За хората с увреждания, дискриминацията и други неща

Напротив, има лични снимки. Съвсем нормално си изглежда, като изключим лекото кривогледство. Даже е доста суетна и кокетничи.

Шест месеца живеех в мъничко селце с 351 души-жители, това в края на 2013 и началото на 2014 година. Повярвай ми, за изключително кратко време съумях да се запозная с повечето местни и да пия с тях кафе сутрин и бира вечер. Не се изолирам от хората, където и да живея. Така че Берковица е цвете за мирисане пред много други места за живеене. Все има алея, парк, главна улица, кафета и други местенца, където да се срещаш с хора или да правиш разни неща, различни от висенето пред компютъра. Пенсията сигурно ти е малка, не искаш ли да повишиш и доходите си?  

Хелън Келър
от Уикипедия, свободната енциклопедия
(Helen Adams Keller)
Американска общественичка
Родена:    27 юни 1880 г.
   Тъскъмбия, Съединени американски щати
Починала:    1 юни 1968 г.
(на 87 г.)
   Истън, Съединени американски щати

Хелън Адамс Келър (на английски: Helen Adams Keller) (27 юни 1880 — 1 юни 1968) е американски автор, политически активист, и лектор. Тя е първият глух и сляп човек, получил бакалавърска степен в изкуствата.

Историята, за това, как нейната учителка, Ан Съливън, успява да разбие изолираността на това малко момиченце, породена от липсата на езиков контакт, и му помага да се развие, учейки го да комуникира, става световноизвестна, чрез многобройните драматизации в театъра, и филмовата продукция „Чудодейката“ (на английски: The Miracle Worker).

Като един плодовит автор, Хелън Келър пътува много, и бива подкрепена в усилията си срещу войната. Като член на социалистическата партия в Америка, и виден лобист, тя се бори за каузи като правото на жените да гласуват, правата на работниците, социализма и други.

Ранно детство и заболяването

Хелън Адамс Келър е родена на 27 юни 1880 година, в градчето Тъскъмбия, щата Алабама, САЩ. Семейството ѝ живее в имението, Айви Грийн (Avy Green), което дядото на Хелън, е построил няколко десетилетия по-рано. Бащата на Хелън, Артър Келър, работи няколко години като редактор за Tuscumbia North Alabamian, местния вестник, и служи като капитан в Конфедерацията. Бабата на Хелън по бащина линия, е втора братовчетка на Робърт E. Лий. Майката на Хелън, Кейт Адамс, е била дъщеря на Чарлс Адамс. Произхождащ от района на Масачузетс, Чарлс Адамс също се е сражавал като войник от армията на Конфедерацията, по време на гражданската война в Америка, и бива издигнат до ранг бригаден-генерал.

Фамилията на Хелън по бащина линия, може да бъде проследена до Каспър Келър, жител на Швейцария. По стечение на обстоятелствата, един от швейцарските предци на Хелън, е бил първият преподавател на глухи в Цюрих. Хелън отразява тези обстоятелства в първата си автобиография, като започва с израза: „няма крал, който да няма потекло на роб, както няма и роб, без потекло на крал.“

Хелън Келър не е родена сляпа и глуха; развива се нормално до 19-месечна възраст, когато се разболява от болест, описана от лекарите ѝ, като „остро възпаление на стомаха и мозъка“, което може да се свърже със скарлатина или менингит. Заболяването ѝ не трае дълго време, но последиците от него са, че момичето остава глухо и сляпо. По това време, тя успява да комуникира с Марта Уошингтън, шест-годишната дъщеря на семейния готвач, която разбира знаците ѝ; на седем-годишна възраст, Хелън владее над 60 знака, с помощта на които успява да комуникира със семейството си и персонала.

