"Песен за огън и лед" - 13

   — Може ли да има нещо по-сладко? — рече Кутрето, който изгаряше от нетърпение да глътне собствения си плод — Харънхъл.
   Всеки от лордовете изрази претенциите си: този замък и онова село, земя, реки, гори, настойничество над тези и онези невръстни дечица, останали без баща след боевете. За щастие тези плодове бяха обилни и сираци и замъци имаше за всички. Варис разполагаше със списъци. Четиридесет и седем по-дребни лордове и шестстотин и деветнайсет рицари бяха изгубили живота си под огненото знаме на Станис и неговия Господар на Светлината, наред с няколко хиляди обикновени ратници. Тъй като всички те попадаха в числото на предателите, наследниците им бяха лишени от наследство, а земите и замъците им бяха дарени на онези, които се бяха доказали по-верни.
   Планински рай обра най-богатия урожай. Тирион изгледа шкембето на Мейс Тирел и си помисли: „Апетитът на тоя е неутолим.“ Тирел поиска земите и замъците на лорд Алестер Флорент, негов собствен знаменосец, направил непростимата грешка да подкрепи първо Ренли, а после Станис. Лорд Тивин му ги отстъпи с удоволствие. Цитаделата Бистра вода с всичките й прилежащи земи беше дарена на втория син на лорд Тирел, сир Гарлан, който жест само за миг го превърна във велик владетел. По-големият му брат, разбира се, оставаше наследник на самия Планински рай.
   По-малки залъци бяха подарени на лорд Роуан и заделени за лорд Тарли, лейди Оукхарт, лорд Хайтауър и други неприсъстващи важни особи. Лорд Редвин помоли само за тридесетгодишно опрощение на данъците, наложени от Кутрето над плодородните лозя на Арбор и неговите винени фактории. След като го получи, той обяви, че е напълно задоволен, и предложи да поръчат буре кристално златно арборско за здравето на крал Джофри и на неговата мъдра и доброжелателна Ръка. При което Церсей изгуби търпение.

   Пейт знаеше за стъклените свещи, макар изобщо да не беше виждал някоя да гори. Бяха най-зле пазената тайна на Цитаделата. Казваха, че били донесени в Староград от Валирия, хиляда години преди Ориста. Чувал беше, че са четири; едната била зелена, а другите три — черни, и всички били високи и усукани.
   — Какви са тези стъклени свещи? — попита Рууни. Армен Послушника се окашля.
   — Преди послушникът да изрече клетвите си, трябва да изкара нощта в бдение в подземието. Не му се разрешава нито фенер, нито факел, светилник или восъчна свещ… само една свещ от обсидиан. Трябва да изкара нощта в тъмнина, освен ако не може да запали тая свещ. Някои опитват. Глупавите и инатливите, ония, дето са изучавали тъй наречените „висши мистерии“. Често си порязват пръстите, защото казват, че ръбовете на свещите били остри като бръснач. После, с окървавени ръце, трябва да изчакат до съмване и да размишляват над провала си. По-разумните просто си лягат да спят или прекарват нощта в молитва, но всяка година неколцина все пак опитват.
   — Да. — Пейт беше чувал тази история. — Но каква е ползата от свещ, която не хвърля светлина?
   — Урок е — обясни Армен. — Последният урок, който трябва да научим, преди да си сложим майстерските вериги. Стъклената свещ символизира истината и ученето, редки, красиви и крехки неща. Направена е във формата на свещ, за да ни напомня, че един майстер трябва да хвърля светлина там, където служи, а е остра, за да ни напомни, че познанието може да е опасно. Мъдри хора могат да станат нагли в своята мъдрост, но един майстер трябва винаги да си остане смирен. Стъклената свещ ни напомня и за това. Дори след като е изрекъл клетвите си и си е сложил веригата, и е заминал да служи, майстерът ще си помисли за тъмнината на своето бдение и ще си спомни как не е могъл да накара свещта да загори, каквото и да е правил… защото дори със знание някои неща не са възможни.
   Лео Ленивеца избухна в смях.
   — Не са възможни за тебе, искаш да кажеш. С очите си видях свещта да гори.
   — Видял си някаква свещ да гори — отвърна Армен. — Свещ от черен восък сигурно.
   — Знам какво видях. Светлината беше ярка, много по-ярка от тази на свещ от восък или лой. Хвърляше странни сенки и пламъкът изобщо не трепваше, дори когато вятърът лъхна през отворената врата зад мен.
   Армен скръсти ръце.
   — Обсидианът не гори.
   — Драконово стъкло — рече Пейт. — Простолюдието го нарича драконово стъкло. — Кой знае защо, това му се стори важно.
   — Така си е — каза замислено Алерас Сфинкса. — А ако на света отново има и дракони…
   — Драконите са по-тъмна работа — каза Лео. — Сивите овци са си затворили очите, но Мастифа вижда истината. Стари сили се пробуждат. Сенки се раздвижват. Скоро ще ни връхлети век на чудеса и ужаси, век за богове и герои. — Протегна се и се усмихна с ленивата си усмивка. — Това си заслужава още по едно, викам аз.
   — Ние пихме достатъчно — каза Армен. — Утрото ще дойде по-скоро, отколкото ни се ще, а архимайстер Еброуз ще говори за свойствата на урината. Добре ще е тия, които искат да си изковат сребърна брънка, да не пропускат беседата му.
   — Хич и не искам да ви преча да опитвате пикня — рече Лео. — Лично аз предпочитам вкуса на арборско златно.

