СЕДМИ КЛАС - тема 57

                                   Рождественски разказ
Навечерието на Рождество Христово отиваше към края си .Улиците на Петербург кипяха от множество хора и файтони, които препускаха и бързаха да завършат последните приготовления и покупки за Великия празник — Рождество Христово. Много къщи бяха украсени с рождественски елхи — изобщо нямаше здание, прозорците на което да не сияеха с отблясъците на вътрешното празнично осветление.
Затова и толкова мрачна изглеждаше дясната половина от първия етаж на грамадната къща на Толмазовата улица. Четирите прозореца, които гледаха към улицата, представляваха някакви черни, четириъгълни петна и само във втория отдясно прозорец в дъното на стаята се виждаше оскъдната светлина на малка газена лампа, пусната, както се полага, поради икономия наполовина на силата на светенето си. При яркото осветление на цялата къща, този етаж изглеждаше като мрачна, зловеща дупка.
Отблясъците от светлината на газовия фенер, намиращ се на отсрещната страна на улицата, позволяваха да се различат пердетата на последния прозорец, докато на първите три нямаше и следа дори от прости щори. Само на перваза на втория и третия прозорец се различаваха контурите на някакви различни по размер предмети. Над входа и по външната стена над прозорците можеше без труд да се разчете надпис с големи букви: "ЗАЛОЖНА КЪЩА".
Удари 8 часа.
Плътната тежка завеса на спалнята се отмести и на вратата се показа тъмна фигура. Тя мълчаливо се приближи към креслото, запали висящата над писалището лампа с абажур и светлината й освети 65 годишен старец. Той носеше изтрито палто с кожена яка, краката му бяха обути във валенки, побелялата му глава беше покрита с нещо средно между шапка и таке.
Партений Илич Банев вече много години държеше заложната къща. Банев се кланяше единствено на парите, кумирът му беше единствено да трупа. Нито човеколюбие, нито жалост, нито даже просто съчувствие към бедняка той не знаеше и не искаше да знае. Той даваше пари с лихва при огромни проценти и при това крайно евтино оценяваше вещите, които приемаше за залог.
На входната врата звънчето звънна тихо. Тя се отвори и в залата плахо влезе млада, красива, но много бедно облечена жена с тригодишно момченце на ръце, грижливо загърнато в топличко, закърпено старо одеалце. Банев повдигна очи и попита идващата към него жена какво иска. Тя мълчаливо се приближи към тезгяха и сложи на него зелена, кадифена кутия. Лихварят я отвори и при ярката светлина на запалената лампа пред тях заискри със снопове преливащи се лъчи прелестна брилянтна брошка. Половин минута цареше мълчание.
—       Откъде  си взела тази вещ? — накрая възкликна Банев, поглъщайки с очи действително ювелирно изработената брошка, а в същото време, оглеждайки с подозрителен поглед бедния костюм на жената.
—       Това е последната ценна вещ, останала ми след смъртта на моя покоен съпруг — това е неговия сватбен подарък. Аз имам три деца и ние се намираме в крайна нужда! Дайте ми срещу нея колкото можете! — тихо проговори бедната жена със сълзи на очи.
—       Ами колко да Ви дам? Да не е крадена? — не мирясваше старецът.
—       Бог да е с Вас, господине! Защо ме обиждате с такова подозрение? Аз живея в къщата отсреща и моите хазяи ме знаят, че съм почтена жена — вече с твърд глас каза тя.
Банев още веднъж разгледа брошката, заключи я в шкафа и подхвърляйки от кутията с парите 10 рубли, промърмори:
—       На, вземи! Повече няма да дам. А за квитанцията ще дойдеш утре, защото съм приключил вече и отчетите!
—       Смилете се! — едва ли не с ридание възкликна бедната. — Дайте ми поне 25 рубли! Само брилянтите струват 300! Аз и за квартирата трябва да платя, и за храна, и децата трябва да облека с нещо, и за Празника нещо трябва да купя.