През 1886 година, майка ѝ, вдъхновена от публикация на Чарлз Дикенс, Американски записки, за успешното обучение на друго дете в подобно състояние, на име Лаура Бригман, изпраща малката Хелън, съпроводена от баща ѝ, в търсенето на д-р Дж. Джулиян Чисълм, специалист по уши, нос, гърло, практикуващ в Балтимор, вследствие на което той ги свързва с Александър Бел, който по това време се занимава с глухи деца. Бел им препоръчва да се обърнат за помощ към института „Перкинс“ за слепи, разположен в южен Бостън. Майкъл Анаганос, директорът на училището, се обръща към бившата възпитаничка Ан Съливън, която също е обременена със зрението си, и е едва 20-годишна, с молба да стане инструктор на Хелън. Това дава началото на една дълга връзка, траеща цели 49 години, преминаваща през гувернантство, последвано от приятелство.

Ан Съливън, пристига в дома на Келър през март 1887 година и веднага започва с обучението на Хелън, да комуникира чрез произнасяне на думи, с помощта на знаци върху дланта ѝ, като започва с „к-у-к-л-а“, за думата кукла, която Ан ѝ е донесла като подарък. Големият пробив на Келър в комуникацията, идва през следващия месец, когато тя осъзнава, че движенията върху ръката ѝ, които прави нейната учителка, са свързани с усещането от другата ѝ ръка, върху която тече вода, и тя разбира смисъла на думата „вода“; след което, почти изтощава Съливън, настоявайки, да научи имената на всичките ѝ познати предмети, които я заобикалят.

Поради изпъкналост на лявото ѝ око, Келър често е фотографирана в профил. Когато е била възрастна, и двете ѝ очи биват заменени със стъклени, поради „медицински и козметични причини“.
Официално образование

След постъпването си през май 1888 година, Хелън Келър успява да завърши института „Перкинс“ за слепи. През 1894 г., Хелън и Ан Съливън се местят в Ню Йорк, в училище „Wright-Humason“ за глухи. През 1896 година се завръщат в Масачузетс и Келър постъпва в училището за млади дами Кембридж, преди да бъде приета през 1900 година в колежа „Радклиф“. Почитателят ѝ Марк Твен я представя на петролния магнат Хенри Роджърс, който заедно със съпругата си, плаща обучението ѝ. През 1904 година, на 24-годишна възраст, Келър завършва „Радклиф“, като става първият човек, който е получил бакалавърска степен в изкуствата. Тя подържа връзка с австрийския философ и педагог, Вилхелм Джерусалим, който е един от първите, които откриват таланта ѝ в литературата.
Компаньонство
Ан Съливън остава неин партьор, дълго след като е изучила Хелън. Ан се омъжва за Джон Мейси, през 1905 година, а здравето ѝ започва да се влoшава през 1914 година. За домакиня наемат Поли Томсън, млада жена от Шотландия, която няма опит в грижите към слепи или глухи хора. Тя успява да се научи да работи, и заема длъжност секретарка, и впоследствие става придружител на Келър.

Келър се мести във Форест Хилс, заедно с Ан и Джон, и използва къщата като база за създаването на фондация за слепи в Америка.

След като Ан умира през 1936 година, Келър и Томсън се местят в Кънектикът. Заедно обикалят и набират средства за слепите хора. През 1957 година, Томсън получава удар, от който не успява да се възстанови, и умира през 1960 година.

Уейни Корбъли, сестра, която е наета да се грижи за Поли Томсън през 1957 година, остава като придружител на Келър до смъртта ѝ.
Политическа дейност
Келър се превръща в световноизвестен автор и оратор. Тя е запомнена с това, че е защитник на хора в неравноправно състояние. Тя се изгражда като пацифист, опонент на Удроу Уилсън, социалист-радикал, и подръжник на контрола върху раждаемостта. През 1915 година, заедно с Джордж Кеслър, основава организацията Helen Keller International (HKI). Организацията е съсредоточена върху изследването на зрението, здравето и правилното хранене. През 1920 г., тя помага за основаването на Американския съюз за граждански права (ACLU). Келър и Съливън пътуват в над 39 страни, като осъществяват няколко пътувания до Япония и се превръщат в любимки на японския народ. Келър се запознава с всички американски президенти, от Гроувър Кливланд до Линдън Джонсън, и е приятел на много от популярните личности на онова време, включително Александър Бел, Чарли Чаплин и Марк Твен.

