Позитивното мислене????????

Аз пък ще кажа, че чашата е пълна - половината с вода, другата половина с въздух. Реализъм в действие.

Позитивното мислене много помага. Проблемът е, че концепцията се манипулира от "Тайната" и представя по начин, който е вреден. Аз така тръгнах към нов град и нова работа през глава, с надежди и очаквания за нещо велико, грандиозно. Последва сблъсък с реалността и още се опитвам да се отърся от депресията.

В същото време на предната работа нямах никакви очаквания, дойде съвсем случайно и беше направо невероятна - истински подарък от съдбата. Тогава не правих визуализации и мислене за бъдещето както учи "Тайната", а следвах метода на Луиз Хей - позитивно мислене и утвърждавания за самочувствие тип "Аз напълно обичам и приемам себе си". Но проблемът не е позитивното мислене, а визуализирането и очакването на нещо извън нас да ни направи щастливи. Именно затова смятам, че има голяма разлика от позитивно мислене тип Луиз Хей, която те кара да заобичаш и приемеш себе си такъв какъвто си и "Тайната", която ти втълпява, че за да си щастлив трябва да имаш еди-какво си колело, работа и т.н. В темата струва ми се повечето визират второто и се съгласявам, че не е полезно. Но първата техника си е призната дори и от професионалните психиатри и психолози. Та, позитивното мислене е полезно и необходимо, визуализациите и прекаленото вторачване във външни фактори и в бъдещето са по-скоро вредни.

Луиз Хей откога е призната (явно имаш предвид положително) от психолози и психиатри?

Не говоря за нея като личност, говоря за метода за позитивни утвърждения пред огледалото например. Такива съвети психиатрите и психолозите дават от десетилетия насам, просто тя им даде по-голяма популярност.

Но визулизирането на някакво перфектно бъдеще тип "Тайната" е супер вредно и се чудя как може тя да е по-популярна от техниките на утвърждения? Например ако нямаш дори гадже, а си визуализираш как си играеш със своите деца и ходиш по семейни пикници не само това няма да те накара да предприемеш стъпките към постигането на целта, ами и дава на подсъзнанието грешната информация, че вече го имаш, т.е. още повече се отдалечаваш от желаното.

Правилният подход е да престанеш да мислиш за тези неща и да се научиш да обичаш себе си тук и сега, без да разчиташ на външните фактори като работа, дали имаш любовник или не и т.н. В момента в който придобиеш такова самочувствие, щото да привлича околните към теб, тогава имаш реалния шанс да създадеш семейство или да привлечеш хубава работа към теб. Но разбира се "Тайната" продължава да дава напразни надежди на хората, че с визуализации и насилване на нещата се изпълняват всички желания.

Ще дам пример от филма Тайната - там казват че е хубаво да си представиш че след малко ще намериш празно място за паркиране. Глупости! По-хубаво е да се стараеш да усетиш момента, да се почувстваш добре търсейки място за паркиране. И така да направиш, че дори и да се въртиш много и да не намериш място където да паркираш да се чувстваш отлично. Да не позволяваш на такова нещо като липсата на паркоместа да ти скапе настроението.

И на Луиз Хей й е същото. А психиатрите и психолозите не са отменяли самоанализа и критичността, а тази Хей само едни и същи ги мели - ти си си най-добрият. Сякаш приспива съвестта на човека, ако я има, разбира се.

Отречени са позитивните утвърждения пред огледалото. Излезе изследване наскоро, че работят при нарцисистите само, а точно те нямат нужда от такива неща, защото и така са убедени, че са прекрасни. При хората с ниско самочувствие ефектът от "красива съм, обичам се" е обратен.

^Странно, на мен много добре ми действаха и дори започнах да ги вярвам, а нямам никак висока самооценка. Рухнах в момента в който послушах тъпата "Тайна" и започнах да мечтая за бъдещето и за създаване на семество и деца. Това прати на подсъзнанието ми информацията, че едва ли не без деца и любящо семейство не съм пълноценна личност. Последицата след сблъсъка с нова среда, където не срещнах любовта е депресия. Докато си следвах афирмациите нямах грешка - летях от радост, абе направо върнах се в детството. И никаква чужда любов не ми беше нужна, аз имах достатъчно за себе си. И точно така привличах позитивни хора, които бяха привлечени от мен. За първи път от детството си привличах погледи и усмивки, а нямах никаква коренна промяна във визията. Онези месеци бяха най-хубавите ми в живота до момента ако не броя детските години, кято някакво прераждане. Затова и не отричам позитивните утвърждения.

Само дето двете вървят в комплект - летиш в еуфория и после идва грозната истина, която си отричал.