—       Какво? И при тази бедност също мисли за някакви празници, при все че няма какво да ядат
 В този момент одеалцето се смъкна от лицето на пробудилото се дете и отворените му очички срещнаха погледа на Банев. И странна работа, старецът като че ли отначало се дръпна от изненада, след това като че ли мравки го полазиха по гърба, почти несъзнателно, трескаво превъртя ключа в касата, извади без да гледа още 10 рубли и кресна на жената: "На дръж!" — пъхна или почти хвърли банкнотата върху одеалцето и бързо се шмугна в своята спалня,  съблече се, легна в леглото и загаси лампата.
Внезапно странна светлина започна да изпълва стаята, тя ставаше все по — ясна и по — ясна, и накрая озари цялата спалня, освети всички намиращи се в нея предмети до най — малките подробности. Само празната стена срещу леглото не само не се освети, но като че ли изчезна в някакъв гъст черен облак.
Насред стаята стоеше жена, ужасно приличаше по външен вид и лице на онази, която беше заложила брошката. Както и преди лицето й беше тъжно, но тази тъга беше по —различна. Жената като че ли безгранично тъгуваше за този човек, към когото беше устремен кроткият й поглед. В ръцете си държеше момченце, загърнато в одеалце. Детето с тъжна усмивка протегна ръка към тъмната стена, като че ли показваше нещо. Старецът погледна по посока на протегнатата ръка. Ярката светлина, изпълваща стаята, като че ли се отдръпна, давайки простор на тъмнината и върху тъмната стена се появи белезникаво петно във вид на хоризонтален овал. Петното ставаше по — ярко и по — голямо, и внезапно изобрази в себе си голяма, ярко осветена стая.
В средата й, покрита с мъх, обсипана като със снежинки, с късчета ситно нарязано фолио, се издигаше гиздава рождественска елха, залята от светлината на тънки, разноцветни свещи и украсена с ябълки, сладкиши, позлатени орехи, блестящи мъниста и гирлянди, и с купища други играчки. Около нея под звуците на акордеони и цигулки с викове и смях неудържимо се носеше весел детски хоровод.
Да! На Банев му се струваше, че чува и музиката, и смеха и говора.
Изведнъж закоравялото му сърце се обля от топлина и радостно затуптя: той позна хола в дома на своя добър баща, който беше един от управителите на порцелановия завод преди много десетки години. Не стига това, ами в акордеониста старецът позна покойния си родител, а между познатите от някога детски лица — и самия себе си — седем годишен, весел, щастлив и смеещ се малчуган.
Сутринта Банев стана и първата му мисъл беше, че това е благодатен сън и има време за добри дела. Веднага започна да се облича. Сложи хубаво палто, вече много години неизваждано от гардероба. След това той отвори огнеупорната си каса, извади от нея обемиста пачка ценни книжа, всяка на стойност сто рубли,отвори шкафа, извади зелената кадифена кутийка, погледна там ли е брошката и като я загърна също в хартия, я пусна в джоба на шубата.
 Той бързо пресече улицата и позвъни на вратата на отсрещната огромна къща. На вратата бързо се показа старшият портиер.
—       Къде тук живее една бедна вдовица с три деца? Аз не й знам името, но тя е още млада и красива жена — попита той портиера. —       От службата за бедните й изпращат помощ, аз трябва да й я предам.
Тръгна след портиера и той го отведе до един от лошо осветените ъгли, където видя сковано от дъски легло с подобие на дюшек и тъмно старо одеяло с две възглавнички в бели калъфки. На постелята се виждаха две миловидни момичета на пет и седем години, в бедни, но чисти роклички, а в далечния край на леглото стоеше вчерашната жена с момченцето на ръце, облечено в бяла ризка.
Банев се приближи към жената, предаде й пачката банкноти и пакетчето, като й обясни, че това й е изпратено от службата за бедни. В този момент детето, което съсредоточено гледаше Банев, изведнъж весело се засмя и му протегна двете си ръчички.Нещо неизразимо мъчително — радостно стегна гърлото на стареца. Той жадно хвана тези ръчички, покри ги  с горещи целувки и заридавайки като дете, се втурна към изхода.
Това беше първата в живота детска ласка, която изпита старият саможивец.