Нещо много мило... -?

Не знам дали е мило, но понякога чак ме дразни това, че на моменти мъжа ми ме третира като дете. Лаптопа ми стои на холната маса и като пиша се изгърбвам, а той само дудне да си го взема на краката и да се облегна назад и се започва една лекция утре детето /което още нямаме/ как щяло да взима пример от мен и тинтири-минтири, след което се започва да се трупат възглавници зад гърба ми, тръгва да ми вдига краката върху дивана, след което ми ги завива и с одеяло. Та накрая, когато съм облегната върху минимум две възглавници, а краката ми за завити като какавида, се успокоява и ме оставя на мира 
А като си лягаме вечерно време ми дърпа нощницата на гърба да не ми е гол кръста, увива ме в завивката и ме придърпва плътно към него. Снощи ми заявява, че "щял да ме слага да спя по-рано", че не съм се наспивала и сутрин едва съм ставала. Мисля, че е време да му родя дете 
Снощи бяхме на гости на приятели с бебе. През цялото време докато го храниха, сменяха памперси и къпеха детето, стоеше изпънат да гледа кое как се прави. Само дето не изкара лист и химикал 

             Много е мило! ММ непрекъснато зяпаше по балконите с прострени бебешки дрешки. Сега си спомням с умиление за тези моменти, макар че тогава понякога му се дразнех. 

Знаете ли какво си помислям напоследък.. че сме свикнали да си мислим, че доброто е намаляло , обаче реално всъщност да е точно обратното.  Че се е увеличило, просто сме свикнали така да си мислим и да се притесняваме. Ако всеки от нас се замисли, ще открие много мили неща , обаче някак проблемите ни се струват по-големи.

Доста хора са правили мили неща за мен,но ще разкажа за няколко мили жеста за мен от напълно непознати хора.
Беше може би около 2005г.Бях 15 годишна живеех до 14 годишна в центъра,но поради разни обстоятелства се преместихме да живеем в краен квартал.Аз продължавах да излизам в центъра,нищо че пътувах всеки ден 40-60мин с градския в едната посока.Една вечер чаках последният рейс за моя квартал,който така и не мина.Стана 23;30 ,а аз още си чаках на спирката и губех всякакъв контрол.Какво щях да правя?Намирах се на бул. Сливница (на кръстовището с Опълченска),на 200-300м по-нагоре беше "стоянката" на проститутките.Адреналина на макс,ваучер в телефона - никакъв ,дори и за клип.След малко се появи една кола,спря до тротоара,свали прозореца,вътре мъж,приканва ме да се кача.Аз се правя на луда.Потегли и пак спря 10метра по-нагоре.Мисля,че очакваше ,че ще се кача.Още по-вече почнах да се притеснявам.Освен ваучер,нямах и една стотинка в себе си.СЛед малко спря едно такси.Таксиджията беше мургав,което ме притесни на пръв поглед.Попита ме какво правя в този късен час на спирката.Аз му обясних ситуацията в която съм изпаднала и той ми каза"Хайде,качвай се,ще те закарам." ,аз - "Но ,аз нямам никакви пари". Той- "Знам,нали ми каза,Качвай се какво ще правиш тук.След малко ще излязат проститутките.Този ,който преди малко спря с колата при теб,им е шефа.Проверяваше те дали не работиш самостоятелно,за себе си.Добре,че не се качи.Не се знаеше какво щеше да ти се случи."Премислих няколко секунди,и колкото и да му нямах доверие на този мургав таксиджия ,все пак се качих.През цялото пътуване,което ми се стори цяла вечност ,бях на тръни.Ами ако ме изпързаля нещо, и ме закара в някой катун и ме направи проститутка?Всякакви черни мисли ми минаха през главата.И о,чудо!Човекът ме закара до пред входа,изчака да влезна във входа и тогава потегли. Винаги ще съм му благодарна,макар и повече да не съм го срещала...
Втора случка с таксиджия.Малко по скорошна.Може би от 2010. Работех като сервитьорка.Една вечер се прибирах от втора смяна с такси.Имах два телефона (нищо особено) и не си спомням,някой тогава звънна ли ми,каква беше ситуацията,но и двата се намираха в скута ми.При слизането ми ,смятах че съм ги прибрала и двата в чантата,но вече качвайки се по стълбите във входа,остановявам,че само единият е в мен,и то този с ваучерската,карта,която няма и стотинка ваучер!Този на сметка,в таксито.Гадост!В същия момент ми звъни телефона и какво гледам,моя номер звъни.Човечеца казва "Абе момиче, туко що те возих,забрави си телефона,ела там където те оставих ,след 2мин съм там". И ми го върна,даже не пожела да вземе скромния ми бакшиш от 5 лв.
И трета последна случка ,че стана много дълго
Наскоро влизам в Лидл,знам че освен дребните 10тина лева имам и една столевка в портоменото.И си пазарувам спокойно,без да изчислявам какво купувам.В крайна сметка купих дребни неща,сметката беше 10 лв и някакви стотинки.На касата остановявам ,че не съм взела столевката... Почвам да се изчервявам и няма какво друго да направя,освен да върна 3те пакетчета 3в1 ,за да ми стигнат парите да платя останалите неща.Зад мен имаше едно момче,може би на мойте година,а може би и малко по-голямо.Не повече от 30годишно.И то каза на касиерката : "Хванете ги тези кафета на моята сметка,сутрин без кафе е много кофти.Момиче,не се притеснявай,вземи ги,аз ще ги платя,знам какво е да нямаш кафе сутрин"Много се засрамих от ситуацията,но ми стана и много приятно от милият жест на напълно непознатото момче.И все пак имах кафе за добро утро