Зачуди се къде ли се крие Варис. Началникът на слухарите благоразумно не се беше върнал в покоите си. Навярно беше взел кораб с Тирион, вместо да остане, за да отговаря на неудобни въпроси. Ако беше така, сега двамата сигурно бяха някъде в открито море и си деляха бутилка арборско златно в каютата на някоя галера.

   — А тази лъжа може да пощади нас. Иначе двамата с теб трябва да напуснем Орлово гнездо през същата врата, през която си отиде Лиза. — Петир вдигна отново перото. — Ще му поднесем лъжи и арборско златно, а той ще ги изпие жадно и ще иска още, обещавам ти.
   „Той и на мен поднася лъжи“, осъзна Санса. Но бяха утешителни лъжи, и добронамерени. „Една лъжа не е нещо толкова лошо, ако е добронамерена“. Да можеше само да им повярва…
   Нещата, които й беше казала леля й малко преди да падне, все още ужасно я тревожеха. „Брътвежи“, беше ги нарекъл Петир. „Жена ми беше полудяла и ти го видя“. И беше истина. „Исках само да си построя снежен замък, а тя се канеше да ме бутне през Лунната врата. Петир ме спаси. Той много обичаше майка ми и…“
   И нея. Как можеше да се съмнява в това? Той я беше спасил.

