"Песен за огън и лед" - 17

Четеше на малкия лорд приказка за Крилатия рицар, когато Мия Каменна почука на вратата на спалнята. Момичето беше с ботушите и дрехите си за езда и миризмата на конюшня се носеше около нея. Алайн видя, че има слама в косата ѝ и че лицето ѝ беше намръщено. Знаеше, че това й изражение е заради близостта на Мичъл Редфорд.

  - Милорд, - обърна се Мия към малкия Робърт - видели са знамената на лейди Уейнууд на час път от нас. С братовчед ви Хари ще пристигнат скоро. Ще желаете ли да ги посрещнете?

"Защо трябваше да споменава Хари", помисли си Алайн. Сега изобщо нямаше да успее да изкара Сладкия Робин от леглото.

  - Изгонете ги! - момчето удари по една възглавница. - Не ги искам тук.

Мия се обърка. Никой в Долината не можеше да се справи с едно муле по-добре от нея, ала малките лордове бяха друго нещо.

  - Но те са поканени за турнира. - каза момичето колебливо - Не мисля...

  - Благодаря ти, Мия. - Алайн затвори книгата. - Моля те, остави ме насаме с лорд Робърт.

Незаконно роденото момиче напусна стаята с облекчение, без да каже нищо повече. Веднага след това Сладкия Робин се сопна:

  - Мразя Хари! Нарича ме братовчед, но само чака да умра, за да може да вземе Орлово гнездо. Мисли си, че не знам това, но не е така!

  - Ваша милост не трябва да вярва в подобни глупости. - каза Алайн. - Сигурна съм, че сир Харолд ви обича.

"А ако боговете са добри, ще обикне и мен". Усети леко пърхане в стомаха си.

  - Напротив. - настоя лорд Робърт. - Само иска замъка на баща ми, затова се преструва. - Момчето придърпа одеялото към пъпчивите си гърди. Гласът му звучеше сякаш щеше да се разплаче. - Не искам да се омъжваш за него, Алайн. Аз съм господарят на Орлово гнездо и забранявам това! Можеш да се омъжиш за мен. Ще спим в леглото и всяка нощ можеш да ми четеш приказки.

"Не, никой не може да се ожени за мен, докато съпругът ми джуджето е още жив". Кралица Церсей беше получила главите на поне дузина джуджета или поне така твърдеше Петир, ала нито една не бе на Тирион.

  - Сладкият ми Робин не трябва да говори подобни неща. Вие сте лордът на Орлово гнездо и защитник на Долината. Трябва да се ожените за благородна дама и да имате син, който да може да седне на трона във Високата зала на дома Арин един ден, след като вас вече ви няма.

Робърт избърса носа си.

  - Но аз искам...

 - Знам какво искате, - постави пръст на устните му тя, - но то не е възможно. Аз съм копеле. Не съм достойна жена за вас.

  - Не ме интересува! Обичам те повече от всички останали.

"Малко, глупаво момче..."

  - Но вашите знаменосци ще се интересуват. Някои наричат баща ми надскочил мястото си амбициозен дребосък. Ако се ожените за мен, ще заявят, че не е било по ваше желание, че той ви е накарал. Лордовете декларанти може отново да въстанат срещу него и да го убият. Както и мен.

  - Няма да им позволя да те наранят! - извика лорд Робърт. - Ако се опитат, ще ги накарам да летят!

Ръката му затрепери. Алайн го тупна през пръстите.

  - Шшт, мой Сладки Робин, не се вълнувайте. - След като треперенето отмина, продължи - Трябва да имате подходяща жена, девица от благороден произход.

  - Не! Искам да се оженя за теб, Алайн.

"Лейди майка ти възнамеряваше да стори точно това, но тогава бях благородно момиче, а не копеле".

  - Милорд е много мил.

Погали го по косата. Лейди Лиза никога не позволяваше на слугите да я докосват. След като тя умря, Робърт започваше да се тресе ужасно всеки път, когато някой го доближи с нож, затова оставиха косата му да расте необезпокоявано, докато вече не падаше през закръглените му рамене и не стигаше надолу почти до отпуснатите му бели гърди. "Има хубава коса. Ако боговете са добри и доживее да се ожени, жена му ще обикне поне косата му".

  - Децата ни няма да са благородници. Само законнородено дете от дома Арин може да измести сир Харолд като ваш наследник. Баща ми ще ви намери подходяща жена, някое благородно момиче, което ще е по-красиво от мен. Ще можете да яздите и ходите на лов заедно и тя ще ви дава символа на своето благоволение, който да носите по време на турнири. Няма да мине много време и ще ме забравите.

  - Няма!

  - Ще ме забравите. Така и трябва. - гласът ѝ беше мек, но твърд.

  - Господарят на Орлово гнездо може да прави каквото си поиска. Не мога ли да те обичам дори и ако трябва да се оженя за нея? Бенджикот казва, че сир Харолд имал някакво обикновено момиче, което носело копелето му.

"Бенджикот трябва да се научи да си държи езика зад зъбите".

  - Това ли искате от мен? Деца копелета? - дръпна ръката си от неговата. - Нима бихте ме ме обезчестили по подобен начин?

Момчето я погледна стреснато.

  - Не, нямах предвид...

Алайн се изправи.

  - Ако милорд позволи, трябва да отида да намеря баща си. Някой трябва да посрещне лейди Уейнууд.

