Принципът на непоисканото добро

    Непоискано добро не правя-питам дали има нужда от помощ, ако се приеме помагам с удоволствие, както и не приемам от други непоискана такава. Особено, ако някой е решил да ми "помага", без аз да знам, или без въпросният помагащ да знае мнението ми по въпроса - зависи от ситуацията, възможно е и после да имаме проблем с него. Естествено изключение правят случаите, когато спешно трябва да се предотврати инцидент или да се спаси живот, а е възможно и страдащият да не е в съзнание съм момента, да няма как да поиска помощ . Тогава бих действала според възможностите си, също приемам за нормално и на мен да ми се помогне,но това в евентуални спешни случаи. В останалите предлагам помощ, а не я прилагам директно.
     Въпросът с децата за мен също е по-различен. Ясно е, че те не могат за се погрижат сами за себе си до определена възраст, така че е нормално възрастните да го направят. (това независимо дали става въпрос за осиновяване или за отглеждане от биологичните родители).Там също трябва да има баланс и мярка според възрастта и възможностите на детето, за да не стигне до някои крайности с предозирана помощ.
     Случвало ми се е , и то не много рядко да дам храна или пари на бездомници или клошари, но то е било за "оцеляването им " в момента и също, за  да си припомнят, че все пак около тях не всичко е толкова враждебно и , че могат да срещнат подкрепа - морална и физическа, в случай, че искат да променят живота си. Но не го правя с мисълта, че тези хора трябва да бъдат изхранвани по улиците от други хора през остатъка от живота им- това често е тяхно решение , а ако не е - първо те трябва да ми поискат помощ.



     Моето мнение по последните въпроси : би било добре да се попита дали имат нужда от помощ. Това би ги променило - или в посока да ги амбицира да променят нещо, ако е под достойнството им да поискат помощ, или най-малкото да се научат да я поискат. Обратното би означавало, че оставят живота и съдбата си в ръцете на преминаващите наоколо хора примерно, и друго не им е необходимо, за да съществуват.

Проблемът е най-деликатен, когато става дума за отношенията със собствените деца, защото тогава хората най-често се натискат да правят "добро".
Да храниш, издържаш и възпитаваш детето си, докато е малко, не е точно "добро", а дълг. От друга страна, ако издържаш порасналото си дете (не говоря за еднократни жестове), ако постоянно му се месиш в изборите, които прави, можеш да го направиш свой враг и да навредиш както на себе си, така и на него.
Аз така виждам нещата - ако съдбата те е направила родител или учител, трябва да си взискателен към децата или учениците си, докато те са зависими от помощта ти.
А това, дето уж Дънов бил казал за осиновените деца, не ми се коментира. Щом си станал осиновител, значи така е трябвало да бъде, точно както е с родените от теб деца. Няма как да знаеш какво дете ще ти се "падне" и на какви уроци е писано да те научи.

Приемам принципа и от доста време го спазвам.

За осиновените деца - ами не знам, идеята може би е, че ако не ти е дадено да имаш свое, значи така трябва.
Но пък тези деца имат нужда от грижа и любов, та не знам какво е правилно.

Така е. Преди време бях чел някъде по темата за клошарите - всъщност много от тях избират да бъдат такива. 

Доброто е “добро” само за този, който го квалифицира като такова, защото базирано на неговата лична житейска философия, на битието, в което расте и се развива, на обстоятелствата, на които е подложена неговата представа за “добро” и “недобро”.
 

Преди няколко години мой добър приятел, много качествен човек и образован, беше останал без работа и беше на зор. Помоли ме да му помогна, ако мога, и аз го направих. Моя близка от няколко години е без работа. Наистина е много странно за мен при образованието, което има.  Реших и на нея да й помогна, щото мъжът й е на работа, която е много ниско платена. Започнах да й търся обяви, без да ме е молила за това, да питам познати и т.н. А на нея все й е криво - ами тая работа не била добре платена, онази не знам си какво. Е, зарязах я да се оправя, както си знае, - щом я търпи мъжът й такава.  Ето това е случай на непоискано добро. И друг път съм се опитвал с най-добри чувства да помагам на мои приятели, които не са го търсели, но повече мисля да не го правя, защото нищо не се получава.  Човек трябва да си научи уроците, ако иска, разбира се. 

А може би идеята да е и друга- да помогнеш на човек в нужда. Историята познава много случаи на родени свои деца след осъществен осиновителски акт, точно. 

Споделям напълно. Много нещастия съм виждала да произлезат в следствие на пълното отнемане на възможността от децата да грешат и да се учат от грешките си.

