Сладкарничка за книги - тема 42

 За Гърция – с вълнение, любов и тръпка!

 Първи май е! Едва 2 и 30 е, но мен треска ме тресе, вече съм на крак. След час и половина потегляме. Чаках го този ден месеци наред. Дори не се замислям забравям ли нещо. Прегръдки за Тони, силно гуш, целувки, мирисах дълго топлата му гушка, а той сякаш усети, че съм до него и обърна и другата си страна. Ето това най-много ми тежи – раздялата...
 Подробности има, спестявам ги..
На мястото на срещата има и по-нетърпеливи от мен. Стана ми хубаво. Една от колежките е рожденичка, носех й букет здравец, има и символика в това, тръгваме на път. Изненадах я приятно , усетих. Здравецът пристигна в Гърция.
Оги прегърна двете си скъпи момичета и...., а, има сълзи в очите му. Пак ми е хубаво, те  и сълзите казват много.  
Тръгнахме. И все още не вярвах, че ми се случва това. А видимата радост у Десито ме хвърляше във възторг. Всъщност, в автобуса са и двете и бивши класни, понастоящем мои колежки.
Нас не ни мори пътуването, дори обичаме, но лично аз не обичам честото спиране. А то беше често заради WC, цигари и това ме изморяваше. Нужно е, де, но пък да се спира на всеки два часа ми дойде в повече.
Пътуване, спиране, въодушевление в автобуса, и ето ни на гръцката граница. Първа среща с грък – намръщен и недоволен. Провери ни документите и дим да го няма. Надявах се сънародниците му да не са такива. Обаче, ..., хм! Първо посещение за мен в чужда стана – осъществено! Пътуваме вече в Гърция, леле, ..., тръпката не може да се опише, може да ми се смеете, но бях изтръпнала от вълнението. Очаквах едва ли не някакво чудо да ме сполети. Първите километри с нищо не ме впечатлиха. Природата- наша, пътищата – същите като у нас, първите жилищни сгради – мъка. Сякаш лъхаше безнадеждност. Хора не се виждаха никъде. Сякаш пътувахме в пустошта, а то си беше населено място. Най-после в едно заведение забелязах двама-трима дядовци да пият кафе и толкоз. Спяха ли гърците, криеха ли се, но липсата им ме учудваше. През пърите населени места ми направиха впечатление сградите – еднотипни  и ниски. Явно не се цени високото строителство,  а това го намирам за плюс. И друго – навсякъде гробищата са в близост до домовете на хората. Докато при нас са обикновено в покрайнините. Много подредени ми се сториха. С бял камък и изглежда паметниците са само 2-3 вида, защото изглеждат еднакви и по височина,  и по вид. Не забелязах грандомания, която при нас я има дори на това място.
Много ми стана гръцко, когато започнах да виждам маслиновите дръвчета. Красиви са! Открояват се. А на наровите дръвчета се възхитих. Много маслини, много нещо. /но в ресторанта нито веднъж не ни предложиха/.
Първо посетихме Кавала. Престоят ни беше кратък, ей това не ми харесваше, все бързахме, не можех да се насладя на атмосферата. Но пък поглъщах всичко видяно. Наживо видях портокалови и мандаринови дръвчета, взех мандарина от земята, но докато се върнем, тя изгни. Не можахме да я опитаме, но пък как миришеш кората й. Ммммм!
Снимки, снимки...., като невидяла снимах. Десито чак се ядоса, че и нея снимам постоянно. И пак ги няма хората. Единствените движещи се са туристи и то-българи. На паркинга имаше все български автомобили и автобуси. Първи май беше, явно гърците празнуват. Открихме ги, бяха в заведенията – фул до дупка, това го могат доста добре.
Правихме снимки на кея и пак в автобуса, убихме се от пътуване.
В хотела пристигнахме късно. Трудно го намерихме, ползваха дъщеря ми за преводач, уж ни упътват,  ато – в грешна посока. Този Платамон излезе трудно откриваем. Най-после един господин /нарекох го Алексис Зорбас  / даде правилни напътствия на Десито и намерихме вярната посока. Хотелът ни хареса от пръв поглед. Любезно ни посрещнаха, чакаха ни, защото бяхме замръкнали, нагостиха ни богато. Ще спестя кое не ми хареса в стаята ни, защото  е детайл. Терасата ни имаше чудна гледка, а само на няколко метра беше и морето. Още след вечеря отидохме до него, обиколихме  и района. Много хубави къщички имаше, но празни, сезонът не  е започнал още. Легнахме късно, капнали от умора, спах като бебе, изморена, но заредена.