Келър е била член на социалистическата партия, чрез своята кампания и статии за работническата партия в периода от 1909 до 1921 година. Била е подръжник на кандидата на социалистическата партия, Юджийн Дебс, по време на президентските избори.

Келър и нейният приятел Марк Твен, са считани за крайно радикални в навечерието на 20 век, вследствие на което политическите им възгледи са били забравяни или често изменяни. Един от вестникарските журналисти, възхищавал се на нейния дух, преди тя да изрази политическите си възгледи, впоследствие обръща огромно внимание на нейните слабости и недъзи.
Трудове

Хелън Келър написва и издава общо 12 книги и няколко публикации в медиите.

Едно от първите неща, които тя пише, когато е едва 11-годишна, е „Кралят Скреж“ (на английски: The Frost King), написана през 1891 година. Има твърдения, че историята е открадната от „Скрежните феи“ (The Frost Fairies) от Маргарет Канби. Последвалото разследване разкрива, че Келър може да е страдала от криптомнезия (cryptomnesia), и разказът да ѝ е бил прочетен, но да е забравила за това, докато в паметта ѝ са останали подробности от него.

На 22-годишна възраст, Келър публикува автобиографията си, „Историята на моя живот“ (1903), с помощта на Съливън и съпруга ѝ, Джон Мейси. Включва нейни фрази и историята на живота ѝ до нейната 21-годишна възраст, и е написана по времето, когато е била в колеж.

Келър написва „Светът, в къйто живея“ през 1908 година, като представя на читателите си, своите чувства от живота в този неин свят. „Отвъд тъмнината“, е поредица от есета, посветени на социализма, която бива публикувана през 1913 година.

Нейната духовна автобиография, „Моята религия“, е публикувана през 1927 година, и дава началото на „Светлина в моята тъмнота“. В общи линии тя защитава учението на Емануел Сведенборг.

Когато Келър посещава префектура Акита в Япония през юли, 1937 година, тя разбира за Хачико, популярно куче Акита, умряло през 1935 година. Тя споменава пред местен жител, че желае да си има куче Акита; един месец след което тя получава едно на име Камикадзе. Когато кучето ѝ умира от заболяване, ѝ подаряват неговия брат, на име Кенсан, официален подарък от японското правителство, връчен ѝ през юли 1938 година.
Късен живот
Келър преживява поредица от сърдечни удари през 1961 година и прекарва останалите години от живота си, без да напуска за дълго дома си.

На 14 септември 1964 г. президентът Линдън Джонсън награждава Хелън с президентски медал на Свободата, един от двата най-високо почитани ордени, давани на цивилни в САЩ. През 1965 година тя бива избрана за член на Националната женска зала на славата в Ню Йорк.

Келър посвещава голяма част от живота си, на Американската фондация за слепи.

Хелън Келър умира в съня си, на 1 юни 1968 година. Литургия в нейна памет е отдадена в Националната катедрала във Вашингтон. Тленните ѝ останки, биват положени до тези на нейната спътница, Ан Съливън и Поли Томсън.
Портрети

Животът на Келър е представян в множество продукции. Образът ѝ се появява в немия филм, Deliverance (1919), който разказва историята ѝ, по един меланхоличен, и алегоричен начин.

Тя е била представяна и в документалната поредица, „Хелън Келър и историята ѝ“, с водещ Катрин Корнъл, и „Историята на Хелън Келър“, част от продукция за американските знаменитости на компания Hearst Entertainment.

„Чудодейката“ е заимстван от автобиографията ѝ, „Историята на моя живот“. Представлява низ от драми, всяка от които описва връзката между Келър и Съливън, показващи как учителката ѝ я изважда от състояние на почти дивашка безпомощност и я поставя в една среда на образованост, деятелност и образ на интелектуална знаменитост. Най-често заглавието се свързва с описанието на Марк Твен, който с възхищение нарича Ан Съливън „чудодейката“. За първи път творбата е представена като пиеса през 1957 година, в телевизионното предаване Playhouse 90. Малко по-късно е адаптирана в театрална постановка на Бродуей, през 1959 година, а след това и във филм, получил награда Оскар през 1962 година, с участието на Ан Банкрофт и Пати Дюк. Има телевизионен римейк от 1979 и 2000 година.