Акаша, аз това, което исках да кажа, съм го казала ясно- дали ще има благодарност или не за един акт, който ние сме счели, че е добрина и сме го извършили, е без значение за избора ни дали да го направим, както и за последиците, които обективно ще произлязат от него.  Точно това вече написах два пъти.
Къде пиша за лично удовлетворение?
Става въпрос за идеята да се помогне реално. Понякога това се случва и въпреки желанието на човека, на когото се помага, дори. Не е нужно да го правиш, за да ти става хубаво на теб, непременно. Просто такова е възпитанието ти, такива са ценностите ти. Защото си човек, а не животно с чисто биологични нужди и прост наблюдател.

[/b]

Всяко общество си има свои виждания за това, кое е "добро" и кое- не е.  Намирам, че е крайно подобно виждане като това, от статията. Човек затова е човек, а не животно, защото има някаква ценностна система. Такава имат и съответните общества. Когато я изгубят- лошо им се пише.

Хихи, Judy, мисля, че най-накрая, на третия път ти схванах мисълта.  За теб важното е да извършиш добро, просто. Добро, което ти считаш за такова. (Без да отчитаме носи ли ти удовлетворение, щом не говорим за това в случая и въобще какво ти носи.) Друго нищо няма значение - дали ще има положителен ефект, дали ще бъде прието и т. н. Просто правиш добро, защото си решил, че трябва и че е добро и повече не му мислиш.

А може би не трябва да помагаш, а да го оставиш да мине по пътя, който трябва да извърви.

Осиновяването го коментирах по повод мнението на Дънов, че не е хубаво да се осиновява.

Не знам на кой път и защо, Акаша. Аз пиша едно и също. Пояснявам, защото ме помоли да го направя. 
Може би и сега не си разбрала правилно всичко, не е задължително, разбира се. Не е задължително "да направя добро", защото аз смятам, че е такова непременно, а защото има ситуации, в които, поради възпитанието, което съм получила, съм сметнала, че е било нужно да действам по точно определен начин, защото това са вижданията ми за "добро". А какви са те е най- често предопределено от възпитанието- домашно, но и социално- обществено. Не може да се изпада в крайности, че никога не е напълно ясно какво е добро и какво- не. Това ни води отново до дървената философия и непоемане на никакви ангажименти, което лично аз не споделям като нещо позитивно.
Аз и на червено съм длъжна да не минавам, защото така знам, и го спазвам, без това да ми носи удовлетворение непременно.
Човек по- често действа първосигнално и при оказване на помощ, точно въз основа на насложените в него виждания за допустимо и нужно. Най- често не се замисля- "Аз сега да му помогна ли на този, дето падна пред мен и не може да стане, или ще се намеся недопустимо в съдбата му?". Човек най- често просто би помогнал, без да мъдрува безплодно, дали човекът би му бил благодарен и ако не му бил, то следвало ли е да направи това, дали той ще изпита морално удовлетворение или не. И често ще забрави много скоро за случката и няма да се пита дали е постъпил добре или зле. Или поне при мен е така. За другите- не знам.
Когато ти правиш нещо, каквото и да било, защо го правиш? И мислиш ли постоянно след това какво е произлязло? Че то често резултатът не е веднага видим, както писах вече. Как ще прецениш? 
...........
DeVa®, именно щом ще сме все на "може би", то няма общовалидно правило и човек постъпва според личните си критерии за правилност и морал, които се базират, щем не щем, върху тези, на обществото, в което той е израсъл и/или живее.
...........
Друго е постоянното оказване на помощ на някого или в конкретни ситуации. За там, точно, смятам, че важи схващането от статията.
Следният случай имам- жена на близо 40 години се сърди, че брат й не и "помага" понеже имал такава възможност. Ако става въпрос за еднократна помощ- добре. Но ако става въпрос постоянно да помагаш на един зрял, здрав възрастен човек, само защото той не желае да се хване в ръце- това е вредно.

И аз не знаех за кой път, но понеже ти поясни в предния си пост, че два пъти вече го пишеш, узнах, че е бил трети този, в който ми се поизбистри твоята теза.  И реших да се самоиронизирам, че бавно стоплям, за цвят.


Тук подчертаните за мен са си съвсем равнозначни. Дали смяташ поради възпитанието си или защото такива са вижданията ти, все си е твое смятане, че доброто е такова.


С това съм напълно съгласна. 


С това също. И ако трябва да прибегна до личен опит, което до сега не направих, а просто си философствах дървено в търсене на различни гледни точки, в повечето случаи и аз действам първосигнално.

Като започна да мисля по-дълбоко, обаче, както в случая на раздумка, си мисля, че в корените на доброто дело е това да бъде оценено от нуждаещия се. Точно в контекста на темата.

Но те хората са го казали, малко натуралистично, но... "Направи добро, изяж лайно!". Най-важното като цяло е желанието ни да помогмен и когато отсреща не приемат добре помощта ни, като че ли се нарушава завършеността на идеята за правене на добрини.

