Как мислите, да отваряме ли "говорилнята" 
?
?Аз съм за!
Dixi. , трудно се намира добър изповедник, особено в по-малките градове, където изборът не е особено голям. Аз съм на принципа, че изповедник се търси така, както се търси добър лекар. Понякога не е нужно да го търсиш, тъй като славата му го изпреварва. Виж между християните какво е мнението за един или друг духовник. Така ще се ориентираш и сама ще избереш. Не винаги прехвалените изповедници са най-добрите или подходящите за теб. Ако и се молиш от все сърце на Бога, Той ще те срещне с подходящия.
И да споделя за говорилнята какво ми се случи преди известно време.
Скрит текст:
Говорихме преди време за общуването с друговерци и с хора извън Църквата.
По принцип съм много общителен човек, старая се да бъда толерантна с различни мнения и разбирания за живота, което с възрастта ми се отдава все по-лесно. Като по-млада бях далеч по-рязка и категорична в мнение и поведение.
Та преди известно време по повод семеен празник бях поставена в ситуация да бъда на една маса с християни, вкл. и с един свещеник, от разкола.
По отношение на разкола още от времето, когато той възникна - далечната 1992 година, винаги съм поддържала едно и също отношение, което не се е променило до ден днешен - абсолютно отрицателно. Не толерирам разкола, не влизам в молитвено и евхаристийно общение с представители на разкола, не приемам доводите им. Не е така обаче с членовете на семейството ми и това доведе до съответната ситуация.
За мое щастие събирането си остана съвсем светско - т.е. нямаше някаква обща молитва или благославяне от страна на съответния свещеник. Беше ми притеснено още от предния ден именно по тази причина, но за щастие нещата се случиха по най-добрия възможен начин. Бях решила да не участвам в общата молитва, без значение кой какво ще си помисли за мен. Апостолското правило е категорично по този въпрос и няма какво да се умува върху него - забранява се обща молитва с разколници. И толкоз.
От светска гледна точка гостите се оказаха приятни и мили хора, включително и отецът. Разбира се не беше подмината темата за разкола - за " нашите" и "другите". "Нашите" са добри, "другите" са лоши и затова не сме с тях... Общо взето логиката на разговора беше в тази плоскост. Родителите ми са наясно с мнението ми по въпроса, но нали се казва, че никой не е пророк в собствения си дом. В хода на разговора никой не ми поиска мнението по въпроса, а и аз не намерих за необходимо да изострям разговора с противоположно мнение. Надявам се мълчанието ми да е било достатъчно показателно. Досега не съм срещала разколник, който да не е абсолютно убеден в правотата си. Така че съм на мнение, че всеки сам избира своята позиция и носи отговорността за нея. Не се паля вече толкова от тези теми, защото знам, че Бог ще ни съди - всекиго според положението, знанията и съвестта му.
И така запазих добрия тон съвсем в духа на гостоприемството. Дали съм била права - не знам. Ще го обсъдя с моя духовник. Иначе се здрависах със свещеника за довиждане - не му целунах ръка, макар че може би е било редно. Съвестта ми поне не ме упреква за това. В крайна сметка нямам никаква представа кой го е ръкоположил, дали това ръкоположение е действително и т.н. Доколкото знам БПЦ проявява снизхождение и признава за действителни извършените кръщения и венчания от вече покаяли се разколници, но за ръкоположенията не съм много сигурна - кои са действителни и кои не.
Ако се замислим за нещата от тази гледна точка, разколът е с големи последици в духовно отношение. Не бих искала да съм на мястото на духовниците, които ще застанат в това си неразкаяно състояние пред Христовия Съд. Миряните поради незнание могат и да бъдат освободени от отговорност (макар че апостолските правила не ги освобождават от нея), но за духовниците... не искам и да мисля. Щом св. Й. Златоуст е казал, че "грехът на разкола не може да се измие и с мъченическа смърт", участта им няма да е много лека.
И малко продължение по темата...
Една от гостенките ме покани да излезем и да се видим. В духа на добрите взаимоотношения приех. Е, този път по време на разговор успях да прокарам мнението си по въпроса за разкола, но това нямаше кой знае какъв ефект. Опитът ми показва, че никога няма ефект, затова и споровете са излишни. Проблемът се оказа друг. Въпросната дама имаше рожден ден и беше решила да го сподели с мен. Бях крайно учудена, когато тя поръча за присъстващите ястия, които са абсолютно неприемливи за Коледния пост. Дори не намери нужно да ме попита дали случайно не постя. Не съм прекалено крайна в тези неща, но добрият тон си има някакви граници. Докато се чудех как да подходя, тя взе да се тюхка, че не ме е попитала дали не съм вегетарианка
. Обясних й, че не съм, но просто през Коледни пости не ям месо (с което намекнах, че е време на пост и категорично заявих, че няма да си взема от месото). Не забелязах обаче от това да й стана много неудобно. Оказа се, че тя спазва Коледния пост по стар стил и явно не отчита факта, че други хора се съобразяват с новия. Както и да е. Можете да си представите как се почувствах. Преглътнах няколко пържени картофа със сирене (не беше много удобно да ровя в чинията за чисти, но ги поизтупах доколкото можах). "Домакинята" не се и сети да ми поръча други. Сега ме напушва смях, докато пиша тези редове, но там хич не ми беше смешно. Да се чуди човек как да постъпи.
