47 тема на ЕЛП - ароматна, начетена, пролетна

скоростта на светлината е странна работа. родителите ти казват нещо, когато си на 20, а стига до теб, когато си на 40

- Да - казваше пъстрата котка на сивата един ден, докато замислено миеше лявото си ухо – живяла съм в много семейства. Нали разбираш, не всеки заслужава да има котка. Първият ми господар беше обущар и бях щастлива с него, докато едно зимно утро не видях как пришива – ще го прошепна – лентички котешка козина на чифт дамски пантофки!

Измяуках, когато го видях и той помисли,  че искам мляко и остави работата си, за да ми налее, защото беше грижлив към мен.  Изпих млякото и след това избягах. Не можех да живея с такъв човек.

Следващият ми дом беше в една мансарда, с гладуващ музикант, който правеше цигулки. Цигулката е музикален инструмент, който мяука, когато го докоснеш, точно както правим и ние, котките, и беше забавно да живееш с човек, който може да прави предмети с глас като моя. Той беше много беден и често нямаше какво да яде, но винаги ми купуваше от месото за котки и когато нямаше огън, ме гушваше, за да ме топли. Но един ден научих, от негов приятел (мършав като него самия), който дойде да го види, че струните на цигулките се вземат от телата на мъртвите котки. Нищо чудно, че гласовете им бяха като гласовете на братята ми, след като са откраднати от телата им. Някой ден той можеше да вземе и моя глас.

Така че на следващия ден, след като продавачът на месо за котки се отби, аз тихичко си излязох и никога повече не видях този лош майстор на цигулки.

От улицата ме взе едно дете, което ме заведе у дома при майка си. Те бяха богати – имаха пердета, възглавници, дивани и не правеха почти нищо, освен да ме галят, или, понякога, за да не наранят чувствата му, и италианската хрътка. Но, разбира се, най-много харесваха мен. Бяха благородно семейство и още щях да живея с тях, но една година, когато заминаха на море, забравиха да се погрижат за храната и подслона ми и отново трябваше да отида при простолюдието.

-   Мляко, молим! Мляко, молим! – чух популярния рефрен, докато седях самотна на стъпалата на изоставеното имение на площада. Млекарят също изглеждаше самотен и аз реших, че от доброта трябва да тръгна с него. Така и направих. Добронамерен човек беше, но с просташки вкус. Пиеше чая си с нискомаслено мляко, и на мен даваше такова. Разбира се, след това не можех и час да остана под покрива му.

Живях в още две или три къщи и можех да съм щастлива при един много добър месар, който имаше магазинче на ъгъла, но той имаше и куче, куче, с което никоя котка с ума си не би съжителствала дори на една улица. Ето защо си тръгнах – при това, доста внезапно, си спомням – а кучето ме изпрати. Сега живея при един майстор на сребърни изделия и ям сметана всеки ден, а когато прави кана за сметана и аз си помисля какво ще има някой ден в нея, се облизвам и си мисля какъв късмет имам, че живея с такъв добър човек. Къде живееш ти?
-   При една бедна вдовица, в таванска стаичка. Никога нямам достатъчно храна.
И наистина, сивата котка беше слаба.
-   Защо стоиш при нея?
-   Защото я обичам – каза сивата котка.
-   Обич! – възкликна пъстрата – Глупости! Никога не съм чувала за нещо подобно,
-   Горкото коте! – каза папагалът на прозореца. Сивата котка си помисли, че говори за пъстрата, а пъстрата беше сигурна, че говори за сивата.
А вие как мислите?

Отделиха ме от майка ми на много ранна възраст и поех по пътя си сама, много преди да успея да се науча да казвам „моля“, „благодаря“, да затварям вратата зад себе си и други дребни прояви на учтивост. Едно от нещата, които не бях научила, беше разликата между млякото в чинийката на пода и млякото в каната на масата. Другите котки ми казват, че има разлика, но аз не я виждам. Разликата не е във вкуса на млякото – той е абсолютно еднакъв.

