"Принцесата и Кралицата" и "Принцът-Ренегат"

 
  Той бил внук на крал, брат на крал, съпруг на кралица. Двама негови синове и трима негови внуци, щели да седнат на Железния трон, но единствената корона, която някога била носена от Демън, била короната на Каменни стъпала – жалко кралство, което сам бил създал с кръв и стомана и драконов пламък, и което скоро изоставил.

През вековете, от дома Таргариен са произлезли както велики мъже, така и чудовища. Принц Демън бил и двете. По негово време в цял Вестерос  нямало друг мъж така почитан, така обичан и така хулен. Той бил изтъкан от  равни части светлина и мрак. За някои той бил герой, за други – най-черният от злодеите. Не е възможно да бъде разбрано най-трагичното кръвопролитие известно като Танцът на драконите, без да се вземе под внимание ключовата роля изиграна от този принц-негодник, преди и по време на конфликта.

Семената на големия конфликт били засети в последните години от дългото царуване Старият крал, Джеерис I Таргариен. За самия Джеерис не е нужно да се казва много, само това, че след смъртта на любимата му съпруга Добрата кралица Алисан и тази на неговият син Белон, принц на Драконов камък, Ръка на краля и наследник на Железния трон, Негово величество бил само черупката на мъжа, който бил някога.

След загубата на принц Белон, Старият крал трябвало да потърси друг помощник за делата си. За своя нова Ръка той призовал сър Ото Хайтауър, по-млад брат на лорд Хайтауър от Староград.  Сър Ото довел със себе си в двора съпругата и децата си и служил вярно  на крал Джеерис през годините, които му били останали.  Когато кралят започнал да губи  силите и разсъдъка си и често оставал прикован към леглото, Алисънт петнайсетгодишната дъщеря на сър Ото станала негова постоянна компания – носела храната на Негово величество, четяла му, помагала му с банята и обличането. Старият крал понякога я обърквал с някоя от дъщерите си, наричайки я с техните имена; към края си той бил убеден, че тя била дъщеря му Сера, върнала се при него от отвъд Тясното море.  

През 103 година сл. ЗЕ  Крал Джеерис I Таргариен издъхнал в леглото си докато лейди Алисънт  му четяла „Свръхестествена история“ от септон Барт. Негово величество бил на шестдесет и девет години, той  управлявал Седемте кралства откакто се бил  възкачил на Железния трон на четиринайсетгодишна възраст. Останките му били изгорени в Драконова яма, а прахът му бил погребан с този на Добрата кралица Алисан под Червената цитадела.  Цял Вестерос скърбял. Дори в Дорн, който не бил в негово владение, мъжете плачели, а жените разкъсвали дрехите си.

В съответствие с желанието на Джеерис и решението на Великия съвет от 101, за наследник бил определен неговият внук Визерис, който се възкачил на Железния трон с името крал Визерис I Таргариен.  По време на въздигането си крал Визерис бил на двадесет и шест години. Той бил женен от десет години  за братовчедка си, лейди Емма от дома Арин, която била внучка на Стария крал и Добрата кралица Алисан по майчина линия чрез покойната принцеса Дела (починала 82 год. сл.З.Е). Лейди Емма била претърпяла няколко спонтанни аборта и била загубила един син още в люлката, но била родила и здрава дъщеря, Ренира (родена 97 г. сл З.Е.). Новият крал и неговата кралица обичали безумно момичето, единственото им живо дете.

Визерис I Таргариен бил великодушен и приветлив по природа и бил много обичан от лордовете си, както и от простолюдието.  Управлението на Младия крал, както народът го нарекъл при възкачването, щяло да бъде мирно и процъфтяващо. Щедростта на Негово величество била пословична, а Червената цитадела се превърнала в място за поезия и разкош. Крал Визерис и кралица Емма били домакини на множество пирове и турнири и обсипвали със злато,  ...... и почести многобройните си фаворити.

В центъра на увеселенията, обгрижвана и обожавана от всички, била принцеса Ренира, малкото момиче, което певците в двора скоро нарекли Радостта на кралството. Макар да била само на шест, когато баща й седнал на Железния трон, Ренира била  зряла за годините си, ярка и самоуверена и красива, по начин по който само някой с драконова кръв може да бъде красив. На седем години тя станала драконов ездач, издигайки се в небето на гърба на млад дракон, когото нарекла Сиракс – на името на  богиня от стара Валирия. На осем, като много други благородни момичета, принцесата била направена виночерпец...  но само на нейния баща, краля. На трапеза, на турнир и в двора, Визерис рядко можел да бъде видян без дъщеря му да е до него.

Междувременно досадата на управлението била оставена основно на Малкия съвет на краля и на неговата Ръка. Сър Ото Хайтауър останал на тази длъжност, служейки на внука, така както служел на бащата. Той бил способен човек, това признавали всички, макар много да го считали за горд, безцеремонен и надменен. Колкото по-дълго служел сър Ото, толкова по-властен ставал, казвали. И много велики лордове и принцове започнали да се възмущават от държанието му и да завиждат на достъпа му до Железния трон.
Най-големият от съперниците му бил нашият принц-ренегат: Демън Таргариен, амбициозния, буен, по-малък брат на краля.

