КГБ = Клуб на Готините Баби - 154.

ПЕСЕНТА НА ЖИВОТА
„Остава ти живот една година!”
Гласът на доктора бе кротък, благ.
Но сякаш ток през тялото ми мина.
Умирах бавно. Болен бях от рак.
„Ще си отида двадесетгодишен!”
Това ми светна тутакси в ума.
И без да хленча, и без да въздишам,
спокойно, тъжно тръгнах към дома.
Бях млад, безспорно, но корав и печен.
Ще трябва просто да се примиря.
Остава ми година. Бях обречен
Животът ми безславно изгоря.
Реших след време да вървя на село,
на въздух чист там в родния балкан.
Смъртта ме дебне. Ще я срещна смело.
С живот обичан, страстен и желан.
Решено - сторено. Заминах с влака.
С родителите тихо се простих.
Не знаеха, че там смъртта ме чака.
Горките! Истината им спестих.
Посрещнаха ме баба, дядо. Радост!
Софра богата спретнаха за миг.
Бях светъл лъч в самотната им старост.
Но вътре в себе си дочувах смъртен вик.
Животът ми, остатъкът му жалък,
пое по коренно различен път.
Работех яко. Благ бе всеки залък.
На баба, дядо, шашна се умът!
Излизах често сам сред планината.
В природата вековна бях щастлив.
Усещах сила нова, непозната.
И чувствах, че наистина съм жив.
Изпращах залез и зора посрещах.
Преливаше у мене светлина.
За болестта си просто се не сещах.
Дълбоко дишах слънце и луна.
Валеше ме дъжд пролетен и летен.
И леден сняг ми пълнеше врата.
Природата - романът непрочетен
започнал бях аз жадно да чета.
Пред мен разлистваше южняк гората
и чувах шепот на безброй листа.
Пред мен разливаше се красотата
в едно прекрасно кътче на света.
Въргалях се в моравата зелена
и сладко пиех изворна вода,
унесен слушах буките как стенат,
мечтаех да съм на орел следа.
Под боровете - снажни великани
събирах падащия зимен скреж,
на върховете горди и смълчани
се чувствах като бог, пречистен, свеж.
Годината измина неусетно.
Заякнал бях, узрял и помъдрял.
И мисълта за смърт бе съответно
като забит в сърцето ми кинжал.
Не чувствах болка, а напротив, сила
наляла беше моята снага.
Дори секундата живот е мила,
когато смърт затваря ти кръга.
Но продължавах да живея жадно,
очаквайки последния си ден.
Течеше време бързо, безпощадно.
Животът песен пееше за мен!
И втората година се изниза.
Живеех все така. Бях здрав на бик.
За нов живот получих ценна виза.
И чувах песента му всеки миг.
Дори сега, римувайки словата,
когато съм надхвърлил шестдесет,
за мен природата е майка свята.
Природата направи ме поет.
Отвори ми очите тя за радост,
изостри притъпеният ми слух,
дари ме с чудодейната си сладост
и омагьосан песента й чух.
Животът сред природата е здраве,
далеч от пипалата на града,
там чуваш песента му, тя те прави
добър, щастлив и с лична свобода.
Ослушай се! За теб животът пее!
За него ти си сбъдната мечта!
Човекът на земята ще живее,
догде животът пее песента!
Божидар Коцев