През 1984 година, животът на Хелън Келър е описан в телевизионен филм, наречен „Чудото продължава“. Този филм е своеобразно продължение на „Чудодейката“, разкриващ живота на Келър като възрастна. Нито една от предходните версии на филма, не набляга върху важните моменти от живота ѝ, които я превръщат в една влиятелна личност, до изданието на Дисни от 2000 година, в края на който филм се споменава за живота и активността ѝ като възрастна.

На 6 март 2008 година, Историческият институт Нова Англия, обявява, че член на персонала, е открил стара фотография от 1888 година, показваща Хелън и Ан, публикувана десетилетия по-рано, но впоследствие забравена. Уловен е момент, показващ Хелън, която държи една от своите кукли, и се смята, че това е най-ранната оцеляла снимка на Ан.
Посмъртни отличия

През 1999 година, Келър е включена в списъка на Галъп, за „Най-влиятелните и уважавани хора на 20 век“.

През 2003 година, щата Алабама, почита паметта ѝ, чрез издаване на юбилейна монета с нейния лик.

Болницата „Хелън Келър“ в Шефилд, щата Алабама, е построена в нейна чест.

Има улици, носещи името на Хелън Келър в Гетафи, Испания, и Лод, Израел.

Заведение за предучилищна подготовка, за глухи и трудно чуващи деца в Мейсур, Индия, е кръстено с нейното име, от създателя му K. K. Шринивасан.

На 7 октомври 2009 година, бронзова статуя на Хелън Келър, е поставена в Националната зала на статуите, като замества тази на Джабез Ламар Монро Къри. Статуята представя Хелън като седемгодишно дете, стоящо до водна помпа. Статуята символизира момента от живота на Келър, в който тя разбира смисъла на първата си дума: В-О-Д-А, изписана в дланта ѝ, от нейната учителка Ан Съливън. В основата на статуята са изписани с брайловото писмо следните думи: „Най-добрите и хубави неща на света, не могат да се видят или докоснат, а трябва да се почувстват със сърцето.“

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B5%D0%BB%D1%8A%D0%BD_%D0% … D0%BB%D1%8A%D1%80 - източникът

Защо? Нали проблемите ти са само със слуха?  Не можеш или не искаш?

А на мен пък не ми се отваря, изписва ми ето това: За съжаление страницата не е налична
Може би сте последвали повредена връзка или страницата е била премахната.

Сега пък Космополитън....стана съвсем драматично, и ми замяза на психарска работа.
И аз така разбрах, и затова тръгнах да отговарям, ама май има предистория. Липсата на любов не е дискриминация, момиче, не е и вследствие на дискриминация, не спирай да търсиш и да се интегрираш в обществото, това е решение донякъде. Потребителки назад те посъветваха и доста други неща, ако не се гъбаркаш, е добре да вникнеш в тях.

Със сигурност има хора, които биха погледнали по друг начин на теб, стига да успеят да те видят или срещнат някъде. Сигурно е, че не си единствена, защо не потърсиш такива хора. Не е задължително да са с увреждания, но те пък най-много биха те разбрали.
Какво всъщност търсиш по форумите? Да си кажеш колко ти е тежко ли?
Потърси някаква група или се присъедини в такава, не е задължително да е по болести, може да е по това, което харесваш - литература, политика, социализъм и комунизъм, каквото и да е, все някъде ще срещнеш хора, с които да си говориш и да ви е приятно и които няма да те отхвърлят, защото ще имате общи теми. После ще трябва да си надвиеш мързелчето и да излезеш от черупката си. Така се живее, не с обвинения, а с отворени очи към приятелите.

И тази също - http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=387527.0;topicrefid=20

Различно заглавие, същото досадно и дразнещо мрънкане.