Не е лесно да си вземеш мляко от кана и човек би помислил, че на котка, която може да направи такива чудеса от сръчност, и се полага признание. Светът, мили мои, не мисли така. Тази разлика в мисленето винаги е била непресъхващ извор на беди за мен. Не мога да изброя колко съм страдала от това. Първия случай, който си спомням, е красив юнски ден, когато слънцето грее и целият свят изглежда прекрасен. Писано ми бе да запомня този ден.

Продавачът на риба (О! Статуи в памет на героите! Бих издигнала паметник на този благороден човек! ) – та, продавачът на риба донесе обичайния си малък подарък за мен. Позволих на готвачката да го вземе и да ми го приготви. Винаги проявявам любезността да позволя на семейството да се сервира най-напред – а след това вечерям аз, без много шум, до задната врата.

Та, той донесе сьомгата и аз последвах готвачката, за да се уверя, че няма да я сложи там, където онези кучета могат да я достигнат. А след това, тъй като вратата на трапезарията беше отворена, влязох в нея. Сервизът от закуската все още не беше раздигнат, а на подноса за чай се намираше кана.

Разбира се, минах по масата и погледнах в каната. В нея имаше мляко.

Каната беше обикновена, с широко гърло и щях да закуся приятно, ако един несръчен, небрежен слуга не се втурна в стаята с викове „Къш! Пст! “

Това, разбира се, ме стресна. Много съм чувствителна. Трепнах, каната се преобърна, млякото потече по покривката и прокапа по новия килим. Няма да повярвате, но, за да прикрие собствената си небрежност слугата ме наби с бърсалката за прах и ме изхвърли през задната врата. А готвачката, безсърдечна, макар и закръглена, не ми даде да ям. Ах! Ако моят продавач на риба само знаеше, че така и не вкусих чудния му подарък!

Колкото и да му се възхищавах, обаче, не можех да говоря с него. Още от малко коте не умея да говоря свободно нито един чужд език. Затова той така и не научи.

Следващата беда ме сполетя един следобед, когато семейството очакваше гости и на масата беше сложен най-хубавият порцеланов сервиз. Защо „най-хубавият“? Защо синя чинийка със златно и червено и коронка отдолу се счита за по-хубава от бялата с лилави капки? Никога не съм разбирала това. Млякото е еднакво вкусно и в двете.

Влязох в гостната преди пристигането на гостите, за да се уверя, че всичко е така, както бих желала. Когато видях, че чаеният сервиз е подреден, скочих на масата, както обикновено, за да видя дали има нещо в чинийките. Нямаше, но в най-хубавата каничка за мляко имаше нещо – СМЕТАНА!

Гърлото на най-хубавата каничка за мляко беше тясно. Не можех да вкарам главата си, затова я претъркулих с лапа. Тя падна с трясък и аз замръзнах за миг – тези малки стряскащи случки винаги ме разстройват. Не се чуваше и звук и аз започнах да лоча. О! Тази сметана! Никога няма да я забравя!

Тогава се чуха бързи стъпки и фаталният вик „Къш! Пст!“ – винаги предвещаващ бедствие. Видях вратата да се отваря и по инстинкт, който не мога да обясня, скочих от масата. В бързината лапата ми закачи дръжката на сребърния поднос. Паднахме заедно – нито подносът, нито аз пострадахме – но най-хубавият порцеланов сервиз!!!

Станах и се огледах. Семейството беше влязло. Прочетох в лицата им, че нещастното прекъсване на моето угощение от слугата бе разрушило това, що им беше по-скъпо от живота – или поне от моя живот. Избягах. Излязох бездомна и безнадеждна в златния следобед.

Сега живея със Светица – неомъжена дама, която пие чая си с кондензирано мляко и ми купува сметана за две пенита всяка вечер и всяка сутрин.

И месо за котки!

А славният продавач на риба все още ми носи даровете си до прага.