- откриването на трупа на Сибел;
- сцената в моргата;
- сцената в гаража - когато улови за първи път искреността в думите и поведението на Елиф;
- срещата на Йомер и майка му в 1-а серия;
- разговорът при Коризеума - втори път искреност между двамата и споделена болка;
- разговорът в хотела;
- разговорът до колата пред къщата на Пелин в 5-а серия;
- монолозите му пред гроба на Себел.
Може би има и още, но тези са ми останали в съзнанието като най-ярки.
Ужасно се забавлявахв 3-а серия, в самолета и после - при проникването в стаята на хотела, както и при повечето сблъсъци на Йомер и Елиф.
И все пак... има нещо, което не ми достига, което ми липсва... Момичетата, които са споделяли при обсъждането в Универсала го определят като недостиг на моменти, в които героят на Енгин да показва своите вътрешни преживявания. Съгласна съм с тях. Не знам дали е само това, но аз усещам някакъв недостиг... Вярно, жанрът предполага действието да се развива по определен начин, да следва определени стереотипи... Но вероятно биха могле да вмъкнат и малко повече лични преживявания на героите, които да ни разкрият по-добре какво точно се случва с техните чувства. Аз лично се интересувам най-вече от емоциите на героите. Ако ме захванат с това, ще преглътна всичко останало. Но до момента в образите и на Йомер и на Елиф според мен липсва дълбочина. И това не е пропуск на актьорите. Сценарият не им дава възможност да ни се разкрият такива, каквито са... с много малко изключения.