Ех каква прекрасна темичка, разплакаха ме някои постове.
Аз искам да се включа с едно клипче, компилация от мили постъпки заснето от камерите в руски автомобили:http://vbox7.com/play:5be4583f0e

Може би, тайно се е надявал да го поканиш да пиете по едно кафе... сутринта 

п.с. Страхотни истории, много трогателни! 

Прекрасна тема!

Нещо, което оценявам като мило, ми се случи в Истанбул, където бях по повод едно проучване. Една вечер така се стекоха обстоятелствата, че се озовах сама в един след полунощ на Таксим, откъдето трябваше да си хвана такси. Минаха едно, две, три и т.н. таксита и никой не желаеше да ме качи, тъй като хотелът ми беше в Бешикташ. Започнах малко по малко да се отчайвам и просто идея си нямах как ще се прибера сама посред нощите. По едно време се появиха три момчета (млади мъже), явно забелязали каква е ситуацията и  че съм чужденка, и се поинтересуваха накъде трябва да отида. Спряха следващото такси, казаха си нещо на турски с шофьора и той ми махна да се качвам. За момент си отдъхнах, но след секунди и момчетата влязоха в колата и потеглихме - направо шаш и паника. Какви ли не сценарии ми се развиха в главата, през цялото време бях нащрек. Обаче през целия път момчетата бяха много учтиви и никой не се опита да ми нахалства - единствено от любопитство ме попитаха откъде съм и защо съм толкова късно сама навън. Накрая все пак ме оставиха пред хотела и си продължиха по пътя без да приемат пари от мен. За мен този жест, че ми помогнаха, означава много.

Много мили жестове са правили бившите ми и настоящата половинка, но по мое мнение когато милият жест е от някой напълно непознат, тогава е някак по-разтърсващ. Тогава ставаш пряк свидетел на човечността и добрината на хората, на тези, които може никога повече да не видиш в живота си, но въпреки това са ти подали ръка. Мен лично това ме зарежда с много приятни емоции и най-вече позитивизъм, така усещам силата на доброто. 

Charmony , такива са турците. Ще зареже всичко, за да ти помогне и то без да си молил и без да чакат нещо в замяна. Де да бяхме и ние като тях .....

Да, абсолютно си права. Това ме подсети за една друга случка отново с турчин. Трябваше да взема интервю от собственика на една голяма компания. Бях очарована колко е земен. Въпреки че само в офис сградата персоналът му наброяваше над 50 души, човекът лично ми направи и сервира кафе и въпреки натоварения си график, успя да ми отдели доста време, въпреки че това интервю беше само част от проучването, което правех и той нямаше да има кой знае каква изгода (от типа на реклама примерно). На всичкото отгоре на изпращане ме "натовари" с един куп фирмени подаръци. Аз, от своя страна, за благодарност изпратих подаръци за внучетата му. 

В една от затворените групи за почивка в Турция един човек питаше дали ако си спре караваната в частен имот, ще има кофти последствия /разбирай полиция, арести, глоби/. Един му пише "Ако те завари турчина в имота си ще те прибере у тях, ще те нахрани и ще ти приготви легло, а на сутринта ще те нахрани и изпрати"  На мен непозната жена на улицата в Бодрум ми е правила услуги и ми е давала номера си, за да й отида на гости в Истанбул. За какво си говорим. Просто възпитанието и манталитета в страната са страхотни. Хората са супер усмихнати, добри, отзивчиви и работливи.

