Как подготвихте и казахте на детето?

Добри съвети давате...но просто имам чувството,че не съществува никакъв начин, по който да премахна ужасната болка, която изпитвам. Яд ме е,че майка ми и баща ми са страхотни хора,но с другите...когато сме на саме, се държат ужасно заповеднически и грубо. Се едно се опитват да ме научат на нещо..а аз съм почти на 30 години имам си приятел, с когото живея и би трябвало да се разбираме като приятели.

Аз не съм осиновена и това не им пречи на моите родители да не зачитат мнението ми. Те са си наумили, че те са възрастните и те дават заповеди, каквото те кажат-това трябва да става. И точно по тази причина не се разбираме "като приятели", както си писала.
Например майка ми с племенницата й (дъщеря на сестра й) се разбират страхотно и си говорят с часове по телефона за какво ли не. Човек сякаш се чуди как им хрумват теми за разговори и е винаги сякаш от сърце и с внимание. Към мен не усещам тази топлина и винаги има напрежение
Да ревнуваш е напълно нормално. Майка ми е като някаква лепкава и не ти дава минута дъх да си поемеш, преместих се в друг град, хем за да уча, хем да си почина от нея. Тя пък започна непрекъснато да ми звъни. Отначало ù угаждах, но да си говориш с часове по телефона с някого не е толкова забавно и интересно, както може би изглежда отстрани. Впоследствие я орязах и откъм телефона-ежедневните ни разговори по телефона. Такава досада е, че не може да си представиш. Но понеже ти не си имала това и ти липсва и си го представяш като нещо кой знае какво.

Завърших висше ...имам си страхотен приятел до мен и майка ми непрекъснато повтаря какво огромно разочарование съм и колко била огорчена от мен. От миналта година след инцидента ми (бях месеци в лечение и само приятеля ми беше до мен) повтаря как това било божие дело и ме наказва за греховете ми към родителите ми. Аз не знам да имам грехове, винаги съм била кротък и дори даже подтиснат
човек, изживях затворени тинейджърски години в депресия, не съм била като другите буйни връстници и не съм правила пакости..просто тогава никой не се е опитал да ме разбере. Може и да съм усещала,че има нещо. Даваха ми се нареждания. Майка ми си общува само по фейсбук с мен като ми праща *мъдри мисли* за живота и неблагодарните хора и за хората,които трябвало да се учат от грешките си и тем подобни. Затрупа ме с такива публикации и аз реших да й изпратя една да прочете >

http://purvite7.bg/7-tipa-vzaimootnosheniya-majka-dashterya-ko/

ето тази за 7те типа взаимоотношения между майка и дъщеря и тя знаете ли какво ми отговори: отново съм била действала повърхностно,необмислено...да съм била жива и здрава и да не си губя времето с психоанализи...
Майка ти е права, че не трябва да си губиш времето, но да не си губиш времето да ù обръщаш внимание. Отдай времето си на приятеля си, не се занимавай да четеш публикациите на майка си във фб и да се опитваш да тълкуваш какъв скрит подтекст имат.

