Насилието в Училище

Сина ми започна 3-ти клас в момента,на 9 години е.Проблеми има още от първи клас.Лошото е,че е доста чувствителен и плаче.В състояние е да се разплаче от обида.Опитвам се да му обясня,че не трябва да го допуска,защото се възползват от слабостта му,но за сега явно още не му е по силите да се въздържи и да контролира емоциите си.Водих го няколко месеца на психолог,добре му се отрази,но има какво още да се желае.
Тази година щях да го местя в друг клас,но се оказа че две от по-буйните деца напускат класа и се надявам да се поуспокоят нещата.При първият инцидент ще го преместя.
В класа му имаше 5-6 лидера,всяко се опитваше да дърпа към себе си.Сега с 2 намаляха.
Тормоза е изразен в подигравки и обиди-бебе,ревльо,лигльо и т.н. и като не успее да се контролира и се разплаче става още по-лошо.

Детето ми е още в детска градина. Понякога се хващам, че като отивам да го вземам, специално се задържам около прозореца (зиме), или около оградата (лете), за да видя как се отнасят към него другите деца. И всеки път замирам от ужас, докато не се убедя, че никой не го тормози.

Имаше миналата година два епизода, в които имаше наченки на подобни прояви (не в мое присъствие), тогава тенденциозно оставих баща му да съветва, да учи, да се разправя. Аз не мога. Не зная как. Подобно на Sway първата ми мисъл беше да го гушна, да избягам оттам и никога вече да не приближавам до градината. А мислех, че съм го преживяла...

Много се страхувам от тормоза. Това, което виждам е повсеместна агресия. Синът ми е с физически проблем, само на 4,5 г. е и вече се усеща негативно отношение от децата. В училище предполагам ще стане много по-лошо. Аз явно съм била късметлийка, защото не съм била в клас, в който системният тормоз да е практика. Разбира се имало е сбивания, обиди, но еднократни. В гимназията нещата бяха по-префинени, имаше си групички, но не и открити вражди и подлагане на унижения. Мисля,че учителската роля и авторитет тогава  са били доста по-силни. Според мен днес се мълчи и нищо не се прави срещу агресорите не само заради субсидията, а заради страха на самите учители от деца и техните родители.
Има ли родители, които са се справяли успешно с тормоз над детето си и как? Естествено, че не трябва да се мълчи, но и аз съм скептична какво помагат разговорите с простаци, които сами смятат, че начинът да се успее е като тъпчеш другите и предават това и на децата си. Не мисля, че местенето от училище в училище е най-добрият вариант за тормозено дете.

Така е,навсякъде ще има по някое диване,което ще тероризира другите.
Мъча се да го уча сам да се справя,но му е трудно.Заблуждавах се,че поне в началните класове,класната трябва да е тази,която да  пази и защитава по-слабите,но след "клюкар" не знам какво да си мисля.

Че класната е за жалба и наказание, какво друго...

И откъде накъде? Темата дава достатъчен повод да се дискутира и расизма като причина, ти като искаш го пропускай. Не знам колко сляп или лицемерен трябва да е някой, че да си мисли, че тормозът в училище не лежи и на расистка основа. Пък ако смяташ, че е нужна специална тема за да се установи дали расизмът е генетичен - пускай си я. На някои им е ясно и очеизвадно, че не е.

Като родител на дете преживяло насилие в училище има много да пиша по темата. В нашият случай вина да се стигне до това неприятно преживяване има и класния ръководител. Ново дете в класа,момиче с яка физика, неприличен речник и желание за физическа саморазправа. Обиди към децата, шамари,ритане, блъскане и щипане. Не може, човека отговорен за тези деца докато са там, да не реагира и да се измъква със съвети да не се обръща внимание. В един момент това момиче, беше нанесло такива юмруци в лицето на дъщеря ми, че щях да получа удар като я видях насинена. Нищо не направи училището, сложисамо наказание забележка на детето и толкова. Няма и месец след този инцидент се случи друг такъв, предизвикан от същото момиче. Пак нищо не направиха от училището, само второ наказание на хартия. Питам се какъв инцидент трябва да стане за да отстранят агресора??? Новата година започна и според правилника,наказанието е заличено от досието. Дано няма нови инциденти се моля!

А ти защо си мълчиш, виждат че им минава номера и за това си продължават така....
Ако бях аз, щях да съм ги вдигнала във въздуха още след първия инцидент, или по-скоро, още преди да се случи.
Има си органи разни, пиши жалби, нека има публичност, прозрачност и да видим дали ще си замълчат и затварят очите....
От страх и мълчание и очакване някой нещо да направи, от нищо неправене се получава така

I am the same, защо не я преместиш от това училище?

