Православието като начин на живот 5

Животът е сложен е многопласов, а ние се опитваме да опростим  нещата с нашата класификация. Различните хора реагират различно на ситуациите. Дори един и същ човек може да реагира  различно на една и съща ситуация по различно време и  различни обстоятелства. Нали това е една от причините да имаме духовно ръководство, за да има "индивидуален подход." Иначе щеше да има наръчник на правосавния християнин: в този случай избери това, в онзи-  онова. Бог намира уникален начин да докосне сърцето на всеки човек и да го обърне към светлината Православието.

За себе си категорично мога да кажа, че, когато всичко ми е наред, се отпускам, светът ме завърта и неусетно се отдалечавам от Бога. Дойдат ли трудности, веднага се прилепям към Господа.

ЖДК, примерът ти с безсребреничеството ме подсети за майка Гаврилия. Тя обиколила света с чифт платнени обувки и тънка басмена рокля. Още като мирянка избира любовта към Бога и дава обет за нестяжение. Невероятна е нейната история! Та, майка Гаврилия, която е раздавала всичките си пари на бедните, приемала е само най-необходимото: скромна храна и просто хънко облекло. Тя говори за достойнството на християнина. Казва, че може да нямаме нищо, но не бива да ни личи. Мисля, че това е рядък дар. Да се обличаш и храниш с любовта Господня, така да гориш в тази  любов, че тя чрез теб да се излива върху другите. И  вече да няма значение нито за теб, нито за околните какво обличаш, къде спиш, имаш ли модерни вещи или не.

Мама Нана, да, за тези два цитата става дума, но се опитвах да си спомня кой старец беше поучавал някакъв атеист чрез тях. Нали се сещаш, че и контекстът има значение.

Избрах последната тема, пази, която засега има повече гласове. Обичам простите неща.

Натака, така е, комплексни  са причините. Ако трябва да сме честни обаче, ще признаем, че в България също има възраждане на вярата. Ето твоят съпруг е доказателство за това, тази тема е доказателство  за това.  Може би това, че тук имаме второ, трето поколение свещеници, ни помага да сме по-свободни във вярата си, което си има и добри страни. Ох, тези теми са наистина много обширни и някак не успяваме да ги разчпкаме добре.

linskia, не съм гледала клипчето, с бавен интернет съм.   А такива примери са много впечатляващи. Имаше едно интервю с Михай Козмей. Много се впечатлих как брат му, монах, го е  измолил да стане православен.

"В архива на Ф.М.Достоевски се пази писмо на цигулар от Императорския театър, който порицава Христа за това, че не е обърнал камъните в хлябове. Цигуларят пише с възмущение, че първо трябва да се нахрани човечеството, а после трябва да му се говори за любов и за Христос. В ответното писмо Достоевски описва картината на ситото човечество без Бога и пита дали няма да се превърнем тогава в сити свине, които вече са неспособни да вдигнат глава към небето. Той пророчески предрича: „тогава хлябовете ще се превърнат в камъни”. Това пророчество май се сбъдва и хората все по-често говорят за глад сред изобилие от безблагодатна „каменна” храна."
Може би е това.

Тази тема е развита от Достоевски във Великият инквизитор, но на мен ми е сложен и твърде филосовски, а и макар и православен, Достоевски не е категоричен - това е така, а другото онака, което дава на човека свободата да разсъждава от собствена гледна точка, която пък не винаги е правилната.

Много ми беше трудно да избера една опция от анкетата.
Въпросите до един са много интересни.
Ще се радвам да започне дискусия по която и да е от тях .

Аа, дайте да се разберем - за руските класици или само добро или нищо  (в кръга на шегата, разбира се).
Виж, не знаех за тази предистория на Инквизитора. Възбуди ми любопитството, ще се пробвам да го прочета. Не ми се е получавало до сега. Честно.

Симпа, радвам се, че писа   .