Знаете ли тъпо ми е,че е имало тази тайна толкова много години. Баща ми споделя,че е искал милиони пъти да ми го каже. Майка ми пък казва,че ако зависело от нея никога няма да ми сподели. Майка ми и баща ми винаги са правили цирк у  нас и никога не сме били нормално семейство. Никога не сме вечеряли или обядвали заедно (освен ако някой няма рожден ден). тази година майка ми ми честити рождеия ден по-рано.....Сега двамата живеят самостоятелно и както винаги не им пука за другия. Когато се запознах с моя приятел, бях изумена какви семейства има. Та те си говорят за всичко, чувстват се уютно заедно и се хранят винаги заедно и правят планове заедно. Гадно ми е,че съм нямала тази съдба
Преувеличаваш. Отдаваш твърде много значение на това да се храните заедно и други подобни. Аз с моето семейство също не помня да сме сядали някога заедно на масата. Родителите ми се прибираха след работа по различно време, не са се чакали да се прибере другия и чак тогава да седнат да вечерят. Или пък аз и брат ми се прибирахме от училище по обяд. Е, кога да седнем да ядем с нашите, като тях ги няма-на работа са. Всеки поотделно си слага да яде, хапне и си отива в стаята да учи.
Веднъж помня бяхме седнали заедно да обядваме и щяхме да умрем от скука. Баща и майка ми намериха за интересно да коментират новините, аз и брат ми нямаше как да се включим в разговора и мълчахме. Наядохме се и отидохме в хола да гледаме телевизия.
Та, както казах, прекалено значение отдаваш на някакви такива неща. Какво като не сме яли заедно с нашите? Пак си харесвам детството. Зависи върху какво се фокусираш! Защото и аз като теб имах период с депресия. Беше лека форма на депресия, но съм го преживяла и те разбирам. И тази депресия беше провокирана от майка ми, която постоянно се чувства недооценена(тя просто си е такъв тип човек) и намери на мен да се оплаква, а аз бях в пубертета тогава-тя си изливаше емоционалните товари на мен, аз щях да се побъркам. Ти май виниш майка си, че се е държала гадно, защото "не ти е истинска майка"? Аз не съм осиновена. Искаш ли да си разменим местата да видим дали ще ти е по-лесно в моето "истинско" семейство?!

Роднини на майка ми смятат,че ако тя не ме е спасила от Дома за сираци, съм щяла да стана проститутка и трябвало да бъда благодарна....е какво да съм благодарна? за това,че някой ми е дал всичко от А до Я но съм се превърнала в емоционален инвалид. Дори приятелите ми се дразни на моменти,че съм толкова студена и реагирам сякаш безразлично на нормални неща. Но как да обясня,че просто така ми идва от вътре, не мога да се променя Искам да съм нормална като всички мои връстници, мотивирана и щастлива и упорита,но просто не мога,защото се чувствам счупена и слаба...и нямам родители,на които да им пука за това.
Да, трябва да бъдеш благодарна. Всъщност не знам дали за си благодарна е точната дума, но със сигурност трябва да осъзнаваш каква късметлийка, че каквото и да ти е семейството, все пак имаш такова, а не си расла сама в дом, ей така на произвола на съдбата, да те бият другите деца, знаеш-да не изброявам.
Има една приказка-никой не си избира родителите. Много е вярна тази приказка! Не всяко семейство е хубаво, а може някое семейство отстрани да изглежда много хармонично, но отвътре да е червива ябълка. Но все има нещо хубаво, което да е ставало дори в тези развалени семейства. Трябва да се фокусираш върху хубавото. А не само да ровиш в лошото и да си мислиш какво е можело да бъде, ако....
Реалността е една, трябва да я приемеш-не да дълбаеш в миналото или да си фантазираш!
Също така разбрах на скоро,че майка ми е правила много опити да се запознае с биологичната ми майка и е ходила до града,където живее с приятелки,но не е успяла да я намери на адреса. И сега зимата ми даде листче с адрес и имена и сякаш с подигравка ми го даде просто да отбие номер,че е била напълно искрена (преди тов аме лъжеше,че не знае абсолютно нищо). Мислела е,че ако опитам,няма да намеря нищо. Е,да ама не аз успях да срещна тази жена и срещата ми беше много мъчителна ама много,защото разбрах,че тази жена страда от психическа болест. Не ми е ясно само дали е била психично болна докато ме е носила или се е разболяла от мъка, когато ме е дала.
Отново разсъждения на незрял човек сякаш. Разбирам, че ти се иска от мъка по теб да се е разболяла, но едва ли е така. Търсиш начин да я оневиниш, а нападаш хората, които са те отгледали. А ти представяш ли си да растеш с психически болна майка? Едва ли ще ти е по-лесно от това да израснеш в сегашното си семейство.
Сега се грижат за нея и просто нещо наистина ужасно се е случило в живота й,за да бъде такава. Споделих на майка ми какво съм видяла и преживяла и тя почна да разказва на всички познати, аз не исках и я помолих да си остане между нас,защото ми е болно. но няма значение, тя държи на всички околни но не и на мен. Оф, съжалявам улях се, но имах нужда да кажа на някого просто много ме боли и не мога да спра тази болка. Сякаш ме убива и разрушава всичко а правя огромни усилия да продължа напред сега си търся по-хубава работа и просто отчаяно искам да мога да се оттърся от всичко, но сякаш съм разкъсана на много парчета