Преди момчето да може да възрази, направи лек реверанс и напусна спалнята, спускайки се надолу по коридора и по покрития мост към покоите на лорд протектора.

Когато сутринта остави лорд Белиш, той закусваше със стария Озуел, който тъкмо беше пристигнал предишната нощ от Града на гларусите върху плувнал в пяна кон. Надяваше се, че още разговарят, но соларият на Петир се оказа празен. Някой беше оставил отворен прозорец и по пода се въргаляха разпилени от вятъра книжа. Слънцето грееше през дебелите жълти стъкла и прашинките танцуваха в лъчите му подобно на дребни златни насекоми. Въпреки че снегът вече бе покрил върха на Великанската пика над тях, под планината есента все още се бавеше и зимната пшеница зрееше по полетата. Алайн чуваше през прозореца смеха на перачките при кладенеца и звъна на стомана, докато рицарите тренираха един с друг. Хубави звуци.

Харесваше това място. Тук се чувстваше жива за първи път, откакто баща ѝ... откакто лорд Едард умря.

Затвори прозореца, събра разпилените документи и ги сложи на масата. Един от тях беше списък със състезателите. Шестдесет и четири рицари бяха поканени да се състезават за място в новото Братство на Крилатите рицари, което щеше да защитава лорд Робърт Арин, и шестдесет и четири рицари бяха дошли да си спечелят правото да носят крила на сокол върху шлемовете си и да пазят своя лорд.

Съперниците бяха дошли от цялата Долина - от планинските низини и брега, от Града на гларуса и Кървавата порта, дори от Три сестри. Въпреки че неколцина бяха сгодени, едва трима бяха вече женени. Осемте победители щяха да прекарат следващите три години в служба на лорд Робърт като лични телохранители (Алайн бе предложила да са седмина подобно на Кралската гвардия, но Сладкия Робин настоя, че трябва да има повече рицари от крал Томен), затова нямаше поканени по-възрастни мъже, които имаха съпруги и деца.

А призованите дойдоха, помисли си гордо Алайн. Всички до един.

Случи се точно както Петир предвиди в деня, когато гарваните полетяха. "Те са млади, нетърпеливи и жадни за приключения и слава. Лиза не ги пусна да се бият. Това сега е най-близкото до война. Шанс да служат на лорда си и да докажат силата си. Ще дойдат. Дори и Хари Наследника". След това я погали по косата и целуна челото ѝ. "Каква умна дъщеря имам".

Наистина беше умно. Турнирът, наградите, крилатите рицари, всичко беше нейна идея. Майката на Робърт го беше захранила със страхове, но той винаги се бе възхищавал на приказките, които му беше чела за сир Артис Арин, легендарния Крилат рицар, основател на рода му. Така че защо да не го обградят с крилати рицари? Мисълта ѝ хрумна една нощ, след като момчето най-сетне бе заспало. Негова собствена кралска гвардия, която да го пази и да му вдъхва смелост. Едва бе споменала за идеята си на Петир, когато той предприе постъпки да я изпълни. Щеше да иска да бъде там, за да посрещне сир Харолд. Къде ли можеше да е отишъл?

Спусна се надолу по стълбите на кулата и влезе в галерията в задната част на голямата зала. Под нея слугите подреждаха масите за вечерния пир, докато жените и дъщерите им метяха старите тръстикови стъбла от пода и разпръскваха пресни на тяхно място. Лорд Нестор показваше на лейди Уаксли великолепните си гоблени, изобразяващи гонки и сцени на лов. Същите гоблени бяха висели в Червената цитадела на Кралски чертог по времето, когато на Железния трон бе седял Робърт. Джофри беше наредил да ги свалят и заключат в някое мазе, но после Петир Белиш уреди да ги донесат в Долината като дар за Нестор Ройс. Не само че бяха красиви, а и Върховният стюард с охота разказваше на всеки желаещ да го изслуша, че гоблените някога са принадлежали на крал.

Но Петир не беше в голямата зала. Алайн прекоси галерията и се спусна по стълбата в дебелата западна стена, за да излезе на вътрешния двор, където щеше да се проведе турнирът. Вече бяха издигнати трибуни за зрителите, както и четири дълги бариери за двубоите. Мъжете на лорд Нестор боядисваха бариерите с разтвор от вар, окачваха ярки знаменца по трибуните и увесваха щитове по портата, през която съперниците щяха да влизат.

В северния край на двора се намираха три чучела с торби пясък и някои от състезателите се упражняваха с тях. Алайн ги познаваше по щитовете: камбаните на Белмур, зелените змии на Линдърли, червената шейна на Брейкстоун, черното и сивото на дома Толет. Сир Мичъл Редфорд завъртя едно от чучелата с точно премерен удар. Той беше един от основните фаворити за Kрилата.

Петир не се виждаше никъде по двора, но докато се обръщаше, чу женски глас.

  - Алайн! - викаше Миранда Ройс от издълбана каменна пейка под едно буково дърво, където беше обградена от двама мъже. Изглежда имаше нужда от помощ. Алайн се усмихна и се запъти към приятелката си.

Миранда носеше сива вълнена рокля и зелено наметало с качулка и имаше наистина отчаяно изражение на лицето си. От двете ѝ страни стоеше по един рицар. Онзи отдясно имаше прошарена брада, плешива глава и корем, който преливаше през оръжейния му колан там, където иначе би бил скутът му. Другият отляво пък едва ли имаше и осемнадесет години и беше кльощав като копие. Тънките му рижи мустачки не успяваха да прикрият ярките червени пъпки, осеяли лицето му.