Страданието е шанс, от нас зависи дали ще се възползваме от него или не. Озлобяват се хора, които са свикнали да обвиняват ситуацията, да недоволстват, вместо да видят в това шанс да се приближат до Бога.Кръстът е само за избрани, вярвам, че живот без страдание е живот далеч от Бога,  Христовия кръст се дава само на избрани.

Mama Nana, точно! Благодаря!!! А  от къде е?

Лунно момиче, абсолютно.

А има ли изобщо човек без страдание?
Не е ли осъзнаването на страданието част от пътя към Бога.
Страданието може да бъде както телесно така и духовно, нали? Т.е. да се терзаеш духовно, но телесно и в материално отношение да не страдаш.

Авторът на статията /не мога да намеря линка, това съм го копирала/ е Владимир Дойчев, но не съм сигурна дали е отеца или е съвпадение на имена.

Бог наказва този, когото обича ....... /замълчавам, защото сигурно ще напиша нещо, което ще се приема за богохулство/

Без страдания и без трудности трудно ще се спасим. Дали ще са финансови, здравословни, и т.н. те истински ни карат да се обръщаме по-често към Бога, на всекиму това, което може да понесе.
А наскоро точно това обяснявах на щерката, че лошите случки в живота са като един горчив сироп за кашлица - горчив и гаден, но ни учи на добро.

Добро утро
Лек и спасителен пост !

Ето че дойде новата седмица , и след резултатите в анкетата ,нека темата за седмицата е :
До къде трябва да спрем при воденето на спор? по идея на ЖДК

Лек и спасителен пост, момичета и момчета!
Светла и мирна седмица и от мен !

Тъй като темата е моя си позволявам да напиша два реда първа, за да обясня мен какво ме терзае.
Водя спор от доста месеци с мои много близки семейни приятели.
Не мога да се смиря по тяхна религиозна позиция. Това са объркани хора, които имат нужда от помощ. Естествено изобщо не мога даже и да си представя, че аз съм човека да им я дава. Все пак говорим, водим спорове. След един такъв лятото се чувствах като пребита, ограбена. Някой ми е взел приятелите. И тръгнах на война. Ама с кого воювам май не ми е съвсем ясно.
Моля се, разбира се. Дано Господ чуе молитвите ми.
Това е основата на всичко. Предисторията.

Но къде да спра? Обичам ги, не искам да пропадат там, на където са тръгнали. А как да ги спра, ако не с думи и молитви?
Не за първи път ми се случва ревностно да се опитвам да покажа грешката в позицията на опонента. В последно време си давам сметка, че всъщност не постъпвам правилно. Че вероятно една дума казана на място след време ще даде повече плод от милиони, изсипани безогледно.
Вие какво мислите?

Оооо, аз съм специалистка по споровете. Докато бях по - млада дали става въпрос за религия, политика или гледане на деца, например, водех спор до откат.... Разпалвах доста страстите и се стигаше понякога да не особено приятни сцени и казани думи.
Сега, вече го карам по - спокойно. Моят изповедник ми наби в главата, че от споровете няма никакъв смисъл. Казваш своята истина и ако другия чуе, чуе.Като не чуе сега ще разбере по - късно. А и от къде на къде аз се смятам за неизменно права, това не знам За всеки Бог си има промисъл и път. Аз също имам близки, които са толкова сбъркани в разбиранията си, че ми иде да вия, но ми се ще по - кротък начин да разберат, че са на грешен път. Една мисъл ми е любима: В спора се ражда истината и......умира приятелството! Не ми се е случвало, слава Богу, но съм била доста близо до това.