Сещам се за една друга случка, която е още по-необичайна, но която оказва се може да се случи на човек. Преди доста години бях на гости у една моя състудентка. Баща й е свещеник. Беше постен ден от седмицата (или през Богородични пости, не съм сигурна). Хапнахме пържени тиквички и салати... Дотук добре - само дето накрая той отиде до магазина и донесе по един сладолед във фунийка за всички. Останах напълно безмълвна в тая ситуация... и със сладолед в ръка. Много си уважавах приятелката, а и баща й беше много мил човек, но си спомням, че това ме втрещи (бях съвсем новоначална). После си казах, за да го извиня - сигурно човекът се е почувствал неудобно, че съм дошла на гости в постен ден и е решил, че почерпката му е била недостатъчна, та затова ни е направил снизхождение .
Вие как постъпвате в подобни ситуации?
До къде според вас е границата на добрия тон?
Когато ни черпят по някакъв повод до каква степен трябва да изследваме храната? Нужно ли е да питаме и хората, които знаем, че постят - това постно ли е? Лично аз се дразня, когато някой християнин ми задава този въпрос, сякаш подлага на съмнение моята съвест?
Ето ви и още една случка от реалния живот, но в другия полюс.
Не мога да забравя как преди години един мой колега-свещеник ми направи забележка, по повод това, че с презвитерата му ги бях почерпила за Гергьовден с бонбони "Болеро" (тези с пияна вишна). Взе си той от бонбоните, но не пропусна да ми каже друг път като черпя с бонбони да избирам такива, които са постни. Много обидно ми стана тогава - заради назидателния тон и заради начина, по който ми беше разяснена грешката - с известна ирония. В крайна сметка бонбонът е нещо, което ако не ти харесва, спокойно можеш да го оставиш за другия ден, ако считаш, че ще те "омърси" толкова. Между другото това бяха най-приемливите бонбони, които можеха да се намерят по това време. Те са с черен шоколад и единственото непостно в тях беше, че бяха с краве масло. Може и за добро да са го направили, но го казаха с тон на мъченици, сякаш съм подложила чистата им съвест на ужасно изпитание. Между другото не само заради тая случка, но и заради някои други ситуации с въпросното семейство, отдавна не поддържам отношения. Малко в повече ми идва като че ли тяхната "светост".
По принцип съм много общителен човек, старая се да бъда толерантна с различни мнения и разбирания за живота, което с възрастта ми се отдава все по-лесно. Като по-млада бях далеч по-рязка и категорична в мнение и поведение.
Та преди известно време по повод семеен празник бях поставена в ситуация да бъда на една маса с християни, вкл. и с един свещеник, от разкола.
По отношение на разкола още от времето, когато той възникна - далечната 1992 година, винаги съм поддържала едно и също отношение, което не се е променило до ден днешен - абсолютно отрицателно. Не толерирам разкола, не влизам в молитвено и евхаристийно общение с представители на разкола, не приемам доводите им. Не е така обаче с членовете на семейството ми и това доведе до съответната ситуация.
За мое щастие събирането си остана съвсем светско - т.е. нямаше някаква обща молитва или благославяне от страна на съответния свещеник. Беше ми притеснено още от предния ден именно по тази причина, но за щастие нещата се случиха по най-добрия възможен начин. Бях решила да не участвам в общата молитва, без значение кой какво ще си помисли за мен. Апостолското правило е категорично по този въпрос и няма какво да се умува върху него - забранява се обща молитва с разколници. И толкоз.
От светска гледна точка гостите се оказаха приятни и мили хора, включително и отецът. Разбира се не беше подмината темата за разкола - за " нашите" и "другите". "Нашите" са добри, "другите" са лоши и затова не сме с тях... Общо взето логиката на разговора беше в тази плоскост. Родителите ми са наясно с мнението ми по въпроса, но нали се казва, че никой не е пророк в собствения си дом. В хода на разговора никой не ми поиска мнението по въпроса, а и аз не намерих за необходимо да изострям разговора с противоположно мнение. Надявам се мълчанието ми да е било достатъчно показателно. Досега не съм срещала разколник, който да не е абсолютно убеден в правотата си. Така че съм на мнение, че всеки сам избира своята позиция и носи отговорността за нея. Не се паля вече толкова от тези теми, защото знам, че Бог ще ни съди - всекиго според положението, знанията и съвестта му.