Аз тука само ще ви чета Интересно ми е да прочета как всеки възприема този "принцип" през собствената си признам

Акаша, дано Клюкарникът не е изкривил възприятията ти. Тук хората общуват често, меко казано, неадекватно грубо, наистина. И организират защити при тотална липса на атаки. 
Никога и по никакъв повод не съм се обръщала лично към теб и не бих си позволила да те определям в категории. В тази- също.
Аз обсъдих един конкретен пример за дървена философия, от разказ, който за мен е пословичен и се отнася до хора, които мъдруват прекомерно и не правят нищо. Или така оправдават собствената си пасивност. За мен те са често по- вредни от онези, които се опитват да помогнат с най- чисти намерения, пък макар и сбъркали.
Също така взимам отношение по статията, постната като отправна точка за настоящата тема.


Не виждам смисъл да си говорим едно и също по няколко пъти. 

И този принцип не споделям. Ако въобще е принцип. Народът ни често е изказвал груби и неверни безпочвени обобщения.Това е пример за такова. Така се оправдава липсата на позитивна активност. Колко е лесно да се гледа отстрани и да се философства... Слава Богу, че далеч не всеки го приема и прилага това поведение.
Първо е повече от грозен този израз. И второ- невярно е, ако се ползва като обобщение. Аз пък имам обратните наблюдения- почти винаги, когато съм се отнасяла добре с хората, съм намирала същото отношение.
Както и често ми се е случвало да съм изнервена, но едно добро отношение да ме накара да погледна по друг начин и да се усмихна, поне, да променя отношението и поведението си.
Майка ми много обича да помага на циганите. Така си го разбира, така си действа. Веднъж се случи така, че някой й беше откраднал портмонето от чантата и тя не могла да си плати в магазина. Явно кражбата е била прясна и тъкмо щяла да връща продуктите, когато една циганка дошла и й дала портмонето. Казала, че брат й го бил взел, но тя му била обяснила, че така не се прави и трябвало да върнат парите "на госпожата". Напълно реален случай е това. Не знам точно на тази жена ли е помагала или не. За всеки случай майка ми не я познава.

А през коя трябва да бъде?

"Трябва да бъде"???? Къде точно казвам, намеквам за нещо подобно? Казано с други думи ми е интересна чуждата гледна точка, всичко различно от моето поле на познания, на опит, всичко извън моя мироглед.

Виждала съм около себе си много примери за непоискано добро и как се отразява негативно и на даващия, и на получаващия, при това не в езотеричен, а в съвсем реален план.

Представете си човек в зряла възраст, който е сериозно болен и състоянието му изисква да се храни здравословно, да се движи, да промени ежедневието си като цяло, за да може изобщо да продължи да живее. Обаче той не желае да полага усилия, не се чувства добре по този начин, или му липсва воля - все едно. И на втори план си представете негов близък, който се залавя да го спасява, като му дава съвети, носи му здравословни храни, напомня му кои са правилните избори, побутва го към това да се запише на спорт, да се движи и т.н. Ето ви непоискано добро. От една страна е безспорно добро от гледна точка на помагащия, при това напълно безкористно. От друга - изцяло излишно и натоварващо за получаващия, водещо до обтягане на отношенията и изнервяне.

Много е трудно да не помогнеш когато ти се струва, че е правилно да го направиш и границата е тънка, но за мен принципът важи на 100% и не бих се втурнала да помагам на хора, които не са го искали от мен, при това не от цинизъм, а от уважение към ситуацията им.

Въпросът за правенето на добро ме кара да се замисля какво всъщност искаме ние- да направим добро на някого или ние самите да се почувстваме добри?

Джуди, не знам аз колко разбирам какво пишеш, но явно и ти не разбираш аз какво имам предвид. Допускам, че аз не се изразявам достатъчно добре.

С дървеното философстване не исках да намекна, че ти се опитваш да ме приравниш към такива едни философи, а просто аз сама си се определям, че правя така (и друг път съм го писала), като в това не влагам нещо съвсем негативно и онзи неприятен смисъл. Исках да кажа, че само си разсъждавам и провокирам към развиване на други мнения,  защото ми е интересна другата гледна точка и искам и аз да погледна от различни ъгли. Дори бях забравила, че си ползвала и ти "дървено философстване" в твоя пост.

И за другите неща имам какво да кажа, но ми се струва, че някъде комуникацията ни се губи и ще стане досадно за другите, а и за нас да се обясняваме до безкрай.

Само за грозната (и на мен ми е грозна) народна мъдрост да допълня, че смятам, че не е казано защото задължително става така, а просто да се регистрират точно тези случаи, в които се получава така. А такива има. Като цяло нямаше много връзка с останалите ми разсъждения, де, не знам защо реших да го вмъкна точно там.