Любими откъси, мисли, цитати, с които живеем - 5

Деси, благодаря!

…"трябва да се възприемете като основен приоритет. Да осъзнаете от какво се нуждаете, какво искате и да извършите необходимото, за да получите удовлетворение. Не можете да се грижите за себе си и същевременно да угаждате безмерно на другите."
Сузана Макмахън

  Днес една навършваща 60 г.  рожденичка беше публикувала

Душата се ражда стара и постепенно се подмладява.
Това е комичната страна на живота.
Тялото се ражда младо и постепенно остарява.
Това е трагичната страна на живота. - Оскар Уайлд

Aз миcля, чe пo-дoбpe e caм дa бъдeш,

oтĸoлĸoтo cтpacттa в дyшaтa "нa няĸoгo cи" дa дapиш.

Бeзцeнният cи дap, oтдaвaйĸи ĸoмyтo пaднe,

a „твoят” cpeщнeш ли, дa нe ycпeeш любoв дa мy дaдeш.

Omar Hayam

" Нито една проява на доброта, дори най-малката, не е загуба на време." - Езоп

"- Да вървят накъде?
- Напред, разбира се. Само напред. Ние не знаем какво е назад. Ако трябва да се отстъпва - кръгом и пак напред."
"Симетрия" - Захари Карабашлиев

"- Внимавайте, Ирайн! Чувал съм, че думи, хвръкнали като гълъби денем, нощем се връщат и вият гнезда."

Роза през зимата, Катлийн Удиуиз

"Спомените са измамни! Вземаш всичко лъскаво и блестящо от миналото си и не виждаш кое е истински важно в настоящето ти."

Научих -
че трябва да продължавам напред -
заради всяко сърце, което тупти и ме чака,
заради всички очи, които се радват на усмивката ми,
заради ръцете , които пазят топлината на приятелството ми
Светкавици винаги ще има, непредвидени удари също ...
Но и ти помни любовта, а не болката ...
Помоли се ...
И се научи да продължаваш напред

"Обичайте децата си дори когато грешат. Достатъчно е, че животът след това ще ги наказва дори когато са прави."

Душан Радович

"Животът е точно това - един рискован път, минаващ през изкушения; и порядъчността не зависи само от добродетелите..." - Роса Монтеро "Дъщерята на канибала"

"И все пак трябва да затворим очи и да направим крачка...и да се молим на Бог да стъпим, където трябва"

"Анатомията на Грей"

Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон.

Габриел Гарсия Маркес

Момиче с роза

от Кинг Дънкан

Една вечер млад войник на име Джон Бланчард, на основна квалификация по време на Втората Световна Война, се скиташе из военна библиотека във Флорида. Когато си избра една книга от рафтовете, той забеляза, че е впечатлен не толкова от съдържанието на книгата, колкото от бележките, водени с молив в полетата. Женският почерк подсказваше проницателност и разбиране, какт...о и намек за нежност. Той прелисти книгата в началото и откри името на предишния й притежател - Мис Холис Мейнел.

Отне му време, но скоро намери и адреса й в Ню Йорк. Написа й писмо. А на следващия ден беше изпратен през океана. В продължение на два месеца те си кореспондираха, разкривайки сърцата си един пред друг. И двамата подразбираха, че се влюбват един в друг. Бланчард помоли за снимка, но тя му отказа под предлог, че ако наистина я обича е без значение как изглежда.

И дойде денят, когато той се завърна от бойните полета на Европа. Бяха се уговорили да се срещнат в 7 вечерта на Централна гара - Ню Йорк. “Ще ме разпознаеш по червената роза, която ще нося на ревера си” - пишеше тя.

Точно минута преди 7, войникът изпъна униформата си, изучавайки тълпата пътници, прекосяващи огромната зала. Неговото сърце затуптя от вълнение за толкова дълго чаканата среща.
А ето и неговия разказ за това, какво точно се случи:
“Млада, висока и елегантна жена идваше към мен. Нейната светла коса падаше на къдри зад изящните и уши; очите - сини като цветя. Върху устните и брадичката й личеше нежна увереност, а в бледо - зеления си костюм тя изглеждаше като пролет в човешки образ. Аз я гледах втренчено, забравяйки да забележа, че не носеше роза. Когато се размърдах, малка, провокираща усмивка изви устните и: “В моята посока ли си, моряче ?” - прошепна тя. Почти без да се контролирам, аз пристъпих към нея и в този момент съзрях Холис Мейнел.

Тя стоеше приблизително точно зад момичето. Жена, над 40-те, с посивяла, подпъхната под износена шапка кока. Тя беше повече от закръглена, с пълнички крачета, в ниски, почти без ток обувки. Момичето в светлозелен костюм бързо се отдалечаваше. Чувствах се раздвоен - толкова силно беше желанието ми да я последвам, а в същото време, толкова дълбок бе копнежът ми към жената, чиито дух наистина ме поддържаше и съпътстваше.
И ето я. Нейното бледо, пълно лице беше нежно и чувствено, а в сивите й очи блестеше топъл и мил пламък. Не се поколебах. Сграбчих малкото, износено, облечено в синя кожа копие на книгата, по което тя трябваше да ме познае. Това не беше точно любов, но нещо много ценно, може би нещо по-скъпо от любов; приятелство, за което винаги трябва да съм признателен. Повдигнах рамене и поздравих, показвайки книгата на жената; и даже когато говорех се чувствах задушен от горчивината на разочарованието ми. “Аз съм лейтенант Джон Бланчард, а Вие трябва да сте Мис Мейнел. Радвам се, че се срещнахме. Мога ли да Ви поканя на вечеря?”
Лицето на жената се разшири във вежлива усмивка. “Не зная защо е всичко това”, отговори тя, но младата дама, която току що отмина, ме помоли да нося тази роза върху палтото си. Каза, в случай, че ме поканите на вечеря, да Ви предам, че ще Ви чака в големия ресторант от другата страна на улицата. Каза също, че това е един вид изпит.“

"Животът е твърде кратък, за да се събуждаш със съжаление. Така че, обичайте хората, които се отнасят с вас добре, и забравете за тези, които не го правят. И вярвайте, че всичко се случва с причина. Ако имате шанс, грабнете го. Ако той промени живота ви, допуснете го. Никой не е казал, че е лесно, просто ви обещават, че си струва."

Харви Маккей