Плешивият рицар носеше тъмносиня туника, извезана с огромен чифт розови устни. Рижият пъпчив момък контрираше с девет бели гларуса върху кафяво поле, което означаваше, че е от Града на гларусите. Взираше се толкова съсредоточено в гърдите на Миранда, че не забеляза Алайн, докато приятелката ѝ не стана да я прегърне.

  - Благодаря ти, благодаря, много благодаря. - прошепна в ухото ѝ Ранда, преди да се обърне и да я представи - Сирове, имам честта да ви представя лейди Алайн Каменна.

  - Дъщерята на лорд протектора. - обяви плешивият, цял сърдечна галантност. Изправи се тромаво. - И точно толкова красива, колкото се говори.

Нежелаещ да изостане от съперника си, пъпчивият рицар бързо скочи на крака.

  - Сир Осифер говори истината. Пред нас е най-красивата девица в целите Седем кралства! - комплиментът щеше да бъде по на място, ако не беше отправен към деколтето ѝ.

  - О, нима сте видели с очите си всички девици в кралствата, сир? - попита го Алайн. - Твърде сте млад, за да сте толкова обръгнал пътешественик.

  - Не, милейди. - изчерви се младокът, при което пъпките му грейнаха още по-ярко. - Аз съм от Града на гларуса.

"А аз не съм, въпреки че Алайн е родена там". Щеше да се наложи да внимава покрай този.

  - Пазя скъпи спомени от Града на гларуса. - отвърна му с лека, ала неясна усмивка, след което се обърна към Миранда - Случайно да знаеш къде е баща ми?

  - Ще ви отведа при него, милейди.

  - Надявам се да ми простите, че ще ви лиша от компанията на лейди Миранда. - каза Алайн на рицарите. Без да изчака отговор, хвана по-възрастното момиче за ръката и я повлече от пейката. Едва когато бяха на достатъчно разстояние, прошепна - Наистина ли знаеш къде е баща ми?

  - Разбира се, че не. Върви по-бързо, да не им хрумне да тръгнат след нас. - Лицето на Миранда се изкриви. - Осифер Устните е най-тъпият рицар в Долината, макар  че Утoр Шет се стреми да го задмине. Моля се да излязат на двубой за ръката ми и да се избият един друг.

  - Лорд Нестор едва ли ще се зарадва много на подобни ухажори за дъщеря му. - изкикоти се Алайн.

  - О, не е сигурно. Милорд баща ми е сърдит, задето убих последния си съпруг и му стоварих толкова неприятности на главата.

  - Не е твоя вината, че е умрял.

  - В онова легло нямаше друг освен нас двамата. - отвърна ѝ Миранда.

Алайн усети как по кожата ѝ пробягаха иглички. Съпругът на Миранда беше умрял, докато двамата правят любов.

  - Мъжете от Сестрите, които дойдоха вчера, са галантни. - каза, за да смени темата. - Ако не харесваш сир Осифер или сир Утoр, можеш да се омъжиш за някого от тях. Мисля, че най-младият е доста красив.

  - Онзи с наметалото от тюленова кожа? - попита недоверчиво Ранда.

  - Някой от братята му тогава.

  - Та те са от Сестрите. - завъртя очи Миранда. - Познаващ ли тамошен, който да е добър в турнирите? Сестринците чистят мечовете си с рибено масло и се къпят във вани със студена морска вода.

  - Значи поне са чисти. - отвърна Алайн.

  - Някои имат ципи между пръстите си. По-скоро бих се омъжила за лорд Петир. Тогава ще ти стана майка. Колко точно е голямо кутрето му, знаеш ли?

Алайн не удостои въпроса с отговор.

  - Лейди Уейнууд скоро ще е тук със синовете си.

  - Това уверение ли е, или заплаха? - попита Миранда. - Първата лейди Уейнууд сигурно е била кобила. Защо иначе всички мъже от рода им ще имат конски лица? Ако някога ме накарат да се омъжа за Уейнууд, ще го принудя да се закълне винаги да носи шлем, докато ме чука, и да си държи визьора затворен. - Ощипа Алайн по ръката. - Моят Хари сигурно ще е с тях. Забелязах, че забрави да го споменеш. Никога няма да ти простя, задето ми го открадна. За него бих желала да се омъжа.

 - Годежът беше идея на баща ми. - запротестира Алайн, както беше правила вече стотина пъти по-рано. Каза си, че другото момиче само я дразни... но под шеговития тон можеше да усети болката в гласа на приятелката си.

Миранда спря, за да погледа трениращите на двора рицари.

  - Ето от такъв съпруг се нуждая.

Съвсем наблизо двама рицари се дуелираха със затъпени тренировъчни мечове. Остриетата се сблъскаха на два пъти, след това се плъзнаха едно в друго, за да бъдат посрещнати от вдигнатите щитове, но по-едрият мъж отстъпи при сблъсъка. От мястото си Алайн не можеше да види предната страна на щита му, но на своя противникът му носеше три летящи гарвана, всеки от които стискащ в ноктите си червено сърце. Три сърца и три гарвана. Вече знаеше как ще свърши боят.