   В камината тлееше огън, а на масата ги очакваше гарафа с вино — арборско златно. Санса напълни чашата на лорд Нестор, докато Петир разравяше цепениците с дългия железен ръжен.
   Лорд Нестор се разположи до огъня.
   — Това няма да е краят — заговори той на Петир, все едно че Санса не съществуваше. — Братовчед ми възнамерява да разпита певеца лично.
   — Бронзовия Йон не ми вярва. — Петир избута една цепеница.
   — Смята да дойде тук със сила. С него ще е Симънд Темпълтън, не се съмнявам. И, боя се, лейди Уейнууд също.
   — И лорд Белмур, лорд Хънтър Младия и Хортън Редфорт. Ще доведат също Силния Сам Камъка, Толетите, Шетите, Колдуотър, някои от Корбрей.
   — Добре сте осведомен. Кои Корбрей? Едва ли лорд Лайънъл?
   — Не. Брат му. По някаква причина сир Лин не ме харесва.
   — Лин Корбрей е опасен човек — предпазливо вметна лорд Нестор. — Какво смятате да правите?
   — Какво мога да направя, освен да ги посрещна, ако дойдат? — Петир отново разрови жарта и остави ръжена настрана.
   — Братовчед ми възнамерява да ви отстрани като лорд-протектор.
   — Ако е така, не мога да го спра. Поддържам гарнизон от двайсет души. Лорд Ройс и приятелите му могат да вдигнат двайсет хиляди. — Петир отиде до дървения сандък под прозореца. — Бронзовия Йон ще направи каквото реши. — Коленичи, отвори сандъка, извади навит на руло пергамент и го подаде на лорд Нестор. — Милорд. Това е знак за обичта, която милейди хранеше към вас.
   Ройс разви пергамента.
   — Това… това е неочаквано, милорд. — Санса се изуми, като видя сълзи в очите му.
   — Неочаквано, но не и незаслужено. Милейди ви ценеше над всички свои знаменосци. Вие бяхте нейната скала, така ми казваше.
   — Нейната скала. — Лорд Нестор се изчерви. — Така ли казваше?
   — Често. А това — Петир посочи пергамента — е доказателството.
   — Това… хубаво е да го чуя. Джон Арин ценеше службата ми, знам, но лейди Лиза… гледаше ме навъсено, когато идвах за дворцовия й съвет, и се боях, че… — Лорд Нестор намръщи чело. — Виждам, че носи печата на Арин, но подписът…
   — Лиза беше убита, преди да успеят да й поднесат документа, за да го подпише, затова го подписах аз като лорд-протектор. Знам, че такова щеше да е нейното желание.
   — Разбирам. — Лорд Нестор нави пергамента. — Вие сте… верен на дълга си, милорд. Да, и не ви липсва кураж. Някои ще нарекат този акт за дарение недопустим и ще обвинят вас, че сте го направили. Постът на Пазителя никога не е бил наследствен. Арините са вдигнали Портите още по времето, когато са носили короната на Сокола и са управлявали Долината като крале. Орлово гнездо е било лятното им седалище, но щом завалят снеговете, дворът е слизал долу. Някои ще кажат, че Портата е също толкова кралска като Орлово гнездо.
   — В Долината не е имало крал от триста години — подчерта Петир Белиш.
   — Защото са дошли драконите — съгласи се лорд Нестор. — Но и след това Портите са останали замък на Арин. Самият Джон Арин беше Пазител на Портите, докато баща му беше жив. След издигането си той удостои с тази чест своя брат Ронел, а след това братовчед си Денис.
   — Лорд Робърт няма братя, само далечни братовчеди.
   — Вярно. — Лорд Нестор стисна пергамента. — Няма да твърдя, че не съм се надявал на това. Докато лорд Джон управляваше кралството като Ръка, на мен се падна да управлявам Долината от негово име. Правех всичко, което се изискваше от мен, и не поисках нищо за себе си. В името на боговете, спечелил съм си го!
   — Така е — отвърна Петир. — И сега лорд Робърт ще спи по-леко, като знае, че вие винаги сте тук, преданият приятел в подножието на неговия връх. — Вдигна чашата си. — И тъй, да вдигнем тост, милор; За дома Ройс, Пазителите на Портите на Луната… сега и завинаги — Сега и завинаги, да! — Сребърните чаши звъннаха. По-късно, много по-късно, след като гарафата с арборско златно бе изпразнена, лорд Нестор се сбогува, за да се върне при своите спътници. Санса вече почти бе заспала права и искаше само да се добере до леглото си, но Петир я хвана за кръстчето.
   — Виждаш ли какви чудеса могат да се сътворят с лъжи и арборско златно?
   Защо ли й се доплака? Беше добре, че Нестор Ройс е с тях.
   — Всичко ли беше лъжи?
   — Не всичко. Лиза често наричаше лорд Нестор „скала“, макар че според мен не звучеше като комплимент. Сина му наричаше „дръвник“. Знаеше, че лорд Нестор мечтае да държи Портите по право, като лорд не само на име, а истински, но мечтаеше за други синове и бе решила замъкът да е за по-малкия брат на Робърт. — Петир стана. — Разбираш ли какво се случи тук, Алайн?
   Санса се поколеба за миг.
   — Вие дадохте на лорд Нестор Портите на Луната, за да сте сигурен в неговата поддръжка.
   — Така е — призна Петир. — Но нашата скала е все пак Ройс, което ще рече, че е прекалено горделив и докачлив. Ако го бях попитал за цената му, щеше да се надуе като ядосана жаба заради оскърбената си чест. Но така… той не е съвсем глупав, но лъжите, които му поднесох, бяха по-сладки от истината. Той иска да вярва, че Лиза го е ценяла над всички други свои знаменосци. Един от тези други е Бронзовия Йон, а Нестор си дава сметка, че е роден от по-долното разклонение на дома Ройс. Иска повече за своя син. Хората на честта често пъти са готови да направят за децата си неща, които не биха и помислили да направят за себе си.
   Тя кимна.
   — Подписът… можехте да накарате лорд Робърт да сложи подписа си и да го подпечата, но вместо това…
   — …го подписах сам, като лорд-протектор. Защо?
   — За да… ако ви отстранят… или убият…
   — …тогава претенцията на лорд Нестор за Портите ще бъде оспорена. Гарантирам ти, това не му е убягнало. Много умно от твоя страна, че го схвана. Но друго не бих могъл и да очаквам от своята дъщеря.
   Благодаря ви. — Изпита глупава гордост от това, че го беше отгатнала, но беше и объркана. — Но не съм. В смисъл — ваша дъще ря. Не истински. Искам да кажа, преструвам се, че съм Алайн, но вие знаете, че…
   Кутрето опря пръст на устните й.
   — Знам каквото знам, както и ти. Някои неща е най-добре да не се казват, миличко.
   — Дори когато сме сами?
   — Особено когато сме сами. Иначе все някой ден някой слуга ще влезе в стаята непредизвестено, или пазач зад вратата случайно ще чуе нещо, което не бива да чува. Нали не искаш още кръв на хубавите си малки ръчици, скъпа?
   Лицето на Марилион сякаш заплува пред нея, с бялата превръзка над очите му. А зад него видя сир Донтос, със стрелите от арбалет още по него.
   — Не — промълви Санса. — Моля ви.
   — Изкушавам се да кажа, че не играем никаква игра, дъще, но игра, разбира се, има. Играта на тронове.
   „Не съм молила да я играя“. Много опасна беше тази игра. „Едно подхлъзване — и съм мъртва“.
   — Озуел… милорд, Озуел ме изведе с лодката от Кралски чертог в нощта, когато избягах. Той трябва да знае коя съм.
   — Ако е наполовина толкова умен, колкото една овча барабонка, би могла да го помислиш. Сир Лотор също го знае. Но Озуел е на служба при мен от дълго време, а Брун по характер е мълчалив. Черно котле следи за мен Брун, а Брун следи Черно котле. „Не вярвай никому“, казвах някога на Едард Старк, но той не ме послуша. Ти си Алайн и трябва да бъдеш Алайн винаги. — Опря два пръста на лявата й гръд. — Дори тук. В сърцето си. Можеш ли да го направиш? Можеш ли да си моя дъщеря в сърцето си?
   — Аз… — „Не знам, милорд…“ Почти щеше да го каже, но той не искаше да чуе това. „Лъжи и арборско златно“, помисли тя. — Аз съм Алайн, татко. Коя друга може да съм?
   Лорд Кутрето я целуна по бузата.
   — С моя ум и с красотата на Кет светът ще бъде твой, миличко. Сега — марш в леглото.
   Гретчел беше напалила огън в камината и оправяше пухеното й легло. Санса се съблече и се мушна под завивките. „Няма да пее тази нощ — помисли си. — Не и докато лорд Нестор и другите са в замъка. Няма да посмее“. Затвори очи.
   Някъде през нощта се събуди, защото малкият Робърт се качи в леглото й. „Забравих да кажа на Лотор пак да го заключи“. Нищо не можеше да се направи, тъй че го гушна.
   — Робин? Можеш да останеш, но не се върти. Просто затвори очи и спи, мъничък.
   — Добре. — Той се сви до нея и свря глава между гърдите й. — Алайн? Ти ли си моята майка вече?
   — Мисля, че да.
   Ако една лъжа е добронамерена, не е нещо толкова лошо.

