, с просълзени очи. — Наистина ли си ти? — Но не пристъпи към него. „Никога не е пристъпвала към мен — помисли той. — Винаги е изчаквала аз да се приближа към нея. Тя дава, но аз трябва да поискам.“ — По-рано трябваше да дойдеш — промълви тя, когато я взе в прегръдката си. — Защо не можа да се върнеш по-рано, да го опазиш? Момчето ми…
   „Нашето момче.“ — Върнах се толкова бързо, колкото можах. — Откъсна се от прегръдката й и отстъпи крачка назад. — Навън бушува война, сестро.
   — Изглеждаш толкова слаб. И косата ти, златната ти коса…
   — Косата ще израсте отново. — Джайм вдигна отсечената си ръка. „Трябва да го види.“ — Това няма да израсте.
   Очите й се разшириха.
   — Старките…
   — Не. Това беше работа на Варго Хоут. Името не й говореше нищо.
   — Кой?
   — Козела на Харънхъл. За кратко.
   Церсей се обърна и отново се взря в погребалната носилка с ковчега на Джофри. Бяха облекли мъртвия крал в позлатени доспехи, в зловещо подобие на тези на Джайм. Забралото на шлема беше спуснато, но светлината на свещите играеше по златото и момчето блестеше ярко и гордо в смъртта. Светлината разбуждаше пламъци и в рубините по корсажа на траурната рокля на Церсей. Косата й падаше до раменете, несресана.
   — Той го уби, Джайм. Точно както ме беше предупредил. Някой ден, тъкмо когато си мисля, че съм в безопасност и съм щастлива, щял да превърне радостта ми в пепел, така ми каза.
   — Тирион е казал това? — Джайм не беше искал да го повярва. Родоубийството беше по-тежък грях дори от кралеубийството в очите на богове и хора. „Той знаеше, че момчето е мое. Аз обичах Тирион. Бях добър с него.“ Е, само онзи единствен път… но Дяволчето не знаеше истината. „Или я знае?“ — Защо е трябвало да убива Джоф?
   — Заради една курва. — Тя стисна здравата му ръка. — Той ми каза, че ще го направи. Джоф знаеше. Докато умираше, той посочи убиеца си. Нашия брат, това извратено малко чудовище. — Целуна пръстите на Джайм. — Ти ще го убиеш, нали? Ще отмъстиш за сина си.
   Джайм издърпа ръката си.
   — Той все пак е мой брат. — Размаха отсечената си десница пред лицето й в случай, че все още не я е видяла. — А и не съм в състояние да убия никого.
   — Имаш и друга ръка, нали? Не те моля да надвиеш Хрътката в двубой. Тирион е джудже, заключено в килия. Стражите ще си затворят очите.
   Стомахът му се обърна.
   — Трябва да науча повече за това. Как точно е станало.
   — Ще научиш — увери го Церсей. — Ще има съд. Когато чуеш всичко, което е направил, ще пожелаеш да го убиеш не по-малко от мен. — Погали лицето му. — Ума си бях загубила без теб, Джайм. Боях се, че Старките ще ми изпратят главата ти. Нямаше да мога да го понеса. — Целуна го. Съвсем лека целувка, само го докосна с устни неговите, но той усети трепета й и я прегърна. — Не съм цяла без теб.
   В целувката, с която й отвърна, нямаше нежност, само глад. Устата й се разтвори за езика му.
   — Не — промълви тя колебливо, когато устните му се плъзнаха по шията й. — Не тук. Септоните…
   — Другите да ги вземат септоните.
   Целуна я отново, целуна я безмълвно, зацелува я, докато тя не простена. Тогава помете свещите с ръка, повдигна я върху олтара на Майката и надигна полите й и копринената риза отдолу. Тя немощно заби с юмруци в гърдите му, мърморейки за риска, за опасността, за баща им, за септоните, за гнева на боговете. Той не я чу. Смъкна панталоните си и разтвори голите й бели крака. Едната му ръка се плъзна нагоре по бедрото й и под долните й дрехи. Когато ги разкъса видя, че е дошла лунната й кръв, но му беше все едно.
   — Побързай — вече шепнеше тя, — бързай, бързай, направи го, направи ми го. Джайм Джайм Джайм! — Ръцете й го поведоха. — Да — простена Церсей, щом се заби в нея — моето братче, милото ми братче, да, точно така, да, имам те, вече си у дома, вече си у дома, у дома! — Целуна го по ухото и погали късата му четинеста коса, а Джайм се изгуби в плътта й. Усещаше как сърцето на Церсей бие в ритъм с неговото, усещаше влагата на кръвта и семето там, където се сливаха.
   Но щом свършиха, кралицата каза:
   — Остави ме. Ако ни намерят така…
   Той с неохота се отдръпна и й помогна да слезе от олтара. Белият мрамор беше оцапан с кръв. Джайм я забърса с ръкав, после се наведе да вдигне свещите, които беше съборил. За щастие, при падането си бяха угаснали. „Ако септата беше пламнала, нямаше да забележа.“ — Това беше глупост. — Церсей придърпа роклята си. — Татко е в замъка… Джайм, трябва да бъдем предпазливи.
   — Писна ми да съм предпазлив. Таргариените са се женели брат и сестра, защо ние да не можем да го направим? Омъжи се за мен, Церсей. Изправи се пред кралството и кажи, че аз съм този, когото искаш. Ще си направим своя брачен пир и ще ти направя друг син на мястото на Джофри.
   Тя отстъпи назад.
   — Не е смешно.
   — Да си ме чула да се смея?
   — Ума ли си загуби в Речен пад? — Гласът й направо режеше. — Тронът на Томен произлиза от Робърт, знаеш това.
   — Той ще получи Скалата на Кастърли, това не стига ли? Нека татко да седне на трона. Единственото, което искам, си ти. — Посегна да я погали по бузата. Старите навици умират трудно и той вдигна дясната си ръка.
   Церсей се дръпна стъписана.
   — Недей… не ми говори така. Ти ме плашиш, Джайм. Не бъди глупав. Една грешна дума и можеш да ни лишиш от всичко. Какво са ти направили?
   — Отрязаха ми ръката.
   — Не. Нещо друго има. Ти си променен. — Отстъпи крачка назад. — Ще поговорим по-късно. На заранта. Държа слугините на Санса Старк в килия в една от кулите, трябва да ги разпитам… трябва да отидеш при татко.
   — Прекосих хиляда левги, за да дойда при теб, и по пътя загубих най-добрата си част. Не ми казвай да се махам — Остави ме — повтори тя и му обърна гръб.

Без майтап.