Малко по-късно едрият мъж се просна замаян в прахоляка с вдлъбнат шлем. Когато скуайърът му откопча закопчалките, за да го изхлузи от главата му, надолу потече кръв. Ако мечовете не бяха затъпени, нямаше да е само кръв. Последният удар по главата му беше толкова силен, че Алайн примижа. Миранда изгледа замислено победителя.

  - Мислиш ли, че сир Лин ще убие ухажорите ми, ако го помоля учтиво?

  - Би могъл, срещу дебела кесия злато. - Из цялата Долина беше известно, че сир Лин Корбрей винаги отчаяно се нуждае от злато.

  - Уви, имам само дебело деколте цици. Въпреки че със сир Лин една дебела наденица под полата ми ще ми свърши по-добра работа.

Кикотът на Алайн привлече вниманието на Корбрей. Рицарят подаде щита си на непохватния си скуайър и свали шлема и ватираната си качулка.

  - Дами. - Дългата му кафява коса беше плътно прилепнала към челото му от пот.

 - Добър удар, сир Лин. - поздрави го Алайн. - Но се боя, че изпратихте бедния стар сир Оуен в безсъзнание.

Корбрей хвърли един поглед назад, където скуайърът на противника му помагаше на падналия да се изправи.

  - Не че той някога е имал съзнание в главата си, иначе нямаше да ме предизвика.

"Има истина в това", помисли Алайн, но тази сутрин в нея се беше вселила някаква пакостливост, така че сама предизвика сир Лин.

 - Милорд баща ми каза, че новата жена на брат ви е бременна. - каза му със сладка усмивка.

Корбрей я изгледа мрачно.

  - Лайънъл изпраща извиненията си. Решил е да остане в Дома на сърцето с онази своя търговска дъщеря и да гледа как коремът ѝ се издува. Сякаш е първият, който е заплодил някоя пачавра.

"Ох, тази рана боли", помисли си Алайн. Първата съпруга на Лайнъл Корбрей му беше дала само слаби, болни деца, всички от които измрели още като бебета, и през всичките тези години сир Лин беше останал наследникът на брат си. Но когато бедната жена най-сетне починала, Петир Белиш беше този, който се намеси и договори нов брак за лорд Корбрей. Втората лейди Корбрей беше на шестнадесет, дъщеря на богат търговец от Града на гларуса, дошла със значителна зестра. Слуховете гласяха, че е висок, жизнено и здраво момиче с големи гърди и добре сложени, широки бедра. И плодовита, както изглежда.

  - Всички се молим на Майката да дари лейди Корбрей с лесно раждане и здраво дете. - каза Миранда.

Алайн не можа да се въздържи.

  - Баща ми винаги е щастлив да помогне на някой от верните знаменосци на лорд Робърт. - каза с усмивка. - Сигурна съм, че с радост ще уговори брак и за вас, сир Лин.

   - Колко учтиво от негова страна. - Устните на Корбрей се изпънаха в нещо, което трябваше да е усмивка, но Алайн усети как по тялото ѝ пробягват иглички. - Но каква полза имам от наследници, когато нямам земя и така и ще си остана, благодарение на нашия лорд протектор? Не. Кажете на лорд баща си, че не се нуждая от неговите кобилки.

Отровата в гласа му беше толкова злъчна, че за момент Алайн почти забрави, че Лин Корбрей всъщност бе котешката лапа на баща ѝ, купена и платена.  Или пък не? Може би вместо да е човек на Петир, преструващ се за негов враг, всъщност беше враг на Петир, преструващ се за негов човек, представящ се за враг.

Само мисълта за всичко това беше достатъчна, за да ѝ се завърти главата. Алайн се извърна рязко настрани... и се блъсна в нисък мъж с остро лице и рижа коса, който се бе промъкнал зад нея. Ръцете му се стрелнаха напред и я подхванаха, преди да падне.

  - Милейди. Моите извинения, ако съм ви стреснал.

   -  Вината е изцяло моя. Не ви видях.

  - Ние, мишките, сме тихи създания. - Сир Шадрич беше толкова нисък, че човек можеше да го вземе за скуайър, но лицето му беше старо. Тя видя дълги пътешествия в бръчките по ъглите на устата му, стари битки в белега под ухото, както и коравост в очите, каквато никое момче не можеше да притежава. Това беше обръгнал мъж. Въпреки това дори Ранда беше по-висока от него.

  - Ще се състезавате ли за крила? - попита момичето на Ройс. - Една мишка с крила би била доста глупава гледка.

  - Може би вместо това ще участвате в мелето? - предположи Алайн.

Мелето беше допълнение в чест на братята, чичовците, бащите и приятелите, които придружаваха състезателите до Лунната порта, за да видят как печелят сребърните си криле. Допълнение, което предлагаше награди за шампионите и шанс да спечелят откупи.

  - Доброто меле вероятно е всичко, на което един странстващ рицар може да се надява. - отвърна Шадрич. - Освен ако не се натъкне на кесия със златни дракони. Но последното не е много вероятно, нали?

  - Предполагам, че не. Но сега трябва да ни извините, сир. Налага се да намеря лорд баща си.

От стените зазвучаха рогове.

  - Твърде късно. - каза Миранда. - Пристигнаха. Ще трябва да ги посрещнем сами. - Ухили се и допълни - Последната до портата трябва да се омъжи за Утор Шет!

