КГБ = Клуб на Готините Баби - 145

ПОСЛЕДЕН УРОК
 
Контейнерите за боклук до блока.
Тук всяка сутрин идваше жена,
във вехти дрехи, слаба, невисока,
с количка, а през зимата с шейна.
 
Преглеждаше в сместа добре нещата,
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми странно тя позната,
в походка, маниер, гърбът - превит.
 
Бях все зает, началник - в общината,
до службата ме караха с кола.
И само сутрин, точно до вратата
я виждах - беше с очила.
 
Веднъж обаче тя ме заговори.
Попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори.
И я познах - познах я по гласа.
 
Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.
 
Цял ден на работа за нея мислих -
УЧИТЕЛКАТА, станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех-
бях станал ученикът - Божидар.
 
Не бе познала в мене ученика.
Самият аз бях доста променен -
солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.
 
На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро. Неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.
 
Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна,
прибрах се бързо на бегом у нас.
 
В кашончето бях сложил 300 евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.
 
Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя - никой няма.
Пред прага - плик, кашончето - встрани.
 
"Не те ли учих, драги Божидаре,
че всяка работа краси Човек.
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век.
 
 
Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня
и знай - ще легна гладна този ден.
 
Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как, не върша грях."
Това прочетох, щях да се убия.
Учителката вече не видях.