Spring is my season, винаги ми е било много интересно как някои хора имат смелостта (или може и да има по-точна дума), да звучат така наставнически давайки отрезвящи коментари и определения на начина на живот на други хора. Странно ми е защо си мислят, че техния модел на съществуване е най-правилния, та не съветват ами направо наставляват и другите така да го живеят. Би ми било интересно да сподели някой като теб от къде идва тази самоувереност.
Всъщност се опитах да дам съвет, не да наставлявам, но ако помогне на момичето да излезе от дупката, в която е попаднала, нека се приема като наставление тогава.
О, в никакъв случай не мисля, че начинът ми на живот е най-правилният, но мисля, че понякога някои хора имат нужда някой да им каже нещата такива, каквито са, пък ако ще и да звучи грубо.

Иначе бих казала, че съм съгласна с теб че има семейства в които отношенията не са цветущи и без да има осиновяване и с това че е важно да се фокусираме повече върху положителното в живота.
Обаче ....
1. Кой казва, че това да си емоционален по принцип в живота е лошо. Да, страдаме от емоциите си ... но .... може би в същото време това ни помага и да обичаме силно емоционално. А това може да е по-хубаво от повърхностно приемане.
Никой не казва, че е  лошо по принцип да си емоционален,  но когато емоциите в такива моменти замъгляват разсъдъка ти, е лошо. Защото в такива тежки моменти не трябва да се поддаваш на емоциите, нормално е да преживееш нещо, да тъжиш, да скърбиш..., но когато си имал история с депресията и като осъзнаваш, че пак можеш да се докараш до това състояние,  се налага час по-скоро да започнеш да разсъждаваш рационално.
2. Кой казва, че това че има и други по-зле от нас, трябва да ни успокоява когато има проблем?
Ъъъ Къде съм казала такова нещо? Човек гледа себе си, а не в паничката на другия. Когато има проблем, се старае да го реши, а не се опитва да замаже положението с това, че имало и по-зле от него.

3. Кой каза, че най-хубавото ако не те устройват отношенията ти с близките е просто да не отделяш толкова време и внимание на това? Може би просто някои хора не искат да се отдалечават от близките си, а независимо от всичко търсят път към това което искат. Може и да е мисия невъзможна, но .... все пак това са самите те и може би понякога има смисъл и той си заслужава.
4. Хубаво е човек ако не е бил на мястото на някого, то поне малко да се опита да се постави на негово място преди да дава съвет. Не мислите ли, че самия факт да си осиновен може допълнително да утежнява нещата, защото се чувстваш двойно отблъснат когато и осиновителите ти нямат отношението, което ти се иска да имат.
Да, разбира се, че факта, че си осиновен, допълнително отежнява нещата, но пък исках да покажа, че не е нужно да си осиновен, за да не е идеално всичко в семейството ти.
"...когато и осиновителите ти нямат отношението, което ти се иска да имат." А пък представи си какво е собствените ти родители да не те зачитат-теб и мнението ти.

....cигурно звуча много оптимистично:blush:

Може би най-известния бг влогър разказва,че е осиновен - тук за гледане.
Интерсно ми беше да чуя за преживяното и как се е чувствал/чувства и превъзмогнал.