Втурнаха се презглава през двора и покрай конюшните, а полите им се вееха около тях, докато рицари и слуги гледаха стреснати, а пред тях се разбягваха пилци и прасета. Не подобаваше на дами да правят така, но Алайн откри, че се смее. За един кратък миг, докато се състезаваха, тя забрави коя е и къде се намира и си спомни ясните студени дни в Зимен хребет, когато препускаха през замъка с приятелката си Джейн Пули, а зад тях тичаше Аря и се мъчеше да не изостава.

Докато стигнат до портата, лицата им се бяха зачервили и с мъка си поемаха дъх. Миранда беше загубила наметалото си някъде по пътя. Бяха пристигнали точно навреме. Портикулът беше вдигнат и колона от двадесетина ездачи минаваше под него. Начело яздеше Аня Уейнууд, дамата на Железни дъбове, тънка жена със строго изражение, чиято посивяваща кафява коса беше вързана със шал. Наметалото ѝ за езда беше от тежка зелена вълна, обрамчена с кафява козина, и захванато при гърлото със сребърна брошка във формата на счупеното колело на нейния дом.

Миранда Ройс пристъпи напред и направи реверанс.

  - Лейди Аня, добре дошли в Лунната порта.

  - Лейди Миранда. Лейди Алайн. - Аня Уейнууд леко кимна с глава и на двете. - Колко мило от ваша страна да ни посрещнете. Позволете да представя внука си, сир Роланд Уейнууд. - Кимна към един от рицарите. - А това е най-младият ми син, сир Уолъс Уейнууд. И, разбира се, моят повереник - сир Харолд Хардинг.

"Хари Наследника", помисли си Алайн. "Моят съпруг, ако ме пожелае." Внезапно се ужаси. Зачуди се дали лицето ѝ е червено. "Не го зяпай", напомни си, "не го зяпай, не го зяпай. Гледай настрани". Косата ѝ сигурно беше в пълен безпорядък след тичането. С мъка се възпря да не намести измъкналите се кичури по местата им. "Зарежи глупавата си коса. Тя няма значение. Единствено той е важен. Той и Уейнууд".

Сир Роланд беше най-възрастният от тримата, въпреки че нямаше повече от двадесет и пет години. Беше по-висок и мускулест от сир Уолъс, въпреки че и двамата бяха с дълги лица, заоблени челюсти, твърда кафява коса и леко криви носове. "С конски лица и невзрачни", помисли си Алайн.

Хари, от друга страна...

"Моят Хари. Моят лорд, моят любим, моят годеник".

Сир Харолд Хардинг изглеждаще като лорд от глава до пети: добре сложен и красив, строен като пика и мускулест. Тя знаеше, че онези, които бяха достатъчно стари, за да са виждали Джон Арин на младини, твърдяха, че Харолд прилича на него. Младежът имаше рошава пясъчноруса коса, светлосини очи и орлов нос.

"Джофри също беше красив", напомни си. "Красив, ала чудовище. Лорд Тирион беше грозен и изкривен, но много по-мил."

Хари се беше втренчил в нея. "Знае коя съм", осъзна тя, "и не изглежда доволен да ме види". Едва тогава забеляза хералдическия му символ. Въпреки че туниката и сбруята на коня му бяха украсени с червените и бели диаманти на дома Хардинг, щитът му беше разделен на четири. На първата и третата четвъртина се поместваха символите на Хардинг и Уейнууд, ала на втората и четвъртата носеше луната и сокола на дома Арин в небесно синьо и бежово.

"Сладкия Робин няма да хареса това".

  - Последни ли п-п-п-ристигнахме? - попита сир Уолъс.

  - Точно така, сирове. - отвърна Миранда Ройс, без да обръща внимание на заекването му.

  - К-к-ога ще започнат дв-д-вубоите?

  -Скоро, надявам се. - каза Ранда. - Някои от състезателите са тук вече от почти един лунен кръг, наслаждавайки се на месото и медовината на баща ми. Всички те са добри хора и гладни да покажат смелостта си... и да ометат запасите на замъка.

Уейнууд се засмяха и дори Хари Наследника пусна тънка усмивка.

  - Валеше сняг в проходите, иначе щяхме да пристигнем по-бързо. - каза лейди Аня.

  - Ако знаехме каква красота ни очаква в Портата, щяхме да полетим. - прибави сир Роланд. Въпреки че думите му бяха насочени към Миранда Ройс, се усмихна на Алайн.

  - За тази цел ще ви трябват криле. - отговори Ранда. - А тук има доста рицари, които може да протестират по този въпрос.

  - С радост ще поспоря с тях. - сир Роланд рязко слезе от коня, обърна се към Алайн и се усмихна. - Наистина бях чувал, че дъщерята на лорд Кутрето е красива и грациозна, но никой не ме предупреди, че е крадла.

  - Несправедлив сте, сир. Не съм откраднала нищо.

Сир Роланд притисна ръка към гърдите си.

  - Как тогава обяснявате тази дупка тук, откъдето задигнахте сърцето ми?

  - Само в-ви др-дразни, милейди. - изрече сир Уолъс. - Пл-племенникът ми никога не е имал с-сърце.

  - В колелото на Уейнууд си имаме счупена спица и ето, че чичо ми е тук. - Сир Роланд перна Уолъс зад ухото. - Скуайърите трябва да пазят тишина, когато рицарите говорят.