Полина, трябва да промениш мирогледа си - на първо място, започвайки с преосмисляне на твърдения като горното. Ти не си във война с останалия свят, "те" (здравите, красивите, онези в розовото или както ги наричаш) не са ти враг, нито са ти основният проблем. Проблем е характерът ти и това, че отказваш да пораснеш. Затова обичаш соца впрочем (както гледам от постовете ти); тогава е било детството ти; имала си здравословни проблеми, но по-малко душевни; във всеки случай, несвързани с любовни трепети и пр.; твърдейки, че социализмът е хубаво нещо, всъщност мечтаеш не за него, а за детството - относително безгрижно. Зрелостта те плаши. И ще те плаши все повече, ако не опиташ да пораснеш - време е, не отлагай. Как? Опитвай да правиш самостоятелно неща, не чакай всичко наготово: връзвай си обувките, готви - ако ще и лесни неща първоначално, излизай повече. И като крайна цел: намери си работа. Няма значение каква; намали суетата тук, мисли за работата като за спасение на живота; тя наистина ще те спаси.

Поли, аз те видях на снимки с един кокер. Вземи си куче, казвам ти - отива ти, ще се запознаеш с много хора, кучкарите често са широко скроени хора. Може и гадже да си намериш. Интелигентно момиче ми изглеждаш, предполагам можеш да водиш и добър разговор. Форумите едва ли ще помогнат за любовта. Успех!

И какво значи интегриране в обществото - да бъда лесна ли?  Мисля, че достатъчно съм се интегрирала, по - скоро обществото не иска такива като нас.

Пиша, защото просто не разбирам как може да съдите за хората по външния вид и уврежданията. Защо непременно партньорът трябва да е здрав и с изкуствена красота. Защо не мога да бъда приета нормално? Защо трябва да има предразсъдъци?

Аз не съм й приятел във фейса, но видях доста нейни снимки. Няма някакви видими физически увреждания, дори може да мине за хубава. Външността й въобще не й е основен проблем.

Въпросният Пепи й е съученик и тя го е харесала в 4-ти клас (или пети, шести... помня ли вече ). Оттогава го преследва и си представя, че той би искал да е с нея, ама само защото била с увреждания и бла бла бла, той се оженил (напук един вид) за друга (Даниела се казва). Иначе казано - никога не е била с тоя Пепи (той надали и изобщо си я спомня), просто си фантазира разни неща и си мисли, че единствената причина той да не я иска, са уврежданията й. Били му промили мозъка и затова си търсел жена като Николета Лозанова (често използва това сравнение, не само по адрес на Даниела). Полинка не спира да кълне цялото семейство (имат дете, а може би вече и две). За заболяванията й - вярно е, че не е съвсем пълноценен човек, но водещото при нея е мързелът. Реално не е инвалид и би могла да се научи поне да е самостоятелна, но на нея й е по-удобно мама и тати да я гледат (впрочем и тях кълне, когато не й изнася).

Ти сериозно ли, че мога да мина за хубава? Защото мен колко са ме пдигравали, че не се гримирам (ми не обичам и това е), че не си обезкосмявам мшниците, че съм кокили и не знам какво........

Ама кои ние? Колко потребителки тук ти казаха нещо от горепосоченото? Напротив - казаха ти се доста позитивни такива. Имам чувството, че имаш репертоар, който заучено повтаряш.
Погледнах и темата, посочена от milenaka. Значи в един момент някоя жена се е омъжила за харесван от теб мъж и оттук идват всички гореизброени сентенции. Това ти е основния проблем - чувстваш се отхвърлена и пренебрегната. Просто приеми, че това не е бил твоя партньор в живота и гледай напред.  
Животът е пред теб.
Лале, така и предположих. 
Но останалото....грозна работа, Полина. Много грозна.
И аз видях снимки, прилично изглеждаща жена.

Оф, мислех, че темата е реална, а то дежа вю.
Досадно, мрънкащо, безполезно същество, което с кеф ни пързаля.

Полина, като не можеш да си вържеш обувките, да сготвиш, да свършиш каква да е домакинска работа КАК ще правиш секс?