— Да, не може — кимна Церсей. — Но трябва да се надяваме, че неговият наследник ще е по-енергичен. Приятелите ми на другия хълм ми казват, че най-вероятно ще е Торберт или Рейнард.
   Великият майстер Пицел се окашля.
   — Аз също имам приятели между Преблагочестивите и те говорят за септон Олидор.
   — Не пренебрегвайте Луцеон — намеси се Кибърн. — Снощи е нагостил трийсет от Преблагочестивите с прасенца сукалчета и арборско златно, а денем раздава на бедните питки, за да докаже благочестието си.
   Аурейн Водите изглеждаше не по-малко отегчен от Церсей от този брътвеж за септони. Отблизо косата му бе по-скоро сребриста, отколкото златна, а очите му бяха сиво-зелени, докато на принц Регар бяха виолетови. И все пак приликата… Хрумна й дали Водите ще се обръсне за нея. Желаеше я, въпреки че беше с десет години по-млад; Церсей го усещаше в начина, по който я гледаше. Мъжете бяха започнали да я гледат така, откакто гърдите й започнаха да напъпват. „Защото съм красива, казваха, но Джайм също беше красив, а него изобщо не го гледаха така“. Като малка, понякога рано призори се обличаше в дрехите на брат си. Винаги се изумяваше колко различно се държат с нея мъжете, когато мислеха, че е Джайм. Дори самият лорд Тивин…
   Пицел и Мериуедър все още бъбреха кой можел да стане Върховен септон.
   — Един ще служи също толкова добре, колкото друг — заяви рязко кралицата. — Но който сложи кристалната корона, трябва да изрече анатема на Дяволчето. — Последният Върховен септон беше запазил подозрително мълчание по отношение на Тирион. — Колкото до тези розови врабци, стига да не проповядват държавна измяна, те са проблем на Вярата, не наш.
   Лорд Ортън и сир Харис измърмориха в съгласие. Опитът на Джилс Росби да последва примера им се разпадна в пристъп на кашлица. Церсей извърна глава погнусена, когато той изплю в шепата си кървава храчка.
   — Майстер, донесохте ли писмото от Долината?
   — Да, ваше величество. — Пицел го извади от купчината хартии пред себе си и го приглади. — По-скоро е декларация, отколкото писмо. Подписано в Рунстоун от Йон Ройс Бронзовия, лейди Уейнууд, лордовете Хънтър, Редфорт и Белмур, и Саймънд Темпълтън, Рицаря на Деветте звезди. Всички са ударили печатите си. Пишат, че…
   „Пишат куп глупости“.
   — Господата могат да прочетат писмото после, ако желаят. Ройс и тия другите събират хора под Орлово гнездо. Канят се да свалят Кутрето като лорд-протектор на Долината, със сила, ако се наложи. Въпросът е трябва ли да позволим това?
   — Лорд Белиш търси ли помощта ни? — попита Харис Суифт.
   — Не засега. Всъщност изобщо не изглежда притеснен. В последното си писмо споменава за бунтове съвсем накратко, преди да ме помоли да му изпратя някои стари гоблени от колекцията на Робърт.