Лицето на сир Уолъс почервеня.

  - Вече не съм с-скуайър, милейди. П-племенникът ми знае много добре, че бях п-п-пос-п-посвет-т-т...

  - Издигнат? - предложи Алайн с мек глас.

  - Издигнат. - отзова се с благодарност Уолъс Уейнууд.

"Роб щеше да е на неговата възраст, ако още беше жив", помисли си Алайн, ала Роб беше умрял като крал, а това тук бе просто момче.

  - Лорд баща ми ви е заделил стаи в Източната кула. - тъкмо казваше Миранда на лейди Уейнууд, - но се боя, че рицарите ви ще трябва да споделят легла. Лунната порта никога не е била предвидена за толкова много благородни посетители.

  - Вие сте настанен в Кулата на сокола, сир Харолд. - включи се Алайн. Далеч от Сладкия Робин. Това беше умишлено. Петир Белиш нямаше да остави подобни неща на случайността. - Ако благоволите, сама ще ви заведа до покоите ви.

Този път очите ѝ срещнаха погледа на Хари. Усмихна му се и отправи тиха молитва към Девицата. "Моля ви, не е необходимо да ме обича, просто го накарайте да ме харесва, само мъничко, това ще е достатъчно засега".

  - Защо да благоволявам да бъда воден където и да било от копелето на Кутрето? - сир Харолд я изгледа студено.

Тримата Уейнууд впиха погледи в него.

  - Тук си гост, Хари. - напомни му лейди Аня с леден тон. - Добре ще направиш да го запомниш.

Бронята на една дама е нейната учтивост. Алайн усещаше притока на кръв към лицето си. "Без сълзи", замоли се мислено. "Моля ви, моля, нека не заплача".

  - Както желаете, сир. А сега, ако ме извините, копелето на Кутрето трябва да намери лорд баща си и да го извести, че сте пристигнали, така че да можем да започнем с турнира утре сутрин.

"И нека коня ти се спъне, Хари Наследнико, така че паднеш на тъпата си глава още в първия дуел".

Изслуша непохватните извинения на Уейнууд с каменно лице и когато свършиха, се обърна и ги остави.

Близо до цитаделата се сблъска със сир Лотор Брун и почти го събори на земята.

  - Хари Наследника? По-скоро Хари Задника. Той е просто някакъв надскочил мястото си скуайър.

Алайн бе толкова благодарна, че го прегърна.

  - Благодаря ви. Виждали ли сте баща ми, сир?

  - Долу в подземията. - отвърна сир Лотор.  - Проверява зърнохранилищата на Нестор с лордовете Графтън и Белмур.

Подземията бяха големи, тъмни и мръсни. Алайн запали свещ и хвана полата си, докато се спускаше по стълбите. Когато почти бе стигнала до долу, чу боботещия глас на лорд Графтън и последва посоката.

  - Търговците настояват да купуват и лордовете искат да продават. - тъкмо казваше той, когато ги намери. Въпреки че не беше висок, Графтън бе широк, с дебели ръце и рамене. Косата му имаше мръснорус цвят. - Как по-точно се предполага да ги спра, милорд?

  - Поставете пазачи на доковете. Ако трябва, задръжте самите кораби. Няма значение как точно, стига никаква храна да не напуска Долината.

  - При тези предложения? - запротестира дебелият лорд Белмур. - Цените са повече от честни.

  - Казвате "повече от честни", милорд. Аз казвам "по-малко от това, което можем да получим". Изчакайте. Ако трябва, сами купете храната и я дръжте на склад. Зимата иде. Цените трябва да се повишат.

  - Може би. - отвърна Белмур със съмнение.

  - Бронзовия Йон няма да чака. - оплака се Графтън. - И не трябва да ползва Града на гларусите, има си собствени пристанища. Докато трупаме реколтата си, Ройс и останалите лордове декларанти ще обърнат своята в сребро, можете да сте сигурен в това.

  - Да се надяваме. - отвърна Петир. - Когато хранилищата им се изпразнят, ще им трябва всяка монета, за да си купуват храна от нас. А сега, ако ме извините, милорд, изглежда дъщеря ми има нужда от мен.

  - Лейди Алайн. - каза лорд Графтън. - Тази сутрин изглеждате великолепно.

  - Много сте учтив, милорд. Татко, съжалявам да ви безпокоя, но помислих, че ще искате да знаете. Уейнууд пристигнаха.

  - Сир Харолд с тях ли е?

"Ужасният сир Харолд".

  - Да, с тях е.

Лорд Белмур се изсмя.

  - Не мислех, че Ройс някога ще го пусне да дойде. Сляп ли е, или просто глупав?

  - Той е човек с чест. Не че понякога има разлика между двете. Ако беше отказал на младежа шанса да се докаже, това щеше да доведе до разрив в отношенията им. Защо да не го пусне да се състезава? Момчето по никакъв начин не е достатъчно умело, за да си спечели място сред Крилатите рицари.

  - Предполагам, че сте прав. - съгласи се Белмур неохотно.

Лорд Графтън целуна ръката на Алайн и двамата си тръгнаха, оставяйки я сама с баща ѝ.

  - Хайде. - каза Петир. - Повърви с мен. - Хвана ръката ѝ и я поведе по-навътре в подземията, покрай някаква празна тъмница. - Как мина първата ти среща с нашия Хари?

  - Той е ужасен.