Извини ме за въпроса - не съм все още майка. Но съм пораснало дете, което в училище е преживявало насилие (бита съм, обиждана и т.н.) И до ден днешен, майка ми отчита като най-големите си грешки, че когато й разказвах и виждаше с очите си какво ми се е случило, не ме премести другаде. А аз вече по-горе в темата обясних с какви последици се боря и днес, благодарение на това.

Ти нали не си мислиш ,че и двете майки сме седяли отсрани и сме чакали всичко да отмине??? Имаше проверки от институциите и заключението беше, че няма данни за престъпление, просто инциденти / нищо че са два в рамките на месец/.  Не смятам да премествам детето си в друго училище, в малкия град изборът между две училища не е много голям!

   Искам и аз да разкажа своята история :
  
Когато с моята приятелка бяхме приети в елитна гимназия в големия град, бяхме много щастливи и ентусиазирани от факта, че ще добием полезни знания и ще се запознаем с нови интелигентни наши връстници! Да, ама не!!!
   Още на втория , третия ден стана ясно къде сме попаднали, а именно в клас на богаташки, разглезени дечица, свикнали винаги да получават каквото искат и да са номер едно! Започнаха да ни дискриминират - наричаха ни селянки от посредствено провинциално училище, зубрачки и "как така селянките имат по-високи оценки от нас". Мен ме наричаха дебела (въпреки, че бях нормална до леко закръглена), а другите момичета бяха супер слаби и ме сравняваха с какво ли не, дори плешива са ме наричали (въпреки, че не съм, естествено, просто косата ми не е много гъста). На моята приятелка казваха "линейка", защото косата й е червена, също и смотла и смотанячка, защото беше бедна и ходеше с обикновени, даже износени дрехи. И всичко това се случва пред публика, с цел да ни засрамят и унижат! Постоянно ни гонеха да не сме наблизо, бутаха ни, гледаха ни с пренебрежение и погнуса дори, сякаш не сме хора, а гнусни влечуги.
   При нас агресорите бяха няколко момчета, които си позволяваха прекалено много волности.
Веднъж един от тях предизвикваше моята приятелка да се карат, но тя не му отговори, само си мълчеше, накрая той я изрита в главата. Никой не направи нищо от съучениците, само зяпаха и се подхилкваха. Аз извиках класната ръководителка, приятелката ми плачеше. Тя дойде и му се скара на идиотчето, като му каза, че следващия път ще се оплаче на родителите му и това беше   И аз имам една случка, която никога няма да збравя - в края на 8ми клас имахме изпит по английски и класната ни съобщаваше оценките. Оказа се, че повечето имаха слаби оценки, само аз и още няколко съученици имахме 5тици и 6тици. Когато класната съобщи моята оценка 5, целия клас гръмна, започнаха да протестират, да ме обиждат, казваха че съм преписала и т.н. Опитах се да се защитя, но започнаха да ме замерят с химикалки и други дребни неща и да ми крещят. И всичко това става в час пред учителката, която не правеше нищо, само гледаше. Накрая не издържах, разплаках се и излязох от стаята тичешком, а класът гръмна още повече!
   Учителката я беше страх от влиятелните родители на съучениците ми и затова не правеше нищо, на много места това е проблема, за да се подминава насилието над деца в училище.
   Аз много плачех и страдах , защото ме отхвърляха, гонеха, мразеха, а аз исках да имам приятели!Не можех да издържам на омразата в погледите им, на неприазънта, с която ме подминават по коридора, на злобата с която ми говорят. Мислех си "толкова ли съм противна и смотана, че никой не иска да дружи с мен, такова нищожество ли съм, грозна ли съм, дебела ли съм??? Досега защо не съм осъзнала и видяла какво съм в същност!" Бяха ми сринали самочувствието и самоуважението до нула...
И се вглъбих в себе си, предпочитах да стоя настрана, да бъда в сянка. И нападките понамаляха, просто бях изолирана, заедно с моята приятелка.
   На следващата година бях свалила няколко килограма и всички момчета от класа започнаха вече да имат желание да общуват с мен, да ме канят на кафе, на плаж. И тогава осъзнах, че това са хора без ценностна система, които се интересуват само от материалното и външната обвивка без да се интересуват от характера и душата, от личността, и цял живот ще си останат бездушни същества!
   До края ходех с нежелание на училище и много отсъствах. Бях ги намразила, не исках вече да общувам с тези хора. И до ден днешен не искам да ги виждам. Оттогава се научих да не бъда толкова доверчива, добра и наивна и да отстоявам правата си. Научих се, че хората са жестоки, не се замислят за чувствата на другите, гледат само своя интерес.
   Е, за проблемите ми в училище никой не помогна, наложи се сама да се справям някак си.