   Студеният вятър навън се усилваше. Останаха до късно, пиеха арборско златно и си разказваха истории. Таена доста се напи и Церсей изтръгна името на тайния й любовник. Беше мирски капитан на кораб, пират, с черна коса до раменете и белег — минавал през лицето му от брадичката до ухото.
   — Сто пъти му казах не, а той казваше „да“ — сподели й Таена, — докато накрая и аз не казах „да“. Не беше от мъжете, на които можеш да откажеш.
   — Познавам тази порода — отвърна с лукава усмивка Церсей.
   — Познавали сте такъв мъж?
   — Робърт — отвърна тя. Но мислеше за Джайм.
   Но щом затвори очи, сънува другия си брат и тримата жалки глупци, с които бе започнал денят й. В съня те й донесоха в торбата си главата на Тирион. Поръча да я покрият с бронз. И я сложи в нощното си гърне.

„По-скоро сакатият не е поставил хора на наблюдателните кули и сега се страхува, че ще разберем. Малката кралица търси извинения за брат си“. Устата на Церсей беше пресъхнала. „Имам нужда от чаша арборско златно“. Ако на железните им хрумнеше след това да завземат и Арбор, цялото кралство скоро щеше да ожаднее.
   — Станис може да е замесен в това. Бейлон Грейджой предложи съюз на милорд баща ми. Навярно неговият син е предложил на Станис.

Тирион остави дебеланите със самуните и котлите им и тръгна да потърси мазето, където Илирио го беше излял от бурето предната нощ. Не беше трудно за намиране. Имаше достатъчно вино да го държи пиян сто години: сладки червени вина от Дорн, светъл пентошки кехлибар, зелен мирски нектар, шейсет бурета арборско злато, дори вина от приказния изток, от Карт, Юай Тай и Асшаи край Сянката. Накрая Тирион си избра буре силно вино, със знака от личната изба на лорд Рънсфорд Редвин, дядото на сегашния господар на Арбор. Вкусът му бе упоителен и замайващ на езика, цветът — толкова тъмен пурпур, че изглеждаше почти черен в смътно осветеното подземие. Тирион си напълни чаша и бутилка за всеки случай, и ги отнесе горе в градините да пие под черешите.