  - Светът е пълен с ужасии, миличко. Досега вече би трябвало да си го разбрала. Видяла си достатъчно от тях.

  - Да, - отвърна тя, - но защо трябва да е толкова жесток? Нарече ме ваше копеле. В двора, направо пред очите на всички.

  - Доколкото има представа, ти наистина си копеле. Годежът ви никога не е бил негова идея, а и Бронзовия Йон със сигурност го е предупредил да внимава с мен. Ти си моя дъщеря. Той не ти вярва, а и смята, че си по-низша от него.

  - Но не съм. Той може да си мисли, че е някакъв велик рицар, но сир Лотор казва, че е просто надскочил мястото си скуайър.

Петир плъзна една ръка покрай кръста ѝ.

  - Точно такъв е, но също така е и наследникът на Робърт. Да доведем Хари тук беше първата стъпка от плана ни, но сега трябва да го задържим, а само ти можеш да направиш това. Той има слабост към красиви личица, а нима тук има по-красиво от твоето? Плени го. Очаровай го. Омагьосай го.

  - Не знам как. - отвърна тя нещастно.

  - О, смятам, че знаеш. - каза Кутрето с една от онези усмивки, които не се отразяваха в очите му. - Довечера ще бъдеш най-красивата жена в залата. Толкова красива, колкото беше майка ти на твоята възраст. Не мога да те настаня на подиума, но ще имаш почетно място над солта и под един стенен свещник. Огънят ще блести в косата ти и всички ще виждат красивото ти лице. Дръж подръка някоя лъжица, за да пъдиш скуайърите, сладурче. Няма да искаш разни зелени момченца да ти се мотаят из краката, когато рицарите дойдат да се молят за благоволението ти.

  - Кой ще моли за благоволението на една копелдачка?

  - Хари, ако има ум поне колкото една гъска... но не му го давай. Вместо това избери някой друг, някой галантен. Не трябва да изглеждаш твърде нетърпелива.

  - Няма. - каза Алайн.

  - Лейди Уейнууд ще настоява Хари да танцува с теб, това ти го обещавам. Тук се крие и шансът ти. Усмихни се на момчето. Докосвай го, когато разговаряте. Подразни го, за да погъделичкаш гордостта му. Ако се включи в играта, кажи му, че се чувстваш слаба, и го помоли да те изведе на свеж въздух. Никой рицар не може да откаже подобна молба на такава красива девица.

  - Да, - потвърди тя, - но той мисли, че съм копеле.

  - Но красиво копеле, а и дъщеря на лорд протектора. - Петир я дръпна към себе си и я целуна по двете бузи. - Нощта е твоето владение, сладурче. Никога не забравяй това.

  - Ще опитам, татко. - отвърна тя.

Пирът се оказа всичко, което баща ѝ обеща. Бяха сервирани шестдесет и четири блюда, в чест на шестдесет и четиримата съперници, които щяха да се състезават за сребърни криле пред своя лорд. От реките и езерата бяха донесли щука, пъстърва и сьомга, от морските дарове се предлагаха раци, треска и херинга. Имаше патици, скопени петлета, пауни, украсени със собствените си пера, както и лебеди в бадемово мляко. Сервираха прасета сукалчета с препечена кожичка и ябълки в устите, а три огромни вола се печаха на огнища в двора на замъка, тъй като бяха твърде големи, за да ги прекарат през кухненските врати. Масите в залата на лорд Нестор бяха отрупани със самуни горещ хляб, а от хранилищата донесоха тежки пити сирене. Имаше прясно разбито масло, както и праз и моркови, печен лук, цвекло, ряпа и пащърнак.

И най-хубавото от всичко - готвачите на лорд Нестор бяха подготвили невероятен и изискан лимонов кейк във формата на Великанската пика, висок почти четири метра и украсен с реплика на Орлово гнездо, изработена от захар.

"Това е за мен", помисли си Алайн, докато го изнасяха. Сладкия Робин също бе обикнал лимоновите кейкове, но едва след като му сподели, че са ѝ любими. За направата на кейка бяха необходими всички лимони в Долината, но Петир обеща, че ще изпрати хора за още в Дорн.

Също така имаше и подаръци. Всеки от състезателите получи сребротъкано наметало и брошка от лапис във формата на чифт криле на сокол. На бащите, братята и приятелите им, които бяха дошли да ги гледат, бяха дарени красиви стоманени ками. Майките, сестрите и дамите пък получиха топове плат и мирска дантела.

  - Лорд Нестор е с изключително щедра ръка. - чу Алайн да казва сир Едмунд Брейкстоун.

  - Щедра ръка и още по-щедро кутре. - отвърна лейди Уейнууд и кимна към Петир Белиш. Брейстоун не пропусна да схване намека ѝ. Истинският източник на всички дарове не беше лорд Нестор, а лорд протекторът.

Когато и последното ястие беше сервирано и отнесено, масите бяха преместени, за да се освободи подът за танци. Алайн видя да влизат музиканти.

  - Няма ли певци? - попита Бен Колдуотър.

  - Малкият лорд не може да ги понася. - отвърна сир Лимънд Линдърли. - Не и след Марилион.

  - Това беше онзи, който уби лейди Лиза, нали?

