Толкова ли е трудно да простиш?

Явно не съм те разбрала, съжалявам. 

Аз имам една малко по-различна гледна точка. Когато някой ми каже колко много мразел бившия/бившата си, веднага питам защо и започват едни дълги обяснения колко видите ли той/тя бил лош. Всъщност обаче според мен истината е друга. Когато намразиш бившото си гадже до толкова, че дори когато си със съпруга/съпругата и детето си, да го гледаш на кръв, за мен си е явен знак, че все още има чувства. Ще кажете как така? Ами така. За мен омразата към човек, в когото сме били влюбени, е кървяща любов. Поне аз я наричам по този начин.  Вие имате ли бивш приятел, с когото да не сте се карали и да не сте се наранявали взаимно? Нямате, защото ако беше така нямаше да е бивш, нали Взаимоотношенията между хората са трудно нещо и е напълно човешко да оплетеш конците - дали ще е лъжа, лошо отношение, изневяра или нещо друго. Просто сме прекалено слаби и е много трудно да сме перфектни и идеални, дори и да ни се иска това. Според мен тук и двете страни все още се обичат- затова едната иска толкова отчаяно прошка, а другата гледа на кръв Наскоро ми се случи подобен случай- една моя позната постоянно повтаряше колко мразела бившия си, искаше той да страда и да се мъчи, а тя да гледа отстрани и в последствие разбрах, че всъщност още го обича. Трудно ми е да повярвам, че човек, който привидно е щастлив и има хубаво семейство, би продължил да мрази човек, който е бил в живота му преди 5 и повече години. Безразличие - да. Дори и да не прости, ако спре да обича, любовта се трансформира именно в безразличие и да видиш този човек на живо просто не реагираш, а го отминаваш все едно го няма, но както всички знаем границата между любовта и омразата е много тънка и за мен както написах и по-горе, това е все още недоубита и кървяща любов. Вие мразите ли бившите си гаджета или вече са ви безразлични? Ако мразите човек, когото навремето сте обичали, дали всъщност го мразите или подсъзнателно продължавате да имате чувства към него и това ви влудява? Замислете се...

И още нещо - по-трудно се прощава на човек, когото обичаме истински и на когото сме се доверили изцяло. Възможно е дори никога да не простим, защото още ни горчи... Прошката идва тогава, когато сърцето се успокои, но докато кърви ще има омраза, ще има тежки думи и остри погледи.
 

+100

Сетих се за нещо, което се случи с мен пред мноого години. Когато бях ученичка в класа ни имаше едно момче, на което аз честно казано въобще не обръщах внимание. Не беше мой тип и не си общувах с него. Та един прекрасен слънчев ден това момче започна сериозен психически тормоз над мен. По абсолютно никакъв начин не бях предизвикала подобна реакция, тъй като аз не контактувах с него и явно именно това отключи агресията му. Първо започна да се заяжда с мен, но като видя, че не се поддавам на провокациите му, започна да си търси повод, за да се скараме и когато накрая ми писна и му заявих да ме остави на мира, той се озлоби още повече. Започнаха едни обиди, опитваше се да ме удря и какво ли още не. Всеки ден заради него съм плакала вкъщи, не исках да ходя на училище и нашите се принудиха да говорят с директора. Поспря се уж малко, но докато не се махна от класа, продължи да ме гледа злобно. След време научих, че той е бил влюбен в мен и именно липсата на внимание от моя страна, го е предизвикала да се държи толкова арогантно и агресивно към мен без по какъвто и да било начин да съм му казвала или направила нещо лошо. До ден днешен не съм го чувала и не ми и трябва, но отдавна съм му простила, тъй като той не означава нищо за мен. Ако обаче бях влюбена и също го харесвах тайно, надали щях да съм толкова добра и благосклонна, а щеше да ме боли и да ми е обидно. Разказах тази история по повод на това, че т.нар. омраза не винаги е омраза в действителност. Говоря за хора, между които е имало чувства и любов, а не по принцип. Омразата си съществува разбира се, но в случая не смятам, че е точно това.  По-скоро другият е толкова наранен и страда и с лошото си поведение иска и ти да страдаш. Както случаят с мен и моят съученик. Лошите погледи може и да не означават "Мразя те", а да крещят "Още ме боли от грешките ти"...