Уф, много болна тема ми е и на мен...
При мен проблемите бяха от 1 до 7 клас. Имахме няколко съученика и съученички, които все гледаха с какво да ме заядат. Бях една година по-малка от всички,а същевременно, една от най-добрите ученички, и това някак си явно ги е амбицирало да ме нападат. Тогава не разбирах защо и си създадох много комплекси. Започнах наистина да вярвам, на обидите по свой адрес. Няма да ви разправям какви мисли са ми минавали през главата, докато плачех вкъщи след училище няколко пъти седмично. В един момент разбрах, че нямам избор и започнах да отговарям, обаче те подигравките си продължаваха. За някой от нещата казвах вкъщи, но за съжаление реакцията тогава беше "Е, как?! Той/тя? Толкова добро дете е! Родителите му са толкова възпитани хора!"
Нямам много време сега да пиша, обаче най-добрият съвет, който мога да дам на майките е - подкрепяйте децата си! Няма да ги спасите, но не позволявайте на другите деца да ги съсипят психически! Това се преодолява най-трудно и може би вариантът наистина е ново училище. Мен ме беше страх от още тормоз и затова отказах да ме преместят...
За мое щастие в гимназията се промениха нещата. Всичко минава, обаче несигурността си остава дълги години...

Първият  ми спомен  за  упражнено  върху мен насилие  беше във втори клас. Тъй като първи  клас изкарах  в едно училище, а във  втори  ме  преместиха  в друго, се  озовах сред група  деца, които  вече  се бяха  сближили едно  със  друго  и мен ме възприеха  като  бяла врана сред тях.  И все пак с повечето от децата  се сприятелихме. Само  едно  момче  и  едно момиче /  на което  викахме  "мъжка  Дойна" , защото  само  с момчета  играеше/ , бяха решили  да ми  вземат страха. По време  на междучасия  беше  кошмар- драскаха  ми чантата  и  тетрадките  с химикал, удряха  ме и  аз търпях. Но  един  ден, след като  Тошко / така  се казваше  юнакът/ ми  излющи  здрав шамар  по  бузата, не  изтърпях. Скочих от чина  и  го  заудрях, където  сваря. Той хукна  да бяга,  аз- след него  и  докопах ли го- удрях. Класът  умря от  смях, за негова смета, защото  той  на всеки  беше причинил  по  нещо.
Същия  ден, когато  се прибирах от училище / по онова време  сами ходехме и  се прибирахме/,  той  и   неговата  приятелка ме причакаха. Дръпнаха ми двамата един як лобут, навряха ме в  хубава, гъста  кал, но  за мое  щастие, аз стоически понесох  гаврата  и  не ревнах / после обаче майка  ми  ме ошамари  за свинския ми вид/.
След тези две случки,  Тошко никога повече не ме закачи, даже  в четвърти  клас ми предлагаше  да  ме пази  от   лоши момчета, ако  му  давам  да  преписва  домашните.
В гимназията, понеже  бях  държана много  строго  от баща ми и  не  излизах  никъде  със съученичките ми, ме  гледаха  с присмех, подхвърляха ми остроти  и понякога- откровено ми се присмиваха  на  очилатата физиономия. В девети  клас пропуших,  смених очилата  с лещи, започнах  да   говоря на техния  език и  изведнъж се оказах приобщена. Тъпо, но  факт.
Останалите  три  години  изкарах безметежно- не  ме  тормозеха  и  аз не съм тормозила.
И все пак, моята  тнай- дълбока травма  не  е  от училище. Най- тежките  удари  върху самочуствието и достойнството   си   съм получавала у дома.
А сега  се   страхувам за дъщеря ми, която  в градината   е лидер на групата. Страхувам се  хем   да не стане жерва, хем  от лидер  да  не  се превърне  в агресор,  когато  тръгне  на училище.

Така прозвуча от написаното.
Ясно, в провинцията трябва малко да ги разбуташ, там винаги за проверките се разбира предварително .
Аз бих използвала малко по-неочаквани методи/ ако стандартните не са имали ефект/, но не бих ги оставила безметежно да си продължават в същия дух.

Не изчетох темата, но ми се юе да ти напиша нещо. Аз съм осиновено дете и до 8ми клас бях подложена на тормоз и изолация, защото всички, освен мен знаеха. Аз не мисля, че който и да е родител може да постигне нещо с насилниците. Усилията трябва да са насочени към собственото ти дете. То трябва да се чувства добре в кожата си и да не позволява идиотски прояви да му влияят. Не е лесно, но не е и неосъществимо. Говорете с него за живота, за хората, за проблемът му и му помогнете да се чувства добре. Според мен няма голям смисъл да говориш с майката на "Пепи", на която изобщо не и пука за твоето дете, а "Пепи" е агресор. Говори с твоето детенце, че въпросният е незначителен за него и за неговия живот.