  - Песните му ѝ допадаха изключително много, - намеси се Алайн, - и тя се отнесе към него с вероятно прекалена щедрост. Когато лейди Лиза се омъжи за баща ми, певецът полудя и я блъсна през Лунната порта. Оттогава лорд Робърт мрази песните. Но все още харесва музиката.

  - Както и аз. - каза Колдуотър. Стана и предложи ръката си на Алайн. - Ще ми окажете ли честта да потанцувате с мен, милейди?

  - Колко мило от ваша страна. - отвърна тя, когато я поведе. Той беше първият ѝ партньор за вечерта, но далеч не и последният. Точно както Петир беше обещал, младите рицари се тълпяха около нея и се бореха за благоволението ѝ. След Бен дойде Андрю Толет, после красивият сир Байрон, червеноносият сир Моргат, както и сир Шадрич Лудата мишка. После беше сир Албар Ройс, набитият скучен брат на Миранда и наследник на лорд Нестор. Алайн танцува и с тримата Съндърланд. Никой нямаше ципи между пръстите си, поне не и на ръцете. За краката не знаеше. Утор Шет я настъпваше и ръсеше лигави комплименти, докато танцуваха, но сир Таргън Полудивия се оказа самото въплъщение на учтивостта. След това сир Роланд Уейнууд я понесе и я накара да избухне в смях с подигравателните си коментари по адрес на половината други рицари в залата. Чичо му сир Уолъс се опита да стори същото, но думите едва излизаха от устата му. Накрая Алайн го съжали и започна да говори весели, ала празни приказки, колкото да му спести неудобството. След като танцът свърши, тя се извини и се върна на мястото си, за да пийне малко вино.

Той я чакаше там, самият Хари Наследника. Висок, красив и намръщен.

  - Лейди Алайн. Може ли да съм вашият партньор за следващия танц?

Тя обмисли предложението за момент.

  - Не, не мисля.

Бузите му пламнаха.

  - По-рано бях непростимо груб към вас в двора. Трябва да ми простите.

  - Трябва? - Тя отметна коса и отпи малко вино, за да го накара да изчака. - Как може да се прости на някого, който е непростимо груб? Можете ли да ми обясните това, сир?

Сир Харолд изглеждаше объркан.

  - Моля ви. Един танц.

"Плени го. Очаровай го. Омагьосай го".

  - Ако настоявате.

Той кимна и ѝ предложи ръката си, след което я поведе към дансинга. Докато чакаха музиката да засвири отново, Алайн хвърли бърз поглед към подиума, където лорд Робърт седеше и се беше втренчил в тях. "Моля ви", замоли се на боговете, "нека не почне да се тресе и гърчи. Не тук. Не сега". Майстер Колемон със сигурност му беше дал силна доза сладко мляко преди пира, но все пак...

След това музикантите засвириха отново и тя се озова във вихъра на танца.

"Кажи нещо", подкани се. "Никога няма да накараш Хари да те обикне, ако нямаш смелостта да го заговориш". Може би трябваше да го похвали колко добър танцьор е? Не, вероятно само през тази вечер вече го беше чувал поне дузина пъти. Освен това Петир каза, че не трябва да изглежда нетърпелива.

  - Чух, че скоро ще станете баща. - Не беше нещо, което повечето момичета биха казали на своя скорошен годеник, но искаше да види дали сир Харолд би я излъгал.

  - За втори път. Дъщеря ми Алис е на две годинки.

"Копелдачката ти Алис", помисли Алайн, ала каза - От друга майка този път?

  - Да. Циси беше красавица, когато я хванах за първи път, но раждането я остави дебела като крава, така че лейди Аня уреди да се омъжи за един войник от гарнизона ѝ. Но Шафран е различна.

  - Шафран? Наистина? - Алайн се опита да не се разсмее.

Сир Харолд имаше доблестта да се изчерви.

  - Баща ѝ казва, че му е по-ценна от злато. Той е богат, най-богатият човек в Града на гларуса. Богатство в подправки.

  - Как ще кръстите бебето? - попита тя. - Канела, ако е момиче? Или Карамфил, ако е момче?

Това почти го препъна.

  - Милейди ми се подиграва.

  - О, ни най-малко. - "Петир ще завие, когато му съобщя какво съм казала".

  - Шафран е много красива. Висока и стройна, с големи кафяви очи и коса като мед.

  - По-красива от мен? - повдигна глава Алайн.

Очите на сир Харолд бавно обходиха лицето ѝ.

  - Вие сте достатъчно красива, признавам. Когато лейди Аня за първи път ми съобщи за годежа, се опасявах, че ще приличате на баща си.

  - С малка остра брада ли? - засмя се Алайн.

  - Нямах предвид...

  - Надявам се сир е по-добър в турнирите, отколкото в разговорите.

За момент той остана шокиран. Но тъкмо когато песента привършваше, избухна в смях.

  - Никой не ми каза колко умна сте.

"Има хубави зъби", помисли си тя, "бели и равни. И когато се усмихва, има най-красивите трапчинки".

Алайн плъзна пръст по брадичката му.

  - Ако някога се оженим, ще трябва да изпратите Шафран обратно при баща ѝ. Аз съм всички подправки, от които ще имате нужда.

  - Ще запомня това обещание, милейди. - ухили се той. - А дотогава ще ме удостоите ли със знака на своето благоволение, който да нося на турнира?

  - Не. Вече съм го обещала... на друг.

Все още не беше сигурна на кого, но знаеше, че все ще намери някого.