И така запазих добрия тон съвсем в духа на гостоприемството. Дали съм била права - не знам. Ще го обсъдя с моя духовник. Иначе се здрависах със свещеника за довиждане - не му целунах ръка, макар че може би е било редно. Съвестта ми поне не ме упреква за това. В крайна сметка нямам никаква представа кой го е ръкоположил, дали това ръкоположение е действително и т.н. Доколкото знам БПЦ проявява снизхождение и признава за действителни извършените кръщения и венчания от вече покаяли се разколници, но за ръкоположенията не съм много сигурна - кои са действителни и кои не.
Ако се замислим за нещата от тази гледна точка, разколът е с големи последици в духовно отношение. Не бих искала да съм на мястото на духовниците, които ще застанат в това си неразкаяно състояние пред Христовия Съд. Миряните поради незнание могат и да бъдат освободени от отговорност (макар че апостолските правила не ги освобождават от нея), но за духовниците... не искам и да мисля. Щом св. Й. Златоуст е казал, че "грехът на разкола не може да се измие и с мъченическа смърт", участта им няма да е много лека.
И малко продължение по темата...
Една от гостенките ме покани да излезем и да се видим. В духа на добрите взаимоотношения приех. Е, този път по време на разговор успях да прокарам мнението си по въпроса за разкола, но това нямаше кой знае какъв ефект. Опитът ми показва, че никога няма ефект, затова и споровете са излишни. Проблемът се оказа друг. Въпросната дама имаше рожден ден и беше решила да го сподели с мен. Бях крайно учудена, когато тя поръча за присъстващите ястия, които са абсолютно неприемливи за Коледния пост. Дори не намери нужно да ме попита дали случайно не постя. Не съм прекалено крайна в тези неща, но добрият тон си има някакви граници. Докато се чудех как да подходя, тя взе да се тюхка, че не ме е попитала дали не съм вегетарианка
. Обясних й, че не съм, но просто през Коледни пости не ям месо (с което намекнах, че е време на пост и категорично заявих, че няма да си взема от месото). Не забелязах обаче от това да й стана много неудобно. Оказа се, че тя спазва Коледния пост по стар стил и явно не отчита факта, че други хора се съобразяват с новия. Както и да е. Можете да си представите как се почувствах. Преглътнах няколко пържени картофа със сирене (не беше много удобно да ровя в чинията за чисти, но ги поизтупах доколкото можах). "Домакинята" не се и сети да ми поръча други. Сега ме напушва смях, докато пиша тези редове, но там хич не ми беше смешно. Да се чуди човек как да постъпи. Сещам се за една друга случка, която е още по-необичайна, но която оказва се може да се случи на човек. Преди доста години бях на гости у една моя състудентка. Баща й е свещеник. Беше постен ден от седмицата (или през Богородични пости, не съм сигурна). Хапнахме пържени тиквички и салати... Дотук добре - само дето накрая той отиде до магазина и донесе по един сладолед във фунийка за всички. Останах напълно безмълвна в тая ситуация... и със сладолед в ръка
. Много си уважавах приятелката, а и баща й беше много мил човек, но си спомням, че това ме втрещи (бях съвсем новоначална). После си казах, за да го извиня - сигурно човекът се е почувствал неудобно, че съм дошла на гости в постен ден и е решил, че почерпката му е била недостатъчна, та затова ни е направил снизхождение . Вие как постъпвате в подобни ситуации?
До къде според вас е границата на добрия тон?
Когато ни черпят по някакъв повод до каква степен трябва да изследваме храната? Нужно ли е да питаме и хората, които знаем, че постят - това постно ли е? Лично аз се дразня, когато някой християнин ми задава този въпрос, сякаш подлага на съмнение моята съвест?
Ето ви и още една случка от реалния живот, но в другия полюс.
Не мога да забравя как преди години един мой колега-свещеник ми направи забележка, по повод това, че с презвитерата му ги бях почерпила за Гергьовден с бонбони "Болеро" (тези с пияна вишна). Взе си той от бонбоните, но не пропусна да ми каже друг път като черпя с бонбони да избирам такива, които са постни. Много обидно ми стана тогава - заради назидателния тон и заради начина, по който ми беше разяснена грешката - с известна ирония. В крайна сметка бонбонът е нещо, което ако не ти харесва, спокойно можеш да го оставиш за другия ден, ако считаш, че ще те "омърси" толкова. Между другото това бяха най-приемливите бонбони, които можеха да се намерят по това време. Те са с черен шоколад и единственото непостно в тях беше, че бяха с краве масло. Може и за добро да са го направили, но го казаха с тон на мъченици, сякаш съм подложила чистата им съвест на ужасно изпитание. Между другото не само заради тая случка, но и заради някои други ситуации с въпросното семейство, отдавна не поддържам отношения. Малко в повече ми идва като че ли тяхната "светост".
! 
. Сработи си много добре тогава, надявам се и сега.
). Докато миряните се причестяваха, децата минаха да целунат празничната икона, свещеника помаза всяко от тях и им даден по едно малко хлебче с печат като на просфора (нямам представа какво точно е). Майка ми (на 76г.) се разплака, не можеща да повярва, че са настъпили такива времена 