 Много е трудно да гледаш най- близките си хора да вървят по нанадолнището. Дали в религиозен или в друг някакъв смисъл- трудно е. Особено, когато си почувствал, преживял си сума ти неща и си стигнал до Истината. Знаеш, усетил си с цялото си същество, че това е Истината, това е Пътят, това е Животът! И как да не го изкрещиш, да го покажеш на всички, да помогнеш на всички да го видят, да се спасят, да спрат да се лутат и мъчат... Та нали ги обичаш! Това е изпитание, през което минаваме всички, познали Вярата. Какво изпитание щеше да бъде, ако не беше трудно? Можем да погледнем нещата и така- щом обичаме тези хора, ние приемаме тяхната воля, макар и да не сме съгласни с тях. Те трябва да минат през своите си изпитания и да се молим да вземат най- полезното от тях. Не са готови да чуят нашите думи- те само минават покрай ушите им и само ги отблъскват повече. Не им помагаме така. Нека да знаят, че сме до тях винаги, когато имат нужда от подкрепа. Ако имат да питат нещо, да се помолим на Бога вътрешно и тогава да им отговорим и в същото време да живеем така, че да дадем най- добрият пример.За слава Божия. Малко ли работа ни чака в това отношение  ? Мисля си, че всеки човек рано или късно тръгва по тясната пътечка на Вярата. Тя понякога трудно се намира и може да попадне на грешен път, но както е казала milmich, за всеки Бог си има промисъл и път. А ние трябва да му имаме повече доверие.

В спора се ражда истината, освен безспорните истини.

тръгнах да търся от къде е тази мисъл и стигнах до, представете си, моята публикация в същата тема, но номер 2 http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=736716.375

Та, пак я цитирам тази мисъл.

Не споря- 1. защото:
нямам нерви, много се паля, до рев мога да го докарам, за да докажа, че това е  черно или бяло, ПЪК!
и 2: Наслушала съм се на хули- имам алергия към опоненти и това, което могат да избълват.
Така че- ако някой не ми е опрял пистолет в слепоочието - не споря.

Както със случая с един познат, който беше награбил книги, за да оборва теорията на дарвин, пред някого си. Накрая захвърли всичко и каза: О, я- като иска да вярва и я устройва, че е произлязла от маймуната- да вярва.
И малко спам: Госпожата обяснява как Бог е създал човека.
Едно момче казва: Да, ама татко каза, че сме произлезли от маймуните
Госпожата: Вашата лична , семейна история изобщо не ме интересува  

Моите "правила"   за водене на спор са две:
1. Влизай в спор само в краен случай и когато си добре подготвен.
2. Направи всичко възможно, за да избегнеш спора, дори да си добре подготвен.

Второто правило е по-разумно и се старая да се придържам към него.

И аргументите ми са следните:

Спорът е като обявяване на война - за да я започнеш, трябва да си сигурен, че ще я спечелиш. И не е достатъчно само да имаш усещането, че си прав, но трябва и да можеш да го докажеш - точно, ясно и аргументирано. Ако влезеш в спор, без да си наясно със силата на опонента или нямаш подготвени аргументи, ти си изгубил спора, още преди да си го започнал.
Това е в случай, че все пак се решиш да взлезеш в спор.

По-мъдрото решение, разбира се, е изобщо да не се влиза в спор.
Ако не можем да отклоним спора, то поне трябва да се постараем да му придадем тон на спокоен и доброжелателен разговор. Това предполага да разговаряме с много добре подбрани думи, с уважение към отсрещната страна и най-вече с изслушване на чуждото мнение. И в никакъв случай, не трябва да използваме назидателен тон, да упрекваме, да показваме някакво превъзходство и т.н. Най-трудно е да се промени убеждението на един човек. То се е формирало с години, а и не винаги логиката има най-голям дял в това, за да си мислим, че логическите ни аргументи ще го променят.

И тъй като в нашата тема се има предвид най-вече спорът по религиозни въпроси, то всичко казано по-горе важи за него в най-голяма степен. Религиозните въпроси не се разрешават със спорове. Дори, ако ви прави впечатление, между различните християнски конфесии (изповедания) е прието да се водят "диалози" и много се държи на този термин, тъкмо за да се избегне негативната натовареност, която носи думата "спор".