Каква грозна истина? Моята истина, спрямо това, което забелязах от своя опит е, че любовта отива при онзи, който достатъчно обича себе си и може и без нея. Знам, звучи като парадокс, но е така. Когато се чувствам като сив и смачкан човек не привличам никой, нищо че точно тогава имам нужда от помощ, от подкрепа, от обич. Защото излъчвам сивота вероятно, не съм учен, не знам. Това, което знам със сигурност е, че когато се обичам силно и летя от радост, без значение имам ли или не любов в живота си и деца, околните започват да се държат по-мило към мен, някак си усмивката ми и чувството на вътрешна топлота озарява и тях. Може би може да се нарече "заряд". Може би и това обяснява защо нарцисистите всъщност имат много приятели и любови, макар че при тях себелюбието е преминало в патология. Ако не се обичаш и другите престават да те обичат, тъжно, но факт.

А защо не го правиш и сега, happy_2013?

Опитвам се, но е трудно. И пак заради визуализирането - като тръгна да си повтарям някакво утвърждение отнякъде ми изплува пак тази мечта, визуализация за семеен пикник с децата някъде в бъдещето, а тя ме натъжава. Дано един ден да се върна на онова ниво, където приемах и обичах себе си тук и сега и да забравя всякакви мечти и илюзии! Не помага и това, че медиите постоянно натъртват, че ти трябва еди-какво си за да си истински пълноценен човек.

Грозната истина е, че не можеш да я караш само са конфирмейшъни пред огледалото и да се самонавиваш колко се обичаш.
значи, като няма Луиз Хей, не се обичаш. Като седиш пред огледалото и си повтаряш разни, се обичаш!  И можеш без любов от други хора.

Нарцисистите имат много приятели и любови, защото никога не обичат и не са те самите приятели. Те обичат само себе си, не са способни да дадат нищо хубаво на никого, и в момента ,в който не им поддържаш нарцисизма или стъпиш извън техните сметки, те ритат отзад. А питала ли си какво оставят след себе си нарцисистите? Тези приятели колко време са им приятели, любовите колко време са любови? Грубо казано, истинските нарцисисти ще ти забият нож в сърцето и няма да им пука - просто вече не си им нужен, защото не им поддържаш нарцисизма.

Аз лично не ги правих пред огледалото, а докато вървя на път за работата или към къщи. И така се настройвах, че чувствах онова чувство на романтика, на любов което чувстваш когато си влюбен. Само че при мен обекта на любов беше собственото ми аз и донякъде самия живот. А това ме караше да се отнасям по-позитивно с околните и да не се дразня за дреболии. В един момент скучната ми работа ми се видя най-прекрасното място на света, осъзнах множеството позитиви и какъв късмет имам да имам тази работа. После се запалих по визуализациите и ефектът е видим - като нямам това, за което мечтая съм в депресия. А това не само не ме мобилизира, а и ме направи още по-пасивен наблюдател на ставащото. Позитивните утвърждения поставяха мен в главната роля и ме караха да действам - да правя това, което аз искам и обичам. Мога да го правя и сега, но трябва първо да се отърся от търсенето на чуждото одобрение, нещо към което визуализациите индиректно ме върнаха.

Вярно е това за нарцисистите, но не смятам, че да се обичаш непременно те прави такъв. Наличието на адекватна любов към себе си дори е задължително за постигане на щастие.

За мен всичко това показва само, че не става само със самоутвърждаващи твърдения, защото спрат ли тези конфирмейшъни, свършва и еуфорията. Според мен това е като при наркоманите - докато вземаш дрогата (конфирмейшъните), всичко ти се струва ок. Спреш ли дрогата - край, веднага минаваш в депресия. Което пак показва, че човекът "не се обича", а само носи маска, т.е. няма как да избяга от себе си. Според мен просто човек трябва да порасне, да се превърве във възрастен и да приеме, че първо трябва да си отговорен за собствените си постъпки и последствията от тях. А "да правя това, което искам" в повечето случаи означава да се държиш като дете - искам да изям сладкото!

Ако да порасна означава да затворя сърцето си и очите си за красивото предпочитам винаги да си остана дете по душа! Напротив, за мен маска е негативизма, защото нали първите 7 години са формиращи, а аз чак до 13-тата бях най-веселия и позитивен човек когото познавам, идваше ми естествено. Започнах да нося маската на негативното мислене в тийн годините, защото средата в класа ми беше такава, че всички бяха негативисти. И изгубих себе си, едва ли не си втълпих че щом не мисля като тях съм нещо по-малко и така самочувствието ми пострада. А обективната истина е, че дали заради хормоните, но те бяха гнездо на оси, хора живеещи за това да критикуват и да създават драма. С позитивните афирмации намерих частичка от старото ми, истинско аз, макар да беше временно. Но един ден вярвам, че ще успея да смъкна тази черупка. Онова беше само началото на пропукването. Тя не е част от мен.