Вторият ден посетихме Метеора. Ако забравя нещо от тази екскурзия, то това няма да е Метеора. Това е най-впечатляващото, вълшебно и запомнящо се място, което аз съм виждала досега в живота си. Това е магия! Не мога да намеря и подредя думите си, за да предам усещането си. Не вярвах на очите си, сякаш сърцето ми прескачаше удари. Чувствах се нищожна и дребна пред това творение на природата. Сякаш не бях подготвена за гледката. А усещането на живо е напълно различно от това да се гледат снимки. Много снимки направихме, а сякаш все бяха недостатъчни. То накъдето и да се обърнеш – гледка, красота...Как са построени тези манастири, какъв дух са имали хората, направили това чудо. Неописуемо е, нереално! Само бих добавила, че гърците напълно заслужават всичките си богове. Това място  е божествено!
На връщане към хотела в автобуса се говореше само за Метеора, кой купил картички, кой книга, магнити, сувенири...
Имахме повече време този ден и следобед отидохме до плажа. Много снимки правихме и там, събрах камъни и камъчета и ги домъкнах в Шумен. Само дето вода в бутилки от морето не си донесох. Нямаше мидички по плажа, една намерих само и едно рапанче. И във водата газих, но беше много студена. /сега си плащам/.

Трети ден и напускане на хотела. Мъчно ми е, малко ми е...
Пътуваме към Солун. С големи очаквания съм. Личи си от влизането, че попаднахме в голям град. Рано е, но вече има живот по улиците, макар че е неделя. Отварят и заведенията. Тук има друга атмосфера, но явно очакванията ми са били твърде големи, защото впечатленията ми не са никак уау. Обичам да гледам сгради и очаквах да видя различна от нашата архитектура, но...Жилищните сгради бяха най-обикновени, блоковете като нашите, пране по терасите, олющена мазилка, ей таквиз неща. Най-красивото си остава зеленината, дърветата, мириса на море, климатът. Заради тях бих останала, но пак не съм сигурна.
Посетихме църквата „Свети Димитър“, голям православен храм, базилика. Тъкмо привършваше неделната литургия. Вълнуващо беше. Влязох и онемях, смалих се, сниших се...Беше пълно с хора, гърци – и млади,  и стари. Много вярващ народ са, това е едно от нещата, които ми направиха силно впечатление и ще имам въпроси към момичетата, живеещи в Гърция. Всички бяха облечени официално, стегнато, и младите мъже бяха с костюми. Не видях небрежно изглеждащи присъстващи. И много, много млади хора. Помолих се за здраве на близките си, написах имената им на листче и ми се прииска да напиша BG mama на листчето, защото и там бяхте с мен, но просто пратих добри мисли, не го написах, не беше подходящо някак. Взех нафора, не зная дали беше редно, но едва ли е нарушение на канона. Следваше разходка, но крайно недостатъчна. Е, най-важното го направихме: снимка до Аристотел, държейки палеца на крака му. Нали поверието е, че който го хване за пръста, пак ще се върне там.  
Разходка по центъра, по крайбрежието, спряхме до Бялата кула, правихме снимки и...финал.
Автобусът потегли към мястото, където  е сърцето ни.  

Удовлетворена съм, още съм под влияние на преживяното, постоянно гледам снимките, дори вчера, съборена на легло, гледах снимки на таблета  и фотоапарата. Ще покажа някои и на вас.
Посрещна ни затъжен татко /много ми липсваше на това място/, заспало момче с лека температура, което сутринта като го събудих, поплака от радост, че ме вижда.
Остават спомените.