"Песен за огън и лед" - 14 Лъжи и арборско златно

В съня приятелите му яздеха с него, както и приживе. Гордият Мартин Касел, бащата на Джори. Верният Тео Вул. Итън Гловър, с благата си реч и добро сърце. Мъжът от блатата, Хоуланд Тръстиката. Лорд Дъстин, на високия си червен жребец. Нед бе познавал лицата им като своето, но годините като пиявици изпиват спомените, дори онези, които човек се е заклел да не забрави никога. В съня му те бяха само сенки, сиви призраци, яхнали коне от мъгла.

Бяха седмина, тръгнали да се опълчат срещу трима. Но тримата не бяха обикновени мъже. Очакваха ги пред кръглата кула с червените склонове на Дорн зад тях и вятърът развяваше белите им плащове. И не бяха сенки: лицата им ярко сияеха, дори и сега. Сир Артър Дайн, Меча на утрото, с тъжната си усмивка. Дръжката на големия меч Зора стърчеше над дясното му рамо. Сир Осуел Уент бе коленичил и точеше меча си. Над белия му емайлиран шлем бе разперил криле черният прилеп на неговия род. Между двамата стоеше свирепият стар сир Джеролд Хайтауър, Белия бик, Лорд-командирът на кралската гвардия.

— Търсех ви на Тризъбеца — каза им Нед.

— Не бяхме там — отвърна сир Джеролд.

— Горко на Узурпатора, ако бяхме — каза сир Осуел.

— Когато падна Кралски чертог, сир Джайм посече краля ви със златен меч и се зачудих защо ви няма.

— Далече бяхме — каза сир Джеролд, — иначе Ерис още щеше да седи на железния трон, а нашият лъжебрат щеше да гори в седемте ада.

— Слязох до Бурен край да вдигна обсадата — каза им Нед, — и лордовете Тирел и Редвин свиха знамената, и всички техни рицари коленичиха да ни се закълнат във вярност. Мислех, че ще сте сред тях.

— Нашите колене не се подгъват лесно — каза сир Артър Дайн.

— Сир Вилем Дари избяга на Драконов камък с кралицата ви и принц Визерис. Мислех, че може да сте отплавали с тях.

— Сир Вилем е добър и верен мъж — каза сир Осуел.

— Но не е от кралската гвардия — изтъкна сир Джеролд. — Кралската гвардия не бяга.

— Нито тогава, нито сега — каза сир Артър. И надяна шлема си.

— Положили сме клетва — поясни старият сир Джеролд. Призраците на Нед тръгнаха с него, с мечове от сянка в ръце. Бяха седмина срещу трима.

— А сега започва — заяви сир Артър Дайн, Мечът на утрото. Измъкна Зора и го вдигна в двете си ръце. Острието беше бяло като млечно стъкло, оживяло от светлина.

— Не — каза Нед с тъга в гласа. — Сега свършва.

И докато се сблъскваше с двата пороя от стомана и сянка, чу писъка на Лиана