Сладкарничка за книги - тема 46

от Юджийн ОНийл
Аз Силвердън Емблим О Нийл (познат сред семейство приятели и познати си като Блеми), тъй като усещам вече тежестта на годините и слабост обзема тялото ми, разбирам, че краят на живота ми е близо, с настоящото завещание, записвам моето последно желание и воля към моя Господар. Той няма да знае за съществуването му преди моята смърт. След това, потънал в самота, когато си спомни за мен, внезапно ще разбере за завещанието ми и тогава, нека го запише в моя памет.
Малко неща оставям след себе си. Кучетата са по-мъдри от хората. Те не събират вещи. Не си губят времето в трупане на богатство. Не си развалят съня с притеснения за нещата, които вече имат и с тревоги за нещата, които още нямат. Никаква друга ценност не бих могъл да завещая, освен моята любов и преданост. Това оставям на всички онези, които обичам – на моите господари, които ще скърбят най-много, на Фрийман, който винаги беше добър с мен, на Син, Рой и Уили и Наоми и..... но ако трябва да изброявам всички,които са ме обичали, ще трябва да напиша цяла книга. Може би е прекалено суетно от моя страна, но сега когато съм толкова близо до смъртта, пред която всички сме прах и пепел, трябва да заявя, че аз бях изключително обичано куче.
Моля моите Господар и Господарка да си спомнят за мен винаги, но да не тъгуват прекалено дълго. През целия си живот съм се опитвал да им доставям радост, а в тежки и трудни моменти да ги утешавам и развеселявам. За мен ще бъде болезнено да знам, че дори и със смъртта си ще им донеса мъка и печал. Нека знаят, че на света няма куче, което да е имало по-щастлив живот (а това дължа на тяхната безкрайна любов и грижа към мен).
Сега, когато съм почти сляп и чувам лошо, окуцях, а обонянието ми отслабна толкова, че и заек да мине под носа ми аз едва ли ще разбера, започнах да губя достойнство и гордостта ми се превръща в унижение. Да продължавам да живея по този начин е подигравка със самия мен. Време е да се сбогувам преди да отслабна дотолкова, че да се превърна в тежест за себе си и онези, които ме обичат. Мъчно ми е, че ги напускам, но не съжалявам, че умирам. Кучетата не се страхуват от смъртта както хората. Ние я приемаме като част от вечния цикъл, а не като съкрушителна раздяла, която унищожава живота.
Кой знае какво идва след смъртта? Бих искал да вярвам на разказа на моя приятел далматинец - мохамеданин, че има рай, където си винаги млад и пълен с енергия, място където дните са безгрижни, а наоколо танцуват стотици чудни нимфи с прекрасни черни петна , място, където зайците тичат бързо, но не прекалено бързо (също както нимфите) и са толкова много – колкото песъчинките в пустинята; място където всеки кръгъл час е час за хранене, където през дългите вечери горят милиони камини, в които цепениците никога не угасват, а ти се сгушваш на кравайче край тях, примигваш загледан в огъня, клюмаш и си спомняш за старите славни дни на земята и за любовта на някой Господар и Господарка.
Страхувам се , че очаквам твърде много за куче като мен, но най-малкото ще намеря спокойствие – това поне е сигурно. Спокойствие и дълга почивка за едно старо, уморено сърце, за изтощените ми нозе, нос и уши, които ще намерят вечен покой в земята, която толкова обичах приживе. Може би така е най-добре.
Искам да отправя една последна гореща молба. Чувал съм Господарката ми да казва “Когато Блеми умре никога няма да вземем друго куче. Обичам го прекалено много, за да имам другиго след него” Сега бих искал да й кажа – нека вземе друго кутре - именно заради любовта й към мен. Паметта ми ще бъде опетнена, ако тя никога повече не пожелае куче. Бих искал тя никога повече да не може да живее без куче след като веднъж е имала мен в семейството! Аз никога не съм бил ревнив . Винаги съм смятал, че повечето кучета са добри (дори и онази черна котка, на която позволявах вечерно време да споделя с мен килимчето във всекидневната и на чиито чувства винаги съм отвръщал с добродушие и снизходителност). Естествено някои кучета са по-добри от други. Далматинците, естествено са най-добрите – това го знае всеки. Така че предлагам моят наследник да бъде далматинец. Той трудно би могъл да бъде с такава вродена изисканост или толкова добре възпитан и способен колкото аз бях приживе. Господарят и Господарката не трябва да искат невъзможното. Но уверен съм - той ще даде най-доброто от себе си и въпреки неизбежните си недостатъци в сравнение с мен, ще запази паметта ми чиста. На него завещавам моите каишка и повод, както и палтото ми направено по поръчка при Хермес в Париж през 1929. Той никога няма да постигне моята елегантност, когато прекосявах площад Вандом или по-късно по време на дългите разходки по Парк Авеню, когато приковавах всички възхитени погледи, но все едно надявам се той да успее поне да не изглежда като просто и нескопосано провинциално псе. Тук на вилата, той може и да се покаже достоен за сравнение с мен в някои аспекти. Предполагам, че ще се справя по-добре от мен в гоненето на зайци поне в последните години.
И въпреки всичките му бъдещи грешки и бели аз искрено му желая цялото щастие, любов и грижа в дома, който преди беше мой.
Една последна дума за сбогом, любими мои Господарю и Господарке. Всеки път когато дойдете на гроба ми, спомнете си с тъга, но и с любов за моя дълъг и щастлив живот с вас, кажете си "Тук почива онзи, който ни обичаше и когото ние обичахме ". И тогава, без значение колко дълбоко съм заспал аз ще ви чуя и дори цялата мощ на смъртта няма да възпре моя весел дух да хукне към вас с размахана опашка.