Има нещо като поговорка, че Аллах проверява колко добър мюсюлманин си, като изпрати странник на вратата ти

Не знам дали е заради поговорката или манталитета на турците , но и моята дъщеря остана много очарована от добротата им и желанието им да помогнат. Ще разкажа на кратко историята и
След абитуриентския бал имаха организирана екскурзия до Кушадасъ. Знаете курортен град, свикнали са хората с туристите. Там каза, че на всякъде , след като разберат, че са от България хората ги посрещали с усмивка и "о, комшу,заповядай". Беше очарована от гостоприемството и добронамереното им отношение, но това, което промени нейното и моето отношение към турците е следващата случка. Организирали са за тях екскурзия с корабче по Босфора. Но корабчето било малко и без тоалетна, а разходката траела доста и дъщеря ми отказала да се качи/била в цикъл/. С един съученик използвали времето докато другите са на екскурзия да посетят близкия по-голям град. Момчето е от турски произход и поназнайва турски, та са се справили добре с разходката. Разхождайки се, изтърват последния автобус за Кушадасъ. Изпадат в паника. Стоящи наблизо до тях таксиметрови шофьори ги питат какво става. После набързо организирали телемост по радиостанцията. Разбрали се с шофьора на автобуса къде да спре да ги изчака. Едно от такситата си зарязва мястото на стоянката и ги откарва извън града, на определеното кръстовище. Без да им вземе нито стотинка, без дори те да са го молили. А Шофьорът на автобуса вместо да ги наругае/както те очаквали/ им се усмихнал и казал"добре, че успяхте да ни настигнете, настанявайте се!"  Е как да не ти стане мило -да си зарежат работата, да изминат десетина километри, да си забавят графика и то за напълно непознати хора, без да очакват нищо в замяна.. Това е то човечност!

Нашата екскурзоводка ми разказва как на връщане към България се чупи автобуса. Навън валяло силно, а те стояли в счупения автобус насред магистралата. Спряла кола - семейство с две малки деца. Мъжът попитал какъв е проблема и им казал, че ще звънне на свой познат автомонтьор. Историята се развивала в 2-3ч. посред нощ. Събуждат въпросния автомонтьор бива, който отишъл до сервиза си да вземе всичко необходимо, запалил колата и изминал километри, за да стигне до авариралия автобус, като през това време мъжът със семейството му изчакали да дойде автомонтьора. Около час ремонтирал автобуса в дъжда, а накрая казал да му платят само частта, която е трябвало да подмени, някаква смешна цена.

Пак съм аз, сетих се за нещо:

в далечната 1986 бях 11 клас, и тогава имаше така наречените УПК (учебно-производствени комплекси) - т.е. учехме професия. Аз имах късмет да уча за помощник-детски възпитател. Мили мами, които давате дечицата си на ясла и градина, моля вярвайте, че тази категория професионалисти е натъпкана с всевъзможно учене, а и че ръководителите ни са се убедили предварително, че обичаме безкрайно вашите дечица!!

Та пристигам аз на практика в яслата, часът е към 7.30 сутринта - майчиците тъкмо са оставили дечицата си при нас. И идва едно сладкишче към мен и ми казва: "Какичко, моля те, гушни ме!" - сърцето ми се разтопи! Не само, че дълго-дълго гушках малкото бонбонче, но после, за да няма обидени, нагушках и цялата група. Така щастлива рядко съм се чувствала в живота си!

А за завършек и следната случка, която направо ме разплака: вече се дипломирам от УПК-то, предстои ми държавният практически изпит в последната градинска група. Наставничката ми (т.е. учителката) събра групата сутринта и много сериозно им каза, колко много днес трябва да ме слушат, защото ще дойдат едни лелички и чичковци заради мен специално в групата. Дечицата бяха просто великолепни, някак явно бяха разбрали, че е важно за мен... И след изпита, комисията тъкмо си е тръгнала и аз събирам партакешите си за последен път, прощавам се с децата - и тогава стана нещо невероятно: тридесетина шестгодишни се събраха плътно около мен, заградиха ме, за да не тръгна, викаха името ми и "Какичко, няма да те пуснем!" Разревах се и не можех да млъкна....

(наставничката ми се засмя и каза: "Е, ето това трябваше да види дипломната комисия!")

Аз преживях почти същото, в същото УПК, с единствената разлика, че завърших 85-та.