Давос му подхвърли огризката. „Лоша ябълка, но си струваше половин петак, за да науча, че Мандърли събира мъже.“ Заобиколи Дядо Рибокрак, покрай едно момиченце, което продаваше чаши мляко — доеше козата си на място. След като вече бе в града, започваше да си спомня повече неща. По-надолу, накъдето сочеше тризъбецът на Дядо Рибокрак, имаше уличка, в която продаваха пържена треска, хрупкава и златистокафява отвън, крехка и бяла отвътре. Ей там пък се намираше един от по-чистите бардаци, където моряк можеше да се позабавлява с жена, без да го е страх, че ще го ограбят или убият. На другата улица, в една от къщите, прилепени към стените на Вълчата бърлога като рапани по стар корпус, имаше пивоварна, в която правеха черна бира, толкова гъста и вкусна, че едно буре можеше да докара колкото арборско златно в Браавос и пристанището на Ибен, стига местните да оставеха на пивоваря нещо за продан.
   

   Младокът се изчерви.
   — Онова не бях аз. Казах ти. Беше синът на някакъв щавач от Пиклива вода, чиято майка умряла при раждането му. Баща му го продал на лорд Варис за делва арборско златно. Имал други синове, но арборско златно никога не бил опитвал. Варис дал момчето от Пиклива вода на майка ми, а мен ме отмъкнал.
   — М-да. — Тирион премести слоновете си. — А след като принцът от Пиклива вода умира благополучно, евнухът ви прехвърля скришом през Тясното море на дебелия си приятел търговеца на сирене, който ви скрива на една лодка и намира един лорд изгнаник, който да се нарече ваш баща. Великолепна история се получава, певците ще има да възпяват спасяването ви, щом вземете Железния трон… стига нашата прелестна Денерис да ви вземе за свой консорт.
   — Ще ме вземе. Трябва.

   Владетелят на Бял пристан бе осигурил храната и пиенето, тъмна и жълта бира и вина червени, златни и пурпурни, донесени от топлия юг на кораби с тумбести корпуси. Сватбените гости се тъпчеха с пити с плънка от треска и тиква, с купчини ряпа и големи кръгли пити сирене, с димящи резени овче и овъглени телешки ребра, а най-сетне с три огромни сватбени пая, големи колкото колелета на фургон, с тънките им корички натъпкани до пръсване с моркови, лук, ряпа, пащърнак, гъби и парчета сушено свинско, плувнало в пикантен кафяв сос. Рамзи сечеше резени с кривия си меч, а ги разнасяше лично Виман Мандърли, като поднесе първите димящи порции на Рууз Болтън и дебелата му съпруга Фрей, после на сир Хостийн и сир Енис, синовете на Уолдър Фрей.
   — Най-хубавият пай, който сте опитвали някога, милорди — заяви дебелият лорд. — Отмийте го с арборско златно и се насладете на всяка хапка. Знам, че аз ще се насладя.
   Верен на думата си, Мандърли изгълта шест порции, по две от всеки пай, мляскаше, тупаше се по корема и се тъпчеше, докато предницата на туниката му не стана кафява от петната сос, а брадата му не се напълни с трохи. Дори Дебелата Валда Фрей му отстъпваше по лакомия — справи се само с три резена. Рамзи също ядеше с охота, въпреки че младоженката му само седеше вторачена в непокътнатото парче пред нея. Когато вдигна глава, Теон видя страха в големите й кафяви очи.
   

Залата кънтеше от юнкайски смях, юнкайски песни, юнкайски молитви. Танцьори танцуваха; музиканти свиреха чудати мелодии със звънци, пискуни и мехури; певци пееха древни песни на непонятната реч на Стар Гхиз. Лееше се вино — не тънкото бяло от Робския залив, а гъсти сладки сортове от Арбор и сънно вино от Карт, наситени със странни подправки. Юнкайците бяха дошли по покана на крал Хиздар, за да подпечатат мира и да засвидетелстват възраждането на прочутите нашир и длъж бойни ями на Мийрийн. Благородният й съпруг бе отворил Великата пирамида, за да ги угости.
   „Ненавиждам това — мислеше Денерис Таргариен. — Как стана така, че пия и се усмихвам с хора, които по-скоро бих одрала?“