Антонимът на любов не е омраза, а безразличие. Омразата е друга "форма" или проява, или продължение на чувството любов.

Както писах и преди, липсата на прошка не е омраза. Не прощавам /в повечето случаи/ лъжа, лицемерие, наглост и цинизъм. Просто човекът престава да съществува за мен. И нямам предвид някого, когото преди съм обичала. Слава Богу, досега никой, когото съм обичала, не ме е предавал. Става дума за приятели или просто познати. 

Разбира се, че мога да мразя, без преди това да съм обичала.

Аз пък съвсем се обърках вече. Бях писала по-нагоре, че моя най, ама най-близка приятелка от първи клас ме предаде жестоко. Та тогава писах, че явно съм й простила, защото вече не изпитвам нищо, нито гняв, нито огорчение, нито яд, нищо. Беше ми станала безразлична. Тези дни наша обща приятелка ми се обади, че я е засякла почти до дома ми, че е в България( мислех, че не е) и да ходя да си искам парите, които ме дължи. Само да уточня, че не сме си развалили отношенията за тези пари, те си висят отдавна. Та когато общата ни приятелка ми каза " Обади й се, да ти донесе парите", аз изстрелях " Не мога дай й се обадя, защото ако я видя, ще й фрасна един шамар". После се уплаших от себе си. Не знам защо така реагирах, уж й бях простила. Сега си давам сметка, че като си мисля за нея, наистина ми идва да й фрасна един. Не че, ще го направя, но ми се иска. Какво е пък това?!

 Vergia , прошка се дава по-лесно, когато е поискана (дори лицемерно). После отношенията трудно са същите  и най-вероятно ще са на друго ниво. Когато обаче никой нищо не е поискал, думкаш отношенията си в килера, шкафа в дясно и с времето го забравяш - така понякога си мислим, че сме простили...докато той не се появи отново.Тогава шкафа се отваря и емоцията на болката е подобна по сила, може и да е по-голяма, щото си е растяла в забравения шкаф и ти идва да  "фраснеш" съществото, отворило раната...така си го обяснявам.

Вероятно си права...Най-абсурдното е, че няма какво да си прощаваме, защото нищо не сме си казали. Един ден просто спря да ми вдига телефона. Цяла седмица откачих от притеснение, че нещо се е случила с нея или с децата. Накрая явно й е омръзнало да й звъня и ми написа смс,  да не я търся повече, защото на новия мъж в живота й, не му е приятно тя да има приятелки. Направо онемях, става дума за 30 годишно приятелство, в което си знаехме абсолютно всичко една за друга, толкова близки бяхме.Да не говорим колко помагах(все аз).Може би бих я разбрала, ако ми се обадила първо тя, да се видим, да ми го каже очи в очи...а тя просто се покри. А най-голямата ми болка е, че се случи в момент, в който върху главата ми се бяха струпали всички гадории на света, и имах неистова нужда от подкрепа. И тя го знаеше...А зимата моите пари я бяха спасили от гладуване, пари, които никога няма да видя вероятно, нали не съществувам вече.

Чета написаното от Vergia и си давам сметка, че и аз имам една особено неблагодарна приятелка. С години я обгрижвах с внимание, по-рядко с пари, под формата на плащане на сметката, когато излезем, не че е нещо непосилно, но пък и не съм длъжна. Винаги аз се обаждам, тя все е заета, няма пари, ок, аз искам да я видя и това не е важно, не е проблем. Обаче! Госпожата започна да да наглее, да се държи отвисоко, да си позволява неподходящи реплики и т.н. Преди няколко дни, след поредния ни разговор, взех решение никога повече да не я потърся. С времето натрупах много негативни емоции покрай тези отношения, в резюме - разбрах, че нямам абсолютно никаква нужда от тези отношения. Чувствам се обидена, не искам да се разпростирам в конкретика, но имам пълното основание да изтрия телефона й и никога повече да не искам да чуя нищо за нея. В реда на мисли по темата, не бих й простила държанието и интригите през годините.