Колкото очарователен, толкова и избухлив, принц Демън спечелил рицарските си шпори на шестнадесет, а сам Стария крал му бил връчил Тъмна сестра като признание за неговата храброст. Макар да се оженил за господарката на Рунстоун през 97 сл. ЗЕ, по време на царуването на Стария крал, бракът не бил успешен. Принц Демън намирал Долината на Арин за скучна („В Долината мъжете чукат овце“ пишел той. „Не може да ги вините, овцете им са по-красиви от жените им.“), и скоро започнал да изпитва неприязън към своята лейди съпруга, която той наричал моята бронзова кучка, заради бронзовите доспехи изписани с руни, които лордовете Ройс носели.
 По време на възцаряването на брат му на Железния трон, принцът подал молба за  разтрогване на брака си. Визерис му отказал, но позволил на Демън да се върне в двора, където да участва в Малкия съвет, служейки като ковчежник от 103-104 и като  юстициар в продължение на половин година през 104.

Управлението обаче отегчавало този воинствен принц. Нещата тръгнали по-добре, когато крал Визерис го направил командир на Градската стража. Намирайки стражите лошо въоръжени и облечени в остатъци и парцали, Демън въоръжил всеки мъж с кама, къс меч и тояга, облякъл ги в черни плетени ризници (с нагръдници за офицерите) и им дал дълги златисти плащове, които те можели да носят с гордост. Оттогава мъжете от Градската стража станали известни като златните плащове.  

Принц Демън жадно се захванал с делата на златните плащове и често обикалял уличките на Кралски чертог с хората си. В това, че въвел повече ред в града никой не можел да се съмнява, но наказанията му били зверски. Той намирал удоволствие в отрязването на ръцете на джебчиите, кастрирането на изнасилвачите и  отсичането на носовете на крадците. През първата си година като командир бил убил трима мъже при улични свади. Не след дълго принцът станал добре известен във всички мрачни места на Кралски чертог. Той бил станал обичайна гледка в кръчмите (където пиел безплатно) и в комарджийските ями (откъдето винаги излизал с повече монети отколкото имал на влизане) Макар да бил изпробвал безброй курви в градските бордеи и се говорело, че има особена слабост към дефлорирането на девици, известна лисенска танцьорка скоро станала негова фаворитка. Тя носела името Мисария, макар нейните съперници и врагове да я наричали Мизъри, Белият червей.

Тъй като крал Визерис нямал жив син, Демън считал себе си за законния наследник на Железния трон и поискал титлата принц на Драконов камък, която Негово величество отказал да му даде... но в края на 105 година сл. ЗЕ , той бил известен сред приятелите си като Принцът на града, а сред простолюдието като лорд на Квартала на бълхите. Макар кралят да не желаел Демън да го наследи, той оставал благосклонен към по-малкия си брат и бързо му прощавал множеството престъпления.

Принцеса Ренира също била влюбена в своя чичо, а Демън бил винаги внимателен към нея. Всеки път, когато прекосявал Тясното море с дракона си, й донасял екзотични подаръци при завръщането си. Крал Визерис не бил обяздвал друг дракон след смъртта на Балерион, нито имал вкус към турнирите, ловът или фехтовката, докато принц Демън се бил отличил в тези сфери и изглеждало, че бил всичко, което брат му не бил: жилав и безмилостен, прославен воин, елегантен, дързък, повече от опасен.
 
Въпреки, че корените на враждата им са предмет на спорове, всички са съгласни, че сър Ото Хайтауър, кралската Ръка  изпитвал голяма неприязън към братът на краля. (кралският шут Гъбарко твърди, че кавгата започнала, когато принц Демън лишил от девственост младата дъщеря на сър Ото -  Алисънт, бъдещата кралица, но тези непристойни приказки не са подкрепени от друг източник). Сър Ото бил този, който убедил Визерис да свали принц Демън от поста надзорник на хазната, а после и от поста юстициар – действия за които скоро щял да съжали. Като командир на Градската стража, с две хиляди мъже под негово командване, Демън бил по-могъщ от всякога.

„В никакъв случай не трябва да се позволява на принц Демън да се възкачи на Железния трон“, пишел Ръката на своя брат, лорда на Староград. „Той би бил втори Мегор Жестокия, или още по-лош“. Именно сър Ото бил пожелал (тогава) принцеса Ренира да наследи баща си. „ По-добре Радостта на кралството, отколкото лорда на Квартала на бълхите.“ - написал той. И не бил единствения на това мнение. Но неговите поддръжници се сблъскали с огромно препятствие. Ако бил следван прецедента създаден от Великия съвет от 101, правото на мъжа надделявало над правото на жената.  Поради липсата на законнороден син, братът на краля бил преди преди дъщерята на краля в реда за наследяване, както Бейлон наследил трона преди Ренис през 92 сл.ЗЕ

Относно мнението на самия крал, всички хронисти ще се съгласят, че крал Визерис мразел раздорите. Макар да не бил сляп за недостатъците на брат си, той пазел скъпи спомени за свободомислещото момче с приключенски дух, което някога бил Демън. Дъщеря му била радостта на живота му, но братът си е брат. Отново и отново той се опитвал да помири принц Демън и сър Ото, но враждата между двамата винаги тлеела зад фалшивите им дворцови усмивки. Притиснат от обстоятелствата, крал Визерис могъл само да изкаже увереността си, че неговата съпруга ще го дари скоро със син. И през 105 сл.ЗЕ, той обявил пред двора и Малкия съвет, че кралица Емма носи отново дете.