В момента чета ... 30

„Не знам що толкоз съм грешила. Като мине време – викам, - човек не може да си отговори що толкоз е грешил.“

Каква балкански разказ! То пише: „Къде ти, човече? Сърби са туй, бре. И то селяни. Кой може да се мери с тях.“ А аз постоянно се обърквам, че съм в някое наше бобовдолско село…

Всичко е написано/преведено идеално (даже уникално), но ми беше тежичко, защото много ме стяга шапката от:

-   дълго женско приказване – така е и с Петрия.
„И ей тъй нá що се случи. Да ти разправям ли? Ще ти разправя. Обичам да си приказвам с хората.“

-   подобни роднински отношения – баща иска само мъжки рожби, омразата към снахите е по default и т.н.
„Тогаз Миляна за две години му родила още два деца, и то и двете момичета: като нямаш късмет, що ще чиниш.”

-   изостаналостта по селата – суеверия, поличби, страхове, а същевременно се кълне безмилостно; деца се губят от незнание и безпомощност. „Да ви приседне дано.“ / „Взех да се плаша, човече. Ами ако мъжът ми посегне срещу себе си, как ще погледна хората и бога в очите? Тогаз ще трябва и аз да увисна до него. Та да висим двамата.“; за тримата светии: „От тях тримата трябва да се пазиш, имат ли ти зъб, не можеш се оправи.“


-   болести/болници – прав е Моканина
„Почнали тъй час по час да умират хората в болницата. Закараш го жив, не е толкова болен, а го изкараш мъртъв. Дорде мигнеш, човекът се изцъклил.“/ „ Виждаш ли сега що значи да имаш познат доктор? Кой друг щеше да го направи? Ако не беше той случайно тука, моят човек много щеше да страда и един господ знае как щеше да свърши. Сетне му се отплатих, не го забравих. Като се върнах, един ден занесох на жена му Олтица едно прасе – десет килограма живо тегло. Приготвено.“

-   старост/самота – универсална тема,за нея няма векове и държави
„Петрийо, загивам от самота. Не мога да я понасям повече, ще се пръсна. […]. Жал и мъка са ме налегнали и не мога да ги надмогна.“
 
„Че аз останах тука сама като старо дърво в далечната Бучин планина, живи край мене вече няма, само мъртви. Ако не си другарувам с тях, не знам с кой.“

-   пиянство.
„ Прегърнали се, пеят, запитат пияни по улицата. А Единака ту пее, ту се дере с всичка сила, та да го чуе цяло Окно. […] Ама не ща да се здрависвам с него, а камо ли да се целувам. Не мога даже да го погледна, човече. Ала той вече се приближи и ме прегърна като мечка. Олигави ме по бузата. И ми завоня на вмирисана бъчва.”

Още по-тежко беше, че примери за всичко това има сега и тук – не през 50-те и не в Сърбия…

Заради тези чувствителни за мен теми не можа да изплува доброто, съпътстващо равностойно злото.  Имаше и прошка, и естествено отмиране на злобата; безкористно приятелство и помощ (Каменче, Косана); добро, където не го очакваш (генерала ); и най-вече - онази обикновена любов  на „простите“ хора… „Недей да говориш тъй, Мисо – плача. – Недей да ме  оставяш сама на тоя свят, Мисо. – И му целувам ледените ръце. – Недей, Мисо, целувам ти ръката, дето ме удари. Медей, Мисо, да ме оставяш цял живот да се ядосвам, че с ъм те разсърдила преди смъртта. Нердей, Мисо, като на господ  ти се моля.“    А накъде без животните в такъв край… Кучетата...

Много силни картини, наглед обикновени, преживях сякаш съм там и гледам отблизо. Нощното обикаляне по болници пеша и с влак.
 „Извадих аз от куфара кундурите, взех сухи чорапи. Излязох на двора.
Свалих скъсаните чорапи, хвърлих ги настрани. Измих си нозете със студена вода. Поизтърках си ръцете, умих си лицето. От мене пара се вдига.
Обух си чисти чорапи и обувките на мокрите нозе, върнах се в кръчмата.
-   Сега можеш да се умиеш и ти малко – казвам на Каменче. – И да тръгваме.
Уми се и той, изпихме кафето и ракията. Дойдохме малко на себе си.“

„Народното недоволство“ при спирането на влака за село.
„И тогаз сакатата тълпа се смеси. Разлюля се и ха наляво, ха надясно – хукна подир влака.
Крещят и ридаят хората, псуват и плачат, припяват и пищят едновременно. И не гледат де търчат, ама търчат с всичка сила. Свири локомотивът, вият и трите Зорки, а прегърбените старци и жени, дето едва влачат нозе, и невръстните деца препускат като пощурели и се вайкат, и крещят колкото сила имат.“

А също и сънищата. Често в книги не мога да се съсредоточа в тях, понякога ги и подминавам, въпреки че винаги означават нещо повече. Сега и аз се потих и мятах с Петрия. „И както заридах, тъй изведнъж се пробудих. Сигур от страх се пробудих.“

Много интересно изграждане на образа на Петрия единствено чрез нейното разказване. Винаги съм се упреквала за пренебрежението си към по-простоватите хора, но сега беше лесно да се запитам – имало ли е откъде да знае нещо Петрия, в онези времена, в онези места. Или да говори изискано? Или да не си обяснява със суеверия всички удари на съдбата?

„Тогаз за пръв път чух, че и професорите могат да лекуват народа.  Дотогаз не знаех.“
„Всички сега трябва да се посерат от радост, че си дошъл.“
аперация, кирургическото, раматизъм, индженер, автонобил.

С течение на времето обаче много неща научи Петрия. Всичко от един учител – неволята.
„Ти, Петрийо, не само си оправна, ами и умна жена. Я глей ти колко си знаела.“

Вярно, че много пространствено разказва жената, но не само заради това в края ми се струваше безкрайно отдавна времето на нейната младост. Много естествено е, че Петрия не е представена като идеален светъл образ, на когото читателят да съчувства заради несгодите. Симпатии по-скоро предизвиква нейната емоционалност и и спонтанност. „Леле, горката! Леле, леле!“ /“Дай да си пийна от таз водица.“ /  „Макар и умяла, настръхнах.“

В много книги чувам изречения от моя живот. Към края не само съпреживявах с Петрия и Мисо и си спомних подобно тичане по болници с възрастни хора „мине-не мине“, ами чух и думите на собствения си баща към майка ми: „Аз съм изкарал пенсия и за тебе, и за мене.“ И тъкмо си мисля, че това е всичко, на следващата страница прочитам думите на майка ми: „И днеска не мога да си простя туй.“ (че е излязла за час накрая)

Докато има семейства и раздели, случването на тези последни изречения може да продължава. Но съм малко по-спокойна, че поне несгодите, свързани с миналите векове, все пак са по-малко в наше време.

„Те си мислят, че още могат да си живеят както преди сто години. Не съм виновен аз, че повече не може тъй.“