   Хиздар въздъхна.
   — Ваше _величество_. Макар че в този час „ваша сънливост“ би било по-подходящо. — Кралят отиде до бюфета, за да си налее вино, но на дъното на каната бяха останали само няколко капки. По лицето му пробяга раздразнение. — Миклаз, вино. Веднага.
   — Да, ваше величество.
   — Вземи Драказ с теб. Една кана арборско златно и една от онова сладкото червено. Не и от нашата жълта пикня обаче. И ако още веднъж намеря каната си празна, ще заповядам да напердашат сладките ти розови бузки. — Момчето затича, а кралят се обърна към Селми. — Сънувах, че сте намерили Денерис.
   — Сънищата често лъжат, ваша милост.
   — „Ваше сияние“ поне. Какво ви води при мен в този час, сир? Някаква неприятност в града?
   — Градът е спокоен.
   — Така ли? — Хиздар го изгледа объркано. — Защо сте дошли тогава?
   — За да ви задам един въпрос. Ваше величество, вие ли сте Харпията?
   Чашата на Хиздар се изплъзна от пръстите му и тупна на килима.
   — Идваш в спалнята ми посред нощ и ме питаш това? Ти луд ли си? — Едва сега като че ли забеляза, че сир Баристан е с броня. — Какво… защо… как смееш…
   — Отровата ваше дело ли беше, ваше величество?

За първата брачна нощ им бяха отстъпили една просторна спалня в Кулата на Ръката. Тирион затвори с ритник вратата след тях.

— Ей на онази лавица има кана с добро арборско вино, Санса. Ще бъдеш ли така добра да ми налееш чаша?

— Разумно ли е, милорд?

— Едва ли има нещо по-разумно. Нали разбираш, изобщо не съм пиян, но смятам да се напия.

Санса напълни по един бокал за двамата. „Ще ми е по-лесно, ако и аз съм пияна.“ Приседна на ръба на голямото легло с балдахин и пресуши половината от чашата си на три дълги глътки. Виното сигурно беше хубаво, но тя бе толкова изнервена, че не усети вкуса му. Главата й се замая.

Осуел направи още две разходки до „Морския крал“, за да разтовари провизии. Сред товарите, които свали на брега, имаше няколко бурета вино. Петир наля чаша на Санса, както беше обещал.

— Заповядайте, милейди, това би трябвало да оправи стомаха ви, надявам се.

Санса прилежно вдигна бокала с две ръце и отпи. Виното беше много хубаво; арборска реколта, реши тя. Имаше вкус на дъб, на плод и на горещи летни нощи, ароматите разцъфнаха в устата й като цветя, разтворили венчелистчета под слънцето. Само се помоли да може да го задържи. Лорд Петир се държеше така мило, че тя не искаше да развали всичко, като повърне.

А той я гледаше над своя бокал и сиво-зелените му очи бяха пълни с… насмешка? Или нещо друго? Санса не беше сигурна.

   — Датират отпреди Егон Завоевателя — обясни й Церсей. — Синовете на Воина са били рицарски орден, мъже, отказали се от земите и богатствата си и врекли мечовете си на Негова върховна святост. Бедните братя… те са били по-низши, но далеч по-многобройни. Нещо като просещите братя, само че вместо просешки паници носели брадви. Знакът им бил седемлъчата звезда, червена на бяло поле, затова простолюдието ги нарекло Звездите. Синовете на Воина носели пъстроцветни като дъгата плащове и броня с инкрустирано сребро върху плъстени ризи, а на ефесите на дългите си мечове носели кристали с форма на звезда. Те били Мечовете. Святи мъже, аскети, фанатици, чародеи, убийци на дракони, ловци на демони… какви ли не приказки има за тях. Но всички са единодушни, че са били неумолими в омразата си към всички врагове на Святата вяра.
   Лейди Мериуедър разбра моментално.
   — Врагове като лорд Станис и неговата червена магьосница?
   — Ами да, точно така — отвърна Церсей и се закикоти като момиченце. — Дали да не си отворим бутилка хипокрас и да пием за рвението на Синовете на Воина?
   — За рвението на Синовете на Воина и за гениалността на кралицата регент. За Церсей, Първата с това име!
   Хипокрасът бе сладък като триумфа на Церсей